Лайла (Изследване на нравствеността)

Тежеше му непрекъснато да играе роли пред хора, с които някога е бил искрен. Не можеше да сподели нищо с тях. Сега беше по-самотен, отколкото в психиатрията, но не можеше да направи нищо. В първата си книга представяше самотния изпълнител на роли като разказвача — човек, който допада на останалите, защото външно е нормален, но който трудно се справя със собствения си живот, защото е изгубил способността да се отнася честно към него. Все същата изолираност косвено разби семейството му и го докара до сегашния му живот.

След толкова години отвращението му към преживяното в болницата бе намаляло и Федър вече признаваше, че психиатрите естествено са не по-малко необходими от полицаите. Все някой трябва да се справя с изродените форми на обществото и разума. Трябва обаче да проумеем, че ако ще реформираме обществото, не бива да започваме от полицията. А ако ще реформираме разума, няма да почнем от психиатрите. Ако не ни харесва съществуващия обществен строй или интелектуалната система, най-добре е да стоим настрана от полицаите или психиатрите. Трябва да ги оставим за накрая.

Тогава с кого трябва да започнем?… С антрополозите ли?

Всъщност идеята не беше лоша. Когато не са съзнателно „обективни“, антрополозите много се интересуват от новото.

Идеята му хрумна в планините до Боузман, щата Монтана, където за пръв път се зачете в антропологията. Точно тогава попадна на мисълта на Рут Бенедикт, че проблемът в Зуни би могъл да се реши, като онзи брухо бъде пратен при едно от племената в равнините, където темпераментните му пориви ще намерят по-радушен прием. Възможно ли беше това? Лудите да бъдат пращани на лечение при антрополозите, а не при психиатрите!

Рут Бенедикт твърдеше, че още от самото начало психиатрията се обърква, защото тръгва от определен списък на симптомите, а не от конкретните случаи на пациентите, на хората, чиито характерни реакции тяхното общество отрича. Друг антрополог — Д. Т. Камбъл, се съгласява с нея и казва: „Лабораторният психолог всъщност и досега вярва, че колегите, с които е следвал, представляват достатъчна основа за общата психология на човека.“ По-нататък той изтъква, че при социалната психология тези тенденции са много по-ограничени заради сблъсъка с антропологичната литература.

В случая с брухо психиатрите ще анализират детството му, за да открият причините за неговото поведение, ще установят защо е почнал да наднича през прозорците и ще му дадат съвет да престане, а ако продължи, вероятно ще го „приберат за негово добро“. Докато антрополозите ще проучат оплакванията му, ще намерят култура, където няма да съществува такъв проблем и ще го изпратят там. В конкретния случай с онзи брухо те биха го пратили на север при шайените. Но ако някой страда от сексуалните забрани на викторианците, антрополозите биха му препоръчали Самоа, описано от Маргарет Мийд. Ако пък страда от параноя, биха го насочили към близкоизточните страни, където подозрителността се смята за нормална.

Антрополозите непрекъснато потвърждават, че лудостта е културно обусловена. Тя се появява във всички култури, но всяка от тях има собствени критерии за нейното определяне. Клъкхоун разказваше за стар сицилианец, който почти не говорел английски и дошъл в една от болниците на Сан Франсиско да се лекува от незначително физическо заболяване. Стажант-лекарят, който прегледал пациента, забелязал, че той непрекъснато мърмори как някаква жена го е омагьосала и е причинила всичките му страдания. Начаса го изпратил в психиатрично отделение, където човекът прекарал няколко години. Но в италианската колония всички на неговата възраст вярвали в магьосничеството. От тяхна гледна точка поведението му било „нормално“. Ала ако някой с положението и образованието на стажанта се оплаче, че е преследван от магьосница, поведението му правилно би било изтълкувано като признак на психично отклонение.

