Майорът се оттегли зад бюрото на дука и яростният му пронизващ поглед напомни на Клер за подгонен хищник.
— Не е твоя работа, Рафи. Нито път твоя, Люсиен. — После се обърна към Никълъс, в гласа му ясно се долови искрено съжаление. — Когато чух, че си напуснал страната, помислих си, че е по-безопасно да стоиш надалеч.
С напрегнат глас Никълъс попита:
— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво съм направил?
— Не се прави на невинен, Абърдар. Другите могат да ти повярват, но не и аз.
Рафи понечи да каже нещо, но Никълъс вдигна ръка и го спря.
— За момент забрави за злодеянието, в което си ме набедил, Майкъл. Трябва да говоря с теб по обществени дела. Мината ти в Пенрийт е в крайно опасно състояние. Не само управителят ти застрашава работниците, но вероятно извлича и незаконни печалби. Ако нямаш време или желание да се заемеш сам, продай ми обратно компанията, за да мога да направя необходимото.
След кратък миг на недоверие майорът избухна в гръмогласен смях, от който по гърба на Клер полазиха тръпки.
— Ако Мадок те е разгневил, ще му повиша заплатата.
Клер знаеше, че гняв, не по-малък от нейния, беше обзел Никълъс, но той успя да задържи гласа си равен:
— Не превръщай мината в кокал между нас, Майкъл. Хората, които живеят в опасност, са невинни.
— Превърнал си се в баба, Абърдар — студено рече майорът. — Мините винаги са били опасни, и така ще бъде и занапред. Миньорите го знаят, и го приемат.
— Има разлика между кураж и безразсъдна храброст — отвърна Никълъс. — През последните няколко седмици изисках данни за нещастните случаи и смъртността в подобни мини. Тази в Пенрийт е четири или пет пъти по-опасна от другите и има вероятност да се случи страшна катастрофа. Видях го със собствените си очи.
— Бил си в моята мина? — Зелените му очи се присвиха. — По дяволите, стой надалеч отсега нататък. Ако чуя, че си навлязъл в моята собственост, ще накарам Мадок да те съди.
— Започвам да разбирам защо си го направил свой управител — говориш точно като него — мрачно продума Никълъс. — Ако не вярваш в това, което ти казвам, увери се сам. Сигурен съм, че не си от този тип чиновници, които биха се забавлявали да видят работниците си пострадали и със сигурност ще се съгласиш, че мината се нуждае от подобрения. Единствено ти си в състояние да направиш бързи промени, така че, проклятие, поеми отговорността си.
Майкъл изкриви от ярост лице.
— По дяволите, с нищо не съм ти задължен.
— Не забравяй, че аз притежавам тази земя — ако откажеш да подобриш условията, ще намеря начин да прекратя договора. Не бих искал да се обръщам към съда, защото много хора могат да умрат, докато магистратите вземат решение, но ако се наложи, ще го направя. — Гласът на Никълъс стана рязък. — И заявявам пред Бога, че ако загинат хора, докато ми се сърдиш, лично аз ще те държа отговорен за това.
— Защо си губим времето? — Майкъл издърпа от джоба си смачкани ръкавици и заобиколи бюрото. Преди някой да разбере какво прави, той злобно удари с ръкавиците лицето на Никълъс — Напълно ли съм ясен? Кажи името на секунданта си, Абърдар.
В последвалата смразяваща тишина ясно се долавяха далечните звуци от празненството. Клер усети, че се вцепенява от ужас. Това не можеше да е вярно — лорд Майкъл не може да иска дуел на живот и смърт с мъж, когото не е виждал от години — човек, който му е бил близък приятел.
Бузата на Никълъс почервеня, но той не отвърна на удара с удар. Вместо това изгледа стария си приятел, сякаш го виждаше за първи път.
— Войната може да подлуди хората и очевидно точно това се е случило с теб. — Той се извърна към Клер и тя видя мъка в очите му. — Не искам да се бия с побъркан. Хайде, Клер. Време е да си вървим.
Никълъс хвана ръката й и я поведе към вратата. Когато вдигна ръка към дръжката, Майкъл процеди със злобен глас:
— Страхливец!
Изведнъж нещо изсвистя и върхът на остър нож се заби във вратата между Клер и Никълъс. Тя се вторачи в трептящата дръжка, ужасена от близкото разстояние, на което беше преминало смъртоносното острие. Никълъс тихо й каза:
— Не се тревожи, Клер. Ако искаше да ме улучи, щеше да го направи. — Той хвана ножа и го издърпа от дървото, после се обърна с лице към другия мъж. — Не искам да се бием, Майкъл — повтори той. — Ако искаш да ме убиеш, ще трябва да извършиш хладнокръвно убийство, но не мога да повярвам, че толкова много си се променил.
С пламнали от гняв очи майорът процеди:
— Увереността ти е заблуда, Абърдар, но предпочитам да те убия честно. По дяволите, бори се!
Никълъс поклати глава.
— Не. Ако искаш, ме смятай за страхливец. Напълно съм равнодушен за заблудата ти. — Той отново улови ръката на Клер.
Майкъл започна да барабани с пръсти по махагоновото бюро.
— Малката ти развратница знае ли, че си убил дядо си и съпругата си?
С рязко движение, толкова бързо, че Клер не можа да го проследи, Никълъс вдигна ръка и хвърли обратно ножа през стаята. Той се заби в бюрото на милиметри от пръстите на Майкъл.
— Клер е дама, нещо, което очевидно не си способен да разбереш — отвърна той, но вече с неспокоен глас. — Много добре — ако искаш да се бием, така да бъде. Но след като ти ме предизвика, изборът на оръжието ще е мой.
Люсиен понечи да каже нещо, но Майкъл го прекъсна. Със злорадство в гласа той каза:
— По всяко време, на което и да е място, с всякакво оръжие.
— Времето — сега — решително заяви Никълъс. — Мястото тук. Оръжието — камшик за езда.
Лицето на майора придоби тъмночервен цвят.
— Камшик за езда? Не се подигравай, Абърдар. Изборът е между пистолет и саби. Дори ръкопашен бой с ножове, ако искаш, но не и нещо толкова банално като камшик.
— Това са моите условия. Приеми ги или си тръгвам. — Никълъс се усмихна с ледена усмивка. — Помисли си какво удоволствие ще бъде да ме бичуваш с камшика — ако си достатъчно добър, в което се съмнявам.
— Достатъчно съм добър, за да одера кожата ти, което напълно заслужаваш — изръмжа Майкъл. — Много добре, да започваме.
Рафи избухна.
— Стигнахте доста далеч! И двамата сте си загубили ума. Няма да позволя това в моето имение.
Люсиен тихо се обади:
— Ако Майкъл е твърдо решен да упражни насилие, бих предпочел да стане тук, в наше присъствие.
Люсиен и Рафи си размениха погледи. С огромно нежелание дукът изрече:
— Може би си прав.
Никълъс попита:
— Люси, ще ми станеш ли секундант?
— Разбира се.
Майорът изля гнева си върху лорд Стратмор.
— В Пенрийт има една поговорка: приятелят на моя враг е и мой враг. Остави го да си намери някой друг.
Люсиен решително му се противопостави:
— Смятам и двама ви за мои приятели, а най-важното задължение на един секундант е да се опита да разреши спора без проливане на кръв. Можеш да ми кажеш какви са твоите оплаквания и все още има шанс Никълъс да ти отговори.
