щеше по-лесно да се прекрати.
В библиотеката Никълъс й подаде копието от договора и тя седна да го разучи. Докато четеше, той взе арфата и тихо засвири. След като три пъти задълбочено прочете договора, Клер го остави на бюрото.
— Разбирам какво искаше да кажеш с това, че е елементарен. Всичко, което пише тук, е, че лорд Майкъл Кениън или правоприемникът му имат право да добиват въглища от посочения терен за двадесет и една години. Ако договорният наем бе базиран на печалбата, можеше да имаш причина, щом Мадок присвоява незаконно, но след като цената е фиксирана, това няма да помогне.
— И за нещастие петстотинте лири наем се плащат навреме на всяко Благовещение — каза Никълъс. — Проверих, надявайки се, че компанията е закъснявала с плащането, но нямах този късмет.
— Има ли шанс шахтите в мината да се простират извън границите на договорената площ?
Никълъс вдигна вежди.
— Добра идея. Теренът, посочен в договора е доста голям и вероятно мината е останала в границите му, но ще проверя. Някакви други идеи?
— Съжалявам, това е най-доброто, което мога да измисля.
Той се усмихна.
— Твоята идея е по-добра от тази на адвоката ми. Предложи ми да подам молба да си върна земята, твърдейки, че Майкъл е използвал привързаността на дядо ми и го е преследвал да му прехвърли правата върху минералите, следователно ме е лишил от правото ми на законно наследство. Слаб аргумент — не само, че петстотинте лири са малка цена, но дядо ми е бил психически здрав, когато е подписвал договора. Но ако продължим да обсъждаме, може би ще достигнем до някакво законно предизвикателство, което ще проработи.
Той отново започна да свири на арфата и този път запя на уелски. Клер събу чехлите си и се настани върху дивана с присвити колене. На втората песен той я убеди да се присъедини към него. Макар гласът й да не беше забележителен, миговете, в когато се отдаваше на песента, й вдъхваха сила, въздействаха й и като всички свои съграждани тя обичаше музиката.
Минаваха от песен на песен, понякога на английски език, друг път на уелски. Клер пееше, когато знаеше думите и слушаше доволно, ако не познаваше текста. Беше вечер, в която се развличаха като добри приятели и всяка минута при всяка мелодия тя искрено се забавляваше. Несъмнено Никълъс изглеждаше невъзможно романтичен — когато се наведеше над арфата, цялото му тяло се изпълваше със самовглъбението на творческия акт да създава музика, но невинаги бе доволен от успеха си. Какво значение имаше, след като можеха да се веселят без напрежение.
Поне това си мислеше, докато той не започна да пее любовни песни. Всеки негов поглед я милваше, всяка фраза, разбиваща сърцето, беше отправена към нея и тя почти бе покорена, преди да осъзнае опасността. Без да я докосне, той бе сломил съпротивата й и я бе подготвил за леглото си.
Мечтателността и веселото й настроение сякаш се изпариха. Като се изправи на дивана, тя каза с укор:
— Отново се опитваш да ме прелъстиш.
Той приключи песента, после й се усмихна с ленива невинност.
— Дори не съм те докосвал от сутринта.
Тя се намуси.
— Но песните, които пееш, могат да замаят главата на всяка жена.
Той широко се усмихна.
— Надявам се да е така.
Предишните й надежди бяха попарени като от слана, когато осъзна, че нищо не се е променило.
— Таях надежди, че си решил да спреш опитите си да ме прелъстиш — каза тя огорчено. — Ако сме приятели, как можеш да желаеш погубването на живота ми?
— Проблемът е, че не разбирам страстта като погубване. — Пръстите му танцуваха върху струните. — Намирам я за освобождение. Задоволяване. Както казах, когато прие предизвикателството ми, ако аз спечеля, и двамата печелим.
— А ако аз спечеля, ти губиш — хапливо отвърна тя. — И това е което предпочитам. — Тя се надигна, обу пантофките си и се насочи към вратата. Неразумно беше да се чувства предадена — мисълта, че Никълъс е приключил битката си да я прелъсти, беше изцяло в нейна полза — но въпреки това се чувстваше дълбоко наранена. Когато се нуждаеше от нея предната вечер, тя мигновено потисна угризенията на съвестта си, за да му помогне, но той не откликна по същия начин.
Почти беше затворила вратата, когато той отново запя. Мигновено разпозна песента на поета принц от дванадесети век, наречен Хауел Оуен Гуинъд. Но тя никога не бе звучала толкова магически, колкото с гласа на Никълъс:
Покорена от музиката, тя спря, а след малко бавно се извърна към него. Тъмният огън в очите му разпръсна гнева и съпротивата й, кадифеният му глас разказваше невероятната история за страстта на мъжа, копнеещ за жена.
Стъпка след стъпка тя неохотно прекоси стаята обратно. Очите му проблясваха, а гласът му се извисяваше до заключението на песента.
Когато и последните ноти заглъхнаха, той махна с ръка и каза меко:
— Тази целувка трябва да е от теб.
Толкова могъщ беше чарът му, че тя вдигна ръка и пое неговата. Циганска магия. Магията на музиката.
Старият Ник със своята демонска мощ.
Отвращавайки се от себе си, тя осъзна колко малко й оставаше да се предаде. Ръката й се отпусна.
— Ти си като паяк, оплиташ мрежа от звуци, за да уловиш глупавата си муха. Но този път това няма да помогне.
Никълъс се усмихна мислено.
— Да станеш част от друго същество, е крайна мярка. Това, към което мъжете се стремят, дори и най- добрите, го постигат за кратко. — Дълбоки, меланхолични акорди се понесоха от арфата и се преплетоха с думите му. — Кой е казал, че мухата не се забавлява от тази крайна мярка, която слага край на самотата?
