договора.
— Трябва да си призная, че съм впечатлена. Явно, когато запази самообладание и е спокоен, се превръща в разумен мъж — каза Клер. — Вече ще имаш повече време за каменната кариера.
— Искаш ли да прекараш медения си месец в езда около кариерата на Пенрийт? Само двамата, планини, нарциси, романтични нощи под звездите…
Веждите й се надигнаха.
— А когато вали?
— Уютни, но по-малко романтични нощи в странноприемниците в планините.
— Звучи прекрасно. — Тя му отправи такава усмивка, че му се прииска да върже конете и да я издърпа в храстите.
След кратко обмисляне направи точно това.
Следващата седмица беше вихър от събития. Бракосъчетанието не изискваше много приготовления, защото избраха скромна церемония в Абърдар. Но имаше много неща, които трябваше да се направят за семействата на мъжете, загинали в мината. Клер присъства на дузина погребения, придържаше ридаещите жени в прегръдките си и помагаше на вдовиците да обмислят бъдещето си. Когато се пръсна мълвата за женитбата й, някои я поздравяваха с одобрение, други с негодувание, но бракът й беше маловажна новина в сравнение с експлозията. Помисли си с ирония, че тревогите на хората от селото улесниха положението й.
По-проблемно беше отношението на Никълъс към нея. Бе прелестен и внимателен и видимо се наслаждаваше на тялото й. И въпреки това изпитваше чувството, че бяха много по-интимни като любовници, когато бяха противници. Сякаш той компенсираше за пропуснатото с нарастващата им физическа близост, а отстъпваше емоционално. И макар отдръпването му да не разклати вярата й, че постъпва правилно, като се омъжва за него, това я наскърбяваше много. Можеше единствено да се надява, че всекидневието след бракосъчетанието щеше да прекрати сдържаността му.
Пет дена преди сватбената церемония тя се върна късно следобед в Абърдар и Уилямс я посрещна на прага.
— Граф Стратмор е в салона. Пристигна преди два часа.
— О, Боже — каза Клер разтревожено, когато свали бонето си. — И Никълъс все още не се е върнал от Суонзи?
— Не.
Тя влезе в салона и намери графа удобно излегнат на канапето с книга в ръка и поднос с чай пред него.
— Люсиен, каква изненада. Никълъс не ми каза, че те очаква.
Люсиен се надигна и пое ръката й, после я целуна нежно.
— Не знае — реших да донеса лично специалното разрешение. Вероятно се досеща, че не бих пропуснал сватбата му. Всеки младоженец в такъв момент се нуждае от приятел. За съжаление Рафи не може да дойде. Обвързан е с Камарата на лордовете — някои сметки, върху които е работил, трябва да се гласуват. Обаче ми поръча да целуна младоженката от негово име. — Той леко докосна с устни другата й буза.
— Все още не съм младоженка.
— Тогава ще трябва да те целуна отново в деня на сватбата — невъзмутимо изрече той. — Два пъти, освен ако Никълъс не възрази.
— Съжалявам, че трябваше да чакаш толкова дълго.
— Неканените гости това заслужават.
— Искаш ли да се разходим в градината? — предложи тя. — Приятен майски ден е.
— Ако си спомням правилно за времето в Уелс, ще трябва да излезем бързо, или може да завали, докато го направим.
Тя направи гримаса.
— Тъжно, но е истина.
Слънцето все още грееше, когато излязоха на алеята във вътрешния двор. Един паун наперено се разхождаше и когато разтвори опашка, слънцето заблестя с вълшебни отблясъци върху синьо-зелените шарки на перата му.
— Красиви същества — отбеляза Люсиен, — но изумително глупави. Ясен пример за проклятието на красотата.
Клер се засмя.
— Ти и другите ти приятели, паднали ангели, сте красиви, но никой от вас не изглежда глупав.
Той улови ръката й, пъхна я в извивката под лакътя си и весели искри заблестяха в златистите му зелени очи.
— Вярно е, но ние не станахме приятели, защото си приличаме.
— Има ли някаква особена причина да се съберете и да останете толкова дълго приятели? Предполагам, че има и нещо друго освен очевидният факт, че се забавлявате в компанията си.
— Повечето момчешки банди имат водач и няколко подражатели — замислено отвърна той. — Може би станахме приятели, защото никой от нас не изпитваше желание да стане водач.
— По-скоро бих допуснала, че по природа всеки един от вас е лидер. Всеки може да управлява прекланящите се около него подлизурковци.
— Но ние не го искаме. Рафи е озлобен към блюдолизците и като наследник на перска титла ги привлича както кон мухите. Познаваш Никълъс — ако искаш да го накараш да направи нещо, което не иска, сякаш се опитваш да наредиш на вятъра, все още няма желание да властва над другите. Вероятно прекалено много циганска кръв. Майкъл, разбира се, предпочита да се изпробва срещу равни, отколкото да се съгласи лесно да властва над по-слаби от него същества.
— А какво ще кажеш за себе си? — попита тя, заинтригувана от анализа му.
— Аз ли? Като Никълъс, не обичам да нареждам и явно не се забавлявам от това, което прави водачът.
— Всъщност роден да бъде шпионин.
— Страхувам се, че е така. — Той погледна подозрително към пауна, който се перчеше пред невпечатлената женска. — Говори по-тихо. Този паун може да е френски агент.
Тя се смееше, когато тръгнаха по чакълестата пътека.
— Никълъс се управлява трудно, но чувството му за отговорност може да го накара да направи неща, които би предпочел да избегне.
Люсиен й отправи остър поглед.
— Да не би да си обезпокоена, че се жени за теб заради чувството си за отговорност?
— Малко. — Неможеща да устои на възможността да сподели с него загрижеността си, тя колебливо каза: — Когато сключихме оригиналното ни споразумение, за него бях непозната и му беше лесно да ме заплашва, че ще ме унищожи. Но след като ме опозна като личност, мисля, че започна да изпитва вина и предложението за брак беше резултатът. Очевидно преди това беше доста уверен, че не желае отново да се жени. Надявам се, че няма да съжалява за нашия брак.
— Дори да поема сериозно отговорността, това нямаше да го накара да отиде до олтара, ако не иска — отвърна Люсиен. — Доколкото познавам Никълъс, не мога да повярвам, че е възможно да направи нещо, което наистина не желае. Той накара стария граф да го изпита на гърба си. Ето защо винаги са били в конфликт.
Градините вече бяха грижливо обработени, защото старият градинар имаше трима млади помощници. Рискувайки да ги разгневи, Клер спря, наведе се и откъсна едно аленочервено лале.
— Какво представляваше дядото на Никълъс? Никога не съм имала възможност да го опозная.
— Труден човек. Отношението му към Никълъс беше объркано, но човешката топлота никога не е била част от него. Щяха да се разбират по-добре, ако Никълъс се унижаваше. Вместо това, макар той винаги да е бил учтив, имаше възможност да не остава дълго… с дядо си.
— Разбирам точно какво се опитваш да ми кажеш — изрече тя, мислейки си как се държеше през последните няколко дни. — Това доста дразни.
