Почувствувай студа! Добре си, докато страдаш!“
Сега се беше променила. Въпросът обаче беше промяната за добро ли е или за лошо? Федър реши, че единственото, което може да направи, е да изчака да види накъде ще тръгнат нещата. Имаше изгледи хубавото време да се задържи още малко. Той можеше да си намери най-различни занимания.
… Например да хапне. Беше ранен следобед. Отначало смяташе да спре при Атлантик Хайландс и да купи храна, но сега вече беше на няколко мили оттам. Може би ако времето е хубаво, утре ще спусне лодката и ще иде с нея. Можеше също да провери няма ли автобус и да се качи на него. Засега трябваше да се задоволят с останалото от Найак.
Найак. Беше отдавна. Сигурно храната беше развалена.
Отвори капака на хладилната кутия и погледна вътре. Бръкна и извади каквото намери върху плота.
…Имаше кренвирши в бурканчета… малки консерви с месо, шунка и ростбиф… Имаше и хляб. Извади го, беше се втвърдил… Разгъна опаковката, май ставаше за ядене… консервирана риба тон… фъстъчено масло… желе… Маслото изглеждаше добре. Едно от предимствата на октомврийското плаване е, че храната се разваля бавно… някакъв шоколадов пудинг… Налагаше се да пазарува. Това щеше да е проблем.
Ами за пиене? Имаше само уиски и вода. И сода…
Кренвиршите бяха залепнали за буркана. Обърна го с отвора надолу над мивката, сокът изтече, но кренвиршите не помръднаха. Взе вилица и забърка в буркана над чинията. Един от кренвиршите излезе на парчета. После изведнъж останалите също се пльоснаха в чинията! Изглеждаха меки и разкашкани, но миришеха хубаво.
Вероятно можеше да даде на Лайла да пие уиски и сода. Да, щеше да й подействува добре. Сигурно щеше да откаже да яде, но пиенето щеше да я изкуши…
Федър намаза филия от твърдия хляб с масло, сложи отгоре три кренвирша и още една филия. После наля почти неразредено питие, сложи чашата върху чинията със сандвича и отиде горе.
Почука леко и рече:
— Обяд. Чудесен обяд!
Отвори вратата и остави чинията на отсрещната койка.
— Кажи, ако питието ти е много силно — ще му налея още вода — предложи той.
Лайла не отговори, ала все пак не изглеждаше ядосана или унесена. Може би имаше известен напредък.
Федър затвори вратата, върна се в кабината и почна да приготвя обяд и за себе си…
За Лайла имаше три възможности. Първо, можеше да изпадне в постоянна заблуда, да се вкопчи в куклата, да измисля още какво ли не и тогава щеше да се наложи той да се отърве от нея. Щеше да е трудно, но не и невъзможно. Просто в някое от пристанищата щеше да повика лекар да я прегледа и да го посъветва какво да прави по-нататък. На Федър това не му допадаше, но щеше да го направи, ако се наложеше.
Лошото беше, че можеше да се получи затворен кръг — от лудостта хората се настройват все по- враждебно, а това още повече те вбесява. Точно в такъв капан можеше да попадне. Не беше много морално. Ако се стигнеше дотам, Лайла вероятно щеше да прекара остатъка от живота си в психиатрията като животно в клетка.
Втората алтернатива според него беше Лайла да потисне онова, с което се бори, и да се научи да се „приспособява“. Тогава сигурно щеше да изпадне в културна зависимост и редовно да посещава за „терапия“ психиатър или някакъв „социален съветник“, да приеме културната „реалност“, че бунтът й е безсмислен, и да се примири. По такъв начин щеше да продължи да води „нормален“ живот, но проблемът й, какъвто и да беше, щеше да остане в традиционните културни граници.
За съжаление и това решение не му харесваше повече от първото.
