Клер знаеше, че ще се забавлява от пътуването само защото беше с Никълъс и няколко дни езда нямаше да я затруднят. Въпреки това се изненада, когато разбра колко много се забавлява. След ден и половина пътуване той говореше свободно, отпусна се така, както никога преди това. На открито се прояви циганската му кръв.
Когато отправи влюбен поглед към него, тя забеляза тъмния намотан камшик, който се показа под наметалото, метнато на върха на дисагите.
— Защо носиш камшика, когато нямаме карета?
— Цигански навик. Камшикът може да бъде използван за различни неща. Например… — Той измъкна камшика, после рязко замахна. Върхът на ремъка се уви около висок клон над главите им. Когато издърпа дръжката, клонът се наведе и той го докосна. — Ако имаше ябълки там, щяхме да им се насладим.
Тя се засмя.
— Никога не съм се замисляла, но сега разбирам, че за да живееш на път, трябва да притежаваш много по-особени умения.
Той отново намота ремъка и обратно прибра на мястото камшика, после посочи малка птичка на близкото дърво.
— Наблизо има цигани.
Тя разгледа красивата черно-бяла птичка.
— Прилича ми на пъстра стърчиопашка, а не на циганин.
— Наричаме я още
Клер се огледа наоколо и макар да бяха на върха на хълма, нямаше признак за движение на хора по тесния път.
— Добре се укриват.
— Наблюдавай, и ще видиш.
След около половин миля той посочи едно дърво.
— Виждаш ли онзи сив парцал, вързан на клона? — Когато Клер кимна, той обясни. — Това е известие, този табор съобщава на другите, че е минал оттук. Наричаме го
Заинтригувана, тя изрече:
— Значи така сънародниците ти оставят съобщения един на друг. Колко умно. Познаваш ли хората, които са оставили това?
— Вероятно — посещавал съм всички катуни, които редовно пътуват из Уелс. — Той огледа парцалчето. — Всъщност мога да стесня кръга от една до пет групи. На няколко километра надолу по този път има цигански табор. Искаш ли да го посетим, ако е там?
— Разбира се — отвърна тя.
Но времето беше срещу тях. Цяла сутрин преваляваше често и когато следобедът напредна, започна да се излива проливен дъжд. Клер не се оплакваше — ако живееш в Уелс, не може да не си свикнал с дъжда — но разбира се, това намали удоволствието от пътуването.
Когато тя обви наметалото около себе си, Никълъс каза:
— Немного далеч оттук има странноприемница. Да спрем ли за през нощта?
— С удоволствие — пламенно отвърна тя.
Странноприемницата беше встрани от пътя, почти скрита в горичка от високи дървета. Двуетажната и здрава постройка имаше дори навес от едната страна, където можеше да подслонят конете. Когато слязоха от животните, Никълъс каза:
— Влез вътре и се стопли. Не бих искал да се простудиш през медения ни месец. — Той й отправи сладострастен поглед. — Ако ще бъдеш принудена да пазиш леглото, ще е далеч по-интересно.
Клер се засмя и влезе в странноприемницата, която беше обзаведена скромно с маса и няколко стола. Само минути по-късно Никълъс внесе дисагите и пренесе сухи съчки от навеса. Той отново излезе, за да приготви конете за нощта. Полагаше толкова грижи за нея, мило си помисли тя. Наистина изпитваше удоволствие да я глезят.
Веднага след като огънят се разпали, тя започна да разглежда. Не й отне много време, защото на горния етаж имаше само една обширна стая, точно като тази долу, но без мебели. Дебел слой прах покриваше пода, но пък всичко беше грижливо подредено. Слизаше надолу по стъпалата, когато Никълъс отново се върна.
— Не очаквах да открием такова място — отбеляза тя. — Много ли такива странноприемници има в планините?
— Има, но не и като тази. — Той свали мократа си шапка и наметалото. — В средата на миналия век преуспяващ търговец на вълна бил застигнат тук от виелица и щял да умре, ако един овчар не го намерил. За благодарност търговецът изпратил дарение в най-близката енория, за да бъде построена и поддържана колиба за пътници. Но тъй като бил мъж на разкоша, той изградил втора стая, в случай че се наложи дами да нощуват сред груби мъже.
— Но на мен ми харесва да бъда с груб мъж.
— Не всички жени са разумни като теб. — Той събу ботушите си за езда. — Така странноприемницата била построена и всяка пролет енорията изпраща някой да поправи пораженията от зимата. Няма кой знае какво да се прави, защото хората, които я ползват, се грижат за нея. Например, преди да си тръгнем утре сутринта, ще събера достатъчно дърва, за да попълня тези, които сме изгорили. И когато дойде следващият пътник, те ще бъдат сухи и готови за горене.
— Интересно, но овчарят, който е спасил търговеца, може би е предпочитал лично за себе си десет фунта стерлинги. — Тя коленичи и прибави още дърва в огъня. — Циганите отсядат ли тук?
— Мили Боже, никога. Никой самоуважаващ се циганин не би останал вътре, когато може да бъде на открито. Те копнеят за вятър. — Втренченият му поглед се спря замислено върху нея.
— Ти обаче ще направиш добре, ако свалиш тези мокри дрехи. — Той прекоси стаята. — Позволи ми да ти помогна.
Клер веднага се досети докъде щеше да доведе помощта му и беше права. Доста очарователна идея.
След това те се излежаваха мързеливо пред огъня, преди да се надигнат и да облекат сухите си дрехи. Клер подготви вечеря от бекон, картофи и лук, придружена от скъпа бутилка бордо, което Никълъс специално беше приготвил за медения им месец. Прекараха вечерта изтегнати пред огъня, бъбреха и пиеха чай. Когато накрая се увиха във одеялата си, тя измърмори:
— Нека правим такива пътувания всяка пролет. Само двамата.
— Харесва ми тази идея. — Той нежно я целуна. — Не искам да бъдеш като графините. Бих искал да си останеш точно такава, каквато си сега.
Тя се усмихна.
— Щом като ти си графът циганин, не означава ли това, че аз съм графиня циганка?
— Предполагам, че е така. Ти си
Мъжете от малката група мърмореха против дъжда, но водачът им ги накара да си затворят устата, като им напомни колко добре ще им плати за този труд през нощта. Самият той беше раздразнен, тъй като не очакваше плячката му да се подслони в странноприемницата.
Докато чакаха да настъпят ранните часове на сутринта, те си подаваха бутилка уиски, за да стоплят костите си, а той обмисляше най-добрият вариант да доведе докрай задачата си. Много лесно можеха да нападнат странноприемницата, но тъй като вратата беше залостена, разбиването й щеше да намали ефекта от изненадата. Имаше и вероятност жертвата му да носи пистолет, а изглеждаше доста опасен мъж.
Като остави мъжете си сами, водачът тихо обиколи странноприемницата. Конструкцията беше солидна, прозорците — малки и трудно можеше да се изкачи високо. Решил да огледа навеса, той бавно отвори
