Федър метна въжетата на борда и с две ръце отблъсна яхтата от кея. Течението подхвана кърмата. Федър грабна въже със скоба и се прехвърли на борда.
— Можеш да хвърлиш котва в Санди Хук — извика му Райгъл. — В залива Хорсшу. Има го на картата.
Федър ловко се придвижваше към кърмата над разбърканите въжета, за да поеме управлението, но в кабината забеляза, че ключът за двигателя липсва. Яхтата беше неуправляема, затова пък течението я отнасяше към реката, далеч от пристана. Федър скочи долу, отвори най-горното чекмедже на масичката за навигационните карти и намери ключа. Бързо се качи горе, пъхна ключа и запали двигателя.
Само да не откаже точно сега.
Не. Включи и Федър го остави известно време да загрява.
Пристанът вече се намираше на шейсет-седемдесет стъпки, ала се виждаше как Райгъл разговаря с насъбралите се около него хора. Федър мина на скорост, увеличи оборотите и им помаха. Те не му отвърнаха, но и не сваляха поглед от него.
Един от тях сви ръце на фуния и се помъчи да извика нещо, само че дизеловият двигател го заглуши. Федър им махна още веднъж и се насочи по реката към брега на Ню Джързи.
Уф!
Погледна назад през рамо. Разстоянието между яхтата и пристана непрекъснато се увеличаваше, а фигурите се смаляваха. Сякаш значението им намаляваше заедно с техните размери.
Гледката на целия град сега се разкриваше пред него откъм водата. Пристанът се разтваряше в градския контур. Изпъкваха зелените дървета по алеята, а над тях се открояваха високите жилищни сгради. Вече се виждаха и големите небостъргачи в центъра, които се издигаха над блоковете.
Великанът!
Изпита особено чувство.
Този път едва се измъкна от лапите му.
28.
Обърнат към отсрещния бряг на реката, Федър насочи яхтата надолу по течението. Вече бе в средата на реката, разстоянието между него и града го успокои.
Ама че сутрин! Не беше успял дори да се облече. Пристанът се беше отдалечил, не се виждаха хората, които го следяха с поглед. Мостът „Джордж Вашингтон“ нагоре по реката вече се губеше зад скалите.
Федър забеляза засъхваща кръв на палубата до кабината за управление. Намали скоростта, закрепи руля и слезе долу да потърси парцал. Намери дрехите си върху койката и отнесе всичко на палубата. Освободи руля и пак насочи яхтата по курса. После изтърка всички кървави петна.
Вече не бързаше. Много странно. След цялата бъркотия и припряност изведнъж разполагаше с неограничено време. Нямаше никакви задължения. Никакви отговорности.
… Освен Лайла там долу. Но тя не бързаше за никъде.
Какво щеше
… Щеше да продължи пътуването, предположи той.
Наистина не бързаше. Не го притискаха никакви срокове…
Освен наложените от леда и снега. Но това не беше проблем. Федър можеше просто да тръгне на юг и да остави Лайла в кабината, ако тя искаше.
Ден, сякаш видян насън. Слънцето беше изгряло. По реката нямаше почти никакви лодки.
Докато се обличаше, забеляза по брега на Манхатън стари зелени сгради, които приличаха на складове над водата. Изглеждаха прогнили и изоставени. Напомняха му нещо.
Някога, много отдавна беше виждал тези сгради…
… Стълбата беше стръмна, нагоре, нагоре — към голям кораб с огромни червени комини, а той вървеше след майка си — изглеждаше ужасно притеснена. Спря да погледне цимента под стълбичката, но тя го подкани: „Бързо! Бързо! Корабът ще тръгне!“, точно в този миг оглушително изрева сирената за мъгливо време, той се уплаши и затича по стълбичката. Беше едва четиригодишен, корабът се казваше „Мавритания“ и трябваше да отплава за Англия.
… Стори му се, че сградите на кея са същите, от които бе тръгнал корабът. Сега бяха развалини.