Въпросът не е: „От какво полудяват хората?“, а „От какво хората са нормални?“ Векове наред хората са се питали как да се справят с лудостта, а не се виждаше особен напредък. Според него най-добрият начин да се отнасяме към лудостта е да сменим ролите и да заговорим за истината. Лудостта е медицинска тема, която според всички е неприятна. Истината е метафизична тема, по която изобщо не съществува съгласие. Има какви ли не определения на истината и някои от тях могат да хвърлят много повече светлина върху случилото се с Лайла, отколкото субектно-обектната метафизика.
Ако предметите са в крайна сметка действителността, значи съществува една-единствена мисловна конструкция — тази, която отговаря на обективния свят. Но ако истината се определя като висококачествен набор от интелектуални ценностни модели, тогава лудостта е лошокачествен набор от интелектуални ценностни модели и картината се оказва съвсем различна.
Когато една култура пита: „Защо този човек не вижда нещата така, както ние?“, можем да й отговорим, че не ги вижда, защото не ги цени. Прибягнал е до неутвърдени ценностни модели, защото те решават ценностни конфликти, с които културата е неспособна да се справи. Причините за лудостта могат да бъдат най-различни — от химичните неравновесия до обществените конфликти. Но лудостта
Лайла сякаш е в състояние, подобно на транс, но какво значи това? В субектно-обектния свят трансът и хипнозата са известни птицечовки. Тъкмо затова съществува предразсъдъкът, че макар и да не могат да се отрекат, в тях има нещо „нередно“. За предпочитане е да бъдат изблъскани колкото е възможно по-близо до емпиричното бунище, наречено „окултното“, и да бъдат оставени на антиемпиричната тълпа, която се прехласва по астрологията, гледането с карти „таро“, „ичинг“ и тям подобни. Ако да видиш, значи да повярваш, хипнозата и трансът биха били невъзможни. Но понеже съществуват, излиза, че е отхвърлян поддаващият се на емпирично наблюдение емпиризъм.
Иронията е в това, че понякога културата фактически насърчава транса и хипнозата заради собствените си цели. Театърът е форма на хипноза. Същото се отнася за киното и телевизията. Когато влизаме в киносалона, ние прекрасно знаем, че ще видим само двайсет и четири сенки в секунда, прожектирани върху екран, за да създадат илюзията за движещи се хора и предмети. И въпреки това се смеем, когато двайсет и четирите сенки в секунда се шегуват, и плачем, когато сенките показват престорената смърт на актьорите. Знаем, че са илюзия, но влизаме в нея, ставаме част от илюзията и докато тя продължава, не я възприемаме като илюзия. Това е хипноза. Транс. А също форма на временна лудост. И освен това могъща сила за утвърждаване на културата. Ето защо културата разпространява филми и ги цензурира за собствена изгода.
Федър смяташе, че при постоянната лудост изходите на театъра са затворени главно защото се знае, че представлението отвън е много по-лошо. Лудият си прожектира свой личен, неутвърден от цензурата филм, който му
Федър не беше сигурен какво може да се стори на Лайла по-ценно.
Дояде сандвича си, прибра храната и изми чинията в мивката. Като че ли беше време да се занимае с двигателя и причината да прегрява.
Дано бяха запушени тръбите на водния охладител. Не дай си Боже да се е задръстил самият двигател. Тогава щеше да се наложи Федър да махне главите на цилиндрите и да прегледа всичко, докато намери запушването. Самата мисъл го ужасяваше. Постъпи много глупаво, като не купи заедно с яхтата охладителна система с прясна вода — при нея двигателят никога не можеше да се запуши.
Но как да предвиди всичко!
Горе на палубата повдигна с фала лодката, задържа я във въздуха и после внимателно я спусна, за да не потъне във водата. Изправи се, освободи лодката от фала и я придърпа към кърмата.
Свали си ризата, изпъна се в лодката и бръкна във водата почти до рамото. Беше студена! Опипа наоколо, но не намери пластмасова торба или друг боклук, запушил отвора на охладителя. Лоша работа. Издърпа ръката си и я избърса с ризата.
Предположи, че боклукът може да е изпаднал от двигателя, когато го е угасил, за да мине на платна. Трябваше да го запали, преди да се качи на лодката, за да види дали пак е запушен. Все се сещаше късно. Мисълта му беше прекалено заета.
