Решавайки, че Никълъс ще бъде безпристрастен за това, което го е наранило дълбоко, тя попита:
— Завиждаше ли на Майкъл за това, че се е сближил с твоя дядо?
Той събра картите и ги прибра в кутийката.
— Може и да съм обръщал внимание, когато бях по-млад, но след като Майкъл се премести в Пенрийт, вече не ме интересуваше. Щом това правеше и двамата щастливи — Майкъл да играе ролята на заместник-внук, те имаха тая свобода. Прекарвах повечето време някъде другаде.
Клер се чудеше дали старият граф, за да нарани внука си, напълно умишлено е настроил двамата младежи един срещу друг. Можеше ли графът да бъде толкова нечестен и жесток? Ако е така, той трябваше да отговаря за много неща. Клер се надяваше, че отговаря за постъпките си на много горещо място.
Мислейки, че след като приключи с работата си ще се прибере в спалнята си и ще се строполи върху леглото, тя взе едно шишенце с билкова отвара, накара Никълъс да седне на мястото си до дрешника и започна да го пръска върху малките сухи рани, където кожата не беше толкова раздрана.
Той затаи дъх, когато тя докосна болезненото място на гърба му, но не помръдна.
— Какво ще кажеш за себе си, Клер? Способна ли си да извършиш престъпление? Никога не си се опитвала да ме убедиш, че си сладникаво-сантиментална госпожица, която няма да прогони пингвините.
— Вярвам, че мирът е по-добър от войната и ранените бузи са за предпочитане пред строшените глави. — Тя намаза драскотината, която се спускаше от ключицата до ребрата му. — Но въпреки че не съм особено горда да си го призная, предполагам, че мога да бъда жестока, ако защитавам онези, за които се грижа. Например, ако някой от селището дойде в училище и заплаши моите деца. — „Или ако някой заплаши Никълъс.“
Тя се извърна към подноса и взе бинта.
— Ще привържа само най-лошите рани. — Нави бинта на китката си и започна да полага муселиновата лента около гръдния му кош.
Той попита невинно:
— Как целува Люсиен?
— Какво? — Толкова се изненада, че за малко да изпусне бинта. — О, точно така, той ме целуна, когато съобщиха за абдикирането на Наполеон. Беше доста добра целувка, предполагам — наистина не забелязах. — Тя мушна края на бинта под ръката му и го завърза в здрав възел на върха на рамото. Муселиновата лента изглеждаше много бяла върху тъмната му кожа. — Но той не може да е като теб.
— Следващия път ще го нахокам. Ще му кажа колко разочарована си била от уменията му.
— Разбира се, че няма… — Тя го изгледа недоверчиво. — О, шегуваш се.
— Разбира се — неочакваните идеи са моят силен коз. — Никълъс стана и разкърши рамене. — Защо мислиш, че Люсиен може да бъде безпощаден? Права си, но се учудвам, че си разбрала това след като си го срещала само няколко пъти, и то когато се е държал доста прилично.
Тя започна да подрежда медицинските принадлежности.
— Почувствах нещо. Въпреки че изигра ролята си на секундант много добре, имаше нещо, което ме караше да си мисля за него като за закалена стомана. — Тя леко се усмихна. — Уплаших го, когато предположих, че към задълженията му в британското правителство е включено и събиране на военни сведения и че ти си работил за него.
— Мили Боже, разбрала си? Стигнала си до това заключение сама? — Никълъс изпи на един дъх останалото бренди, после погледна замислено към гарафата.
— Вземи лауданум — предложи тя. — Ефектът ще бъде по-мек, отколкото да се опитваш с бренди.
— Не се нуждая от повече. — Устните му се присвиха и той постави празната чаша до гарафата. — Благодаря ти, че ме закърпи. Съжалявам, че първият ти бал приключи така.
— Е, беше незабравимо изживяване. — Тя вдигна подноса и се запъти към вратата.