Беше толкова отдавна… Селим… Селим… откъде идваше това? От една приказка, която му четеше майка му. Селим рибарят, Селим хлебарят и вълшебният остров, откъдето двамата едва се спасили, преди островът да потъне в морето. Приказката беше свързана с това място в паметта му.
Много странно. По реката още нямаше никакво движение освен един шлеп и лодка надолу по течението. На хоризонта, далече на юг след гората от сгради се виждаше Статуята на свободата.
Странно — от пътуването си в ранното детство помнеше стария кей на „Мавритания“, но не и Статуята на свободата.
Години след това пак посети Ню Йорк и заедно с група туристи се изкачи вътре в Статуята на свободата Помнеше зеленикавата мед и усещането за овехтялост, поддържащите вериги напомняха за стар викториански мост. Нагоре желязната стълба ставаше все по-малка и по-тясна, хората се движеха все по- бавно и изведнъж го обхвана клаустрофобия. Нямаше как да се отскубне от опашката! Пред него вървеше много пълна жена, която шумно показваше колко е уморително да се изкачва. Сякаш щеше всеки миг да припадне. Федър си представи как цялата опашка след кея се катурва като подредени една зад друга плочки от домино и той неизбежно пада с останалите. Не беше сигурен дали ще удържи жената, ако политне.
… Хванат в капан и изтръпнал от клаустрофобия подир дебеланата вътре в Статуята на свободата. Какъв алегоричен сюжет за един разказ за Америка, си каза той по-късно.
Федър забеляза, че по палубата са разхвърляни въжета, които трябваше да прибере. Закрепи руля, отиде в предната част, взе едно въже, отнесе го в кабината и после, докато изправяше курса, нави въжето и го занесе в склада. След това пак закрепи руля и повтори действието, докато не прибра и останалите четири въжета, електрическия кабел и фендерите. Когато свърши, вече приближаваше долната част на Манхатън.
От страната на Ню Джързи се виждаха доста хубави викториански къщи. Някои бяха с високи покриви, но бяха изненадващо малко. Високо над брега и пътя към скалите се издигаше катедрала. Федър вече можеше да различи колко стръмни са скалите. Сигурно заради това постройките на този бряг бяха значително по-малко, отколкото на другия.
Статуята се приближаваше все повече и Федър виждаше високо вдигнатия факел на училището „Блейк“ — викторианска статуя и въпреки това внушителна, особено погледната от водата. Впечатлението се дължи главно на размерите. И местоположението. Ако беше обикновена паркова скулптура, вдъхновението би изчезнало.
Движението по реката вече се бе оживило. При Гавърнърс Айланд няколко влекача дърпаха на буксир голям кораб към Ист Ривър. В далечината май се виждаше фериботът до Стейтън Айланд. Наближаваше туристическо корабче.
Отначало Федър не разбра защо е така силно наклонено, после се сети, че всички пътници са застанали от страната на Манхатън и наблюдават очертанията на града на хоризонта.
Каква гледка! Облаците се отразяваха в стъклата на някои от най-високите сгради. Рапсодия в синьо. Засега кулите на Световния търговски център сякаш бяха спечелили състезанието по височина, но останалите небостъргачи се правеха, че не забелязват. Всички те заедно преставаха да са отделни сгради или част от града, превръщаха се в нещо неподозирано. Някаква непредвидена енергия и мощ като че ли непрекъснато изненадваха всекиго с величието си. Никой не ги беше създал. Те се бяха създали сами. Великанът беше свое собствено творение.
Мостът „Веразано“ се приближаваше все повече. Отдолу Федър виждаше черта, вероятно отсрещния бряг на долния залив. Това беше последният мост.
Докато се приближаваше към моста, Федър долови дълбоко, ритмично вдигане и спускане. Сякаш се люлееше на трапец. Обаче бавно. Много бавно. Яхтата се вдигаше и се спускаше. После още едно вдигане и още едно спускане. И сетне пак. Океанът.
Внезапно осъзна, че не знае накъде се е запътил. Пак закрепи руля, слезе долу, извади от чекмеджето куп карти — от Лайла все още нямаше следа — и се върна на палубата. Запрехвърля картите, докато не
