намери една, озаглавена „Нюйоркското пристанище“. Отзад на картата беше изобразен долният залив, изпъстрен с шамандури по определените маршрути за корабите. В дъното на долния залив се намираше Санди Хук, а в средата на Санди Хук — заливът Хорсшу Коув. Сигурно за това място му бе говорил Райгъл.
Според картата между моста и залива имаше десетина морски мили. Шамандурите бяха толкова многобройни, че не беше ясно коя какъв маршрут показва, но според картата това нямаше значение, защото беше невъзможно да се отклони. Всъщност бе в по-голяма безопасност извън канала, където големите кораби не можеха да навлязат.
Докато мостът се отдалечаваше, Федър долови промяна в шума на двигателя и забеляза, че стрелката на термометъра е стигнала близо до червената линия. Намали оборотите почти до нула.
Сигурно във водния охладител на двигателя беше проникнала мръсотия от реката. Не се случваше за пръв път. Охладителят поемаше вода от голяма дълбочина и линията на корпуса беше силно извита, така че Федър не можеше да забележи боклуците и да ги изтегли с кука. Трябваше да се качи на лодката и да се помъчи да ги изчисти. Сега обаче нямаше как да го стори — океанският прилив, навлязъл навътре в реката, щеше да подмята лодката във всички посоки. Трябваше да изчака, докато стигне залива.
От югозападния бряг на Ню Джързи се надигаше свеж бриз. Не беше изключено Федър да стигне с платна чак до залива.
Изключи двигателя и за миг се наслади на тишината. Дочуваха се само лекото шумолене на бриза и плясъкът на вълните в корпуса, който утихваше с намаляването на скоростта. С набраната инерция Федър насочи яхтата в посоката на попътния вятър и тръгна към мачтата, за да опъне основното платно.
Яхтата се издигаше и се спускаше по вълните, вдигнати от прилива, и Федър едва запазваше равновесие, но след като опъна платното и ориентира курса по вятъра, тя спря да се клати и бързо набра скорост. Изведнъж Федър се почувствува много добре. Пое в кабината управлението на курса, придържаше се към вятъра и увеличи още повече скоростта. Пак изпита предишната мореплавателска треска. За пръв път след езерото Онтарио излизаше в открити води и приливът му върна старото усещане.
На изток се простираше хоризонтът, без следа от сушата. Някъде далече се виждаше кораб, който очевидно се насочваше към яхтата. Нямаше страшно. Федър само трябваше да плава извън канала.
В този миг старият Панчо би се усмихнал.
Мореплавателската треска беше като маларията. Изчезваше за продължително време, понякога за години, а после внезапно се връщаше както сега — напомняше самия прилив.
Федър се сети как много отдавна хареса една песен, озаглавена „Платноходът «Джон Б.»“, с необикновен ритъм, който ту се ускоряваше, ту се забавяше. Тогава не можеше да си обясни защо му допада толкова, но един ден си даде сметка, че нейният ритъм му напомня морския прилив. Вълните те носят, зад тебе са вятърът и морето, яхтата върви напред, повдига се пред всяка минаваща отдолу вълна, а после се спуска и за миг замира, докато вълната се понася напред.
Това движение никога не му беше неприятно, може би защото той много го обичаше. То се сливаше с мореплавателската треска.
Федър помнеше деня, когато за пръв път изпита треската. Беше Коледа след шестия му рожден ден. Родителите му бяха купили най-скъпия глобус, който можеха да си позволят — тежък, на дървена поставка. Федър го въртеше непрекъснато. Оттам научи очертанията и имената на всички континенти и повечето държави и морета в света: Арабия, Африка, Южна Америка, Индия, Австралия, Испания, Средиземноморието, Черно море, Каспийско море. Очароваше го мисълта, че целият град, където живее, е само малка точица върху глобуса, а по-голямата част от глобуса е синя. Ако искаше наистина да види света, не можеше да не прекоси огромната синева.
После години наред непрекъснато четеше една книга за кораби. Бавно я прелистваше отново и отново, мъчеше се да си представи как ще се чувствува а някоя от малките украсени каюти при кърмата с прозорчета, през които като сър Франсис Дрейк да наблюдава вълните от прилива. Цял живот след това подир дългите пътувания винаги спираше на пристанището и гледаше лодките и корабите.
Приближи се до Санди Хук. Заливът май не се бе променил особено от времето на дървените платноходи на Верацано и Хъдсън. В северния край се виждаха радиокули и стари на вид сгради, които приличаха на останки от изоставени укрепления. Другото изглеждаше почти напълно запустяло.
Яхтата се мушна зад вълнолома, приливът утихна, а от югозападния вятър остана само лек полъх. Заливът му заприлича на континентално езеро — спокойно и заобиколено отвсякъде със суша. Федър сви кливера, за да понамали скоростта, и за миг слезе долу да провери дълбочината на дъното. Горе в кабината пак нямаше никаква следа от Лайла.
Федър се върна на палубата и огледа залива. Хареса му. Откъм запад беше изложен на вятъра, но според картата беше плитък и в западна посока имаше дълъг вълнолом, който сигурно отбиваше големите вълни. Но сега повърхността беше съвършено гладка. На брега беше спокойно, бяха закотвени само няколко платноходки и по тях не се виждаше никой. Красота.
Когато уредът показа десет стъпки дълбочина, Федър зави, спусна платното, приготви котвата, включи и изключи двигателя, за да я пусне, сви платното и слезе долу.
Прибра картата и включи радиото на вълните на метеорологичната станция на бреговата охрана, за да чуе прогнозата. За следващите няколко дни се очакваха леки югозападни ветрове и хубаво време преди застудяването. Чудесно. Щеше да има време да реши какво ще прави с Лайла, преди да се отправи към океана.
29.
Федър чу как Лайла се размърдва.
Приближи се до нейната врата, почука и отвори.
Лайла беше будна, но не го погледна. За пръв път Федър забеляза, че дясната половина на лицето й е побеляла и подута. Онова приятелче я беше ударило здравата.
След малко Федър се обади:
— Здрасти.
Лайла не отговори. Само погледна право напред. Зениците й изглеждаха разширени.
— Добре ли си? — попита той.
Погледът й не се промени.
Въпросът не беше кой знае колко умен. Федър реши да пробва още веднъж.
— Как се чувствуваш?
Отново никакъв отговор. Погледът й се плъзна покрай него.
Ох-ох. Струваше му се познато. Май трябваше да се досети какво ще последва. Отстрани изглеждаше точно така. Кататоничен транс. Не обръщаш внимание на нищо.
След малко Федър тихо проговори:
— Всичко е наред. Известно време ще се грижа за теб.
Изчака дали няма да последва реакция, но напразно. Само унесеният празен поглед право напред.
„Знае, че съм тук — помисли той, — сигурно усеща присъствието ми по-отчетливо, отколкото аз нейното. Само че не иска да признае. Прилича на котка, покатерила се високо на някое дърво. Ако тръгнеш след нея, тя се плаши и се качва още по-нависоко или ти се нахвърля.“
Само това оставаше! След всичко, което се случи на кея.
Федър притвори леко вратата и пак се върна в кабината.
Ами сега?
От антропологичните книги бе научил, че трансовите състояния се смятат за опасни. Случката на кея съвпадаше с описанието на малайския
Всъщност имаше чувството, че най-лошото е преминало. Снощната случка в Манхатън беше зловеща, защото Лайла изглеждаше щастлива. Не страдаше. Когато прегръщаше и люлееше куклата, напомняше премръзнал до смърт човек, който казва, че вече се е стоплил. В такива случаи ти иде да извикаш: „Не! Не!