— Клер, не си тръгвай още — каза Никълъс, нотка на напрежение се прокрадна в гласа му.
Тя се извърна.
— Да? — Той се взираше през прозореца към тихата улица, дишаше много учестено, а пръстите на дясната му ръка се свиваха и отпускаха. След като не получи отговор, тя попита: — Има ли нещо друго?
Като че ли всяка дума му я вадеха от гърлото с гореща маша:
— Клер, ще… останеш ли при мен през останалата част от нощта?
— Искаш да остана да спя с теб? — изненадано повтори тя, още по-смаяна след въпроса му за целувката на Люсиен.
Той се извърна от прозореца и хрипливите звуци на тежкото му дишане изпълниха въздуха. Изведнъж осъзна, че за първи път след срещата с лорд Майкъл той я поглеждаше открито и тя се уплаши от силата на болката в погледа му.
Не можеше да е неочаквано, безразсъдно хрумване, очевидно безпристрастието му е било игра. Изпита желанието да се удари. Макар да имаше претенции, че умее да разбира хората, беше претърпяла горчив провал и не бе разгадала непривичната му напрегнатост и нежеланието му да срещне открито погледа й.
Сега, когато грижливо прикриваната фасада беше пропукана, тя видя какво се крие под нея. Сърцето й се сви — макар да предположи, че мъката му се дължеше на горчивата болка на мъж, вярващ в приятелството и предаден от близък другар, действителността беше далеч по-лоша от това, което си представяше.
Без да разтълкува изражението й, той колебливо каза:
— Не като любовница, а… като приятел. — Стисна пръсти отново и вените изпъкнаха като въжета. — Моля те.
Искаше й се да заплаче. Вместо това остави подноса и прошепна:
— Разбира се, щом искаш.
Той прекоси стаята и енергично я притисна в обятията си. Тя запротестира.
— Не искам да те нараня.
— Не ме нараняваш — напрегнато изрече той.
Не му вярваше, но беше ясно, че се нуждае от близост, за да надвие физическата болка. Копнежът му беше напълно осезаем — за топлина, за приятелство, за нещо, което можеше да облекчи предателството след тази вечер.
Внимателно, избягвайки раните, тя обви ръце около кръста му и отпусна глава на гърдите му. Стояха така дълго време. Когато дишането му възвърна нормалния си ритъм, той я пусна и каза:
— Трепериш. Качи се в топлото легло, а аз ще дойда след минута. — Той влезе в гардеробната. Тя изгаси свещите, съблече халата си и го метна върху стола. Осветена единствено от тлеещите въглища в камината, Клер се мушна в леглото. И макар да изпитваше срам, нито за миг не се усъмни, че върши нещо нередно — състраданието сега имаше по-голямо значение от благоприличието.
Минута по-късно той се върна, облечен с нощната си риза. Усмихна се леко, предполагаше, че бе сложил дрехата от уважение към чувството й за девически свян, макар да си личеше, че никога не е била носена. Изглеждаше нормално, с изключение на самотата, изписана върху лицето му.
Той се мушна в леглото отляво, така че тя остана до по-леко ранената му страна. След като я целуна нежно по устните, Никълъс издърпа главата й върху рамото си и вплете пръсти в косата й.
— Не искам да бъда сам — прошепна той.
— И аз се радвам, че не съм сама тази нощ — искрено изрече тя, когато се намести до него. Макар да усещаше болката му — и физическа, и душевна — тя знаеше, че присъствието й го успокоява, както нищо друго не би могло.
Проговори само веднъж, като каза мрачно:
— Винаги ме е наричал Никълъс.
Тази вечер Майкъл бе използвал само обръщението Абърдар. Тя се закле наум: никога нямаше да бъде от хората, които ще предадат приятелството на Никълъс.
18
Макар Никълъс да се съмняваше, че ще може да заспи, спокойното дишане и топлината на Клер