Редица други автори пишат за културните особености при симптомите на лудостта. М. К. Оплър установява, че ирландците шизофреници обясняват състоянието си с греха и вината в половия живот. При италианците не е така. Те изпадат в хипохондрия и се притесняват да не са болни. Италианците по-открито отхвърлят авторитетите. Клифърд Гирц отбелязва, че на остров Бали за луд се смята човек, който се усмихва безпричинно, точно както при американците. В едно списание Федър прочете описание на различни психози според особеностите на културата: индианците чипеуа-крий страдат от уиндиго — форма на канибализъм; в Япония се проявява иму — вулгарност на езика след ухапване от змия; сред полярните ескимоси се наблюдава пиблоктог — разкъсване на дрехите и тичане по леда; а в Индонезия съществува прочутият амок — депресивна вглъбеност, последвана от опасен изблик на насилие.

Антрополозите са установили, че шизофренията се проявява най-силно сред хората, чиито връзки с културната традиция са най-слаби — наркомани, интелектуалци, емигранти, студенти от първи курс, новобранци в армията.

Едно проучване сред емигранти от норвежки произход в щата Минесота показва, че за период от четири десетилетия процентът на хоспитализираните психичноболни сред тях е по-висок, отколкото сред кореняците американци или сред норвежците в Норвегия. Айзък Фрост изтъква, че сред чужденците — домашни прислужници във Великобритания, често се развиват психози, обикновено през първата година и половина след пристигането им в страната.

Психозите, тази крайна форма на културен шок, се проявяват сред тези хора, защото се променя културната дефиниция на ценностите в основата на тяхната нормалност. Не съзнанието за „истината“, а увереността им в културните насоки поддържа тяхната нормалност.

И така, психиатрията не може да се справи с всичко това, защото е обвързана със субектно-обектната система на истината, която обявява, че е реален един-единствен интелектуален модел, а всички останали са илюзорни. Психиатрията е принудена да застане на тази позиция в противоречие с историята, която непрекъснато потвърждава, че илюзиите на една епоха се превръщат в истини за следващата, както и с географията, която доказва, че истините в един район са илюзии в друг. Но създадената от Метафизиката на Качеството философия на лудостта заявява, че всички тези противоречиви интелектуални истини са само ценностни модели. Човек може да се различава от конкретния общ исторически и географски модел на истината, без да бъде луд.

Антрополозите отбелязват още нещо: не само лудостта, но и нормалността е различна за различните култури. Според тях „способността да виждаш действителността“ е разлика не само между нормалните и лудите, тя е вододел и между културите на нормалните. Всяка култура се основава на схващането, че убежденията й отговарят на определена външна действителност, но географията на религиозните вярвания показва, че външна действителност може да бъде абсолютно всичко. Дори фактите, които хората наблюдават, за да потвърдят „истината“, зависят от конкретната култура.

Боас твърди, че категориите, които нямат значение за дадената култура, не се отразяват в езика. Докато категориите с културно значение имат подробно езиково изражение. Последователката на Боас Рут Бенедикт заявява:

„Културният модел на всяка цивилизация използува определена част от огромната дъга на потенциалните човешки цели и подбуди, също както… всяка култура използува определени избрани материални способи или културни характеристики. Огромната дъга, по която са разположени всички възможни видове човешко поведение, е необхватна и пълна с противоречия, така че нито една отделна култура не е в състояние да оползотвори дори значителна част от нея. Първото изискване е подборът. Без подбор нито една култура не може да стане разбираема, намеренията, които подбира и усвоява, са много по-важни от конкретните подробности или брачните формалности, подбирани по същия начин.“

Детето, израсло в общество, което познава парите, рисува по-големи монети от детето в първобитната култура. Нещо повече, детето на паричната култура надценява размера на монетата в сравнение с нейната стойност. Бедните деца го надценяват повече от богатите.

Ескимосите различават шестнайсет различни форми на леда, също както за нас са различни дърветата и храстите. Индусите, от друга страна, използуват една и съща дума за „сняг“ и „лед“. Индианците крийк и натчез не различават жълтото от зеленото. По същия начин чоктоу, туника, керезейските индианци пуебло и редица други народи не правят терминологична разлика между синьото и зеленото. Хопи нямат дума за