подхлъзне.
Докато се спускаха по хлъзгавия шист, той се молеше на Господ най-близкото дърво да бъде удобно. И то беше подходящо; висок, дебел бряст, който се намираше на такова разстояние от странноприемницата, че ремъкът на камшика можеше да го достигне, макар и немного лесно.
Следващата част беше най-опасна, защото трябваше да се изправи. Ако го забележеха, щеше да стане лесна мишена на пушките им. Но нямаше друг избор. Никълъс развърза камшика от кръста си и се надигна, като промуши единия си крак под хоризонталната греда, за да запази равновесие. После замахна към един клон, който му изглеждаше достатъчно близо и доста здрав, за да издържи тежестта им.
Ремъкът се уви около клона. Издърпа го пробно, но усети, че не беше се хванал здраво. Превъзмогвайки нетърпението и гнева си, той успя да освободи ремъка и отново замахна. Може би си въобразяваше, но му се стори, че плочата става по-гореща. Минутите летяха сякаш неестествено бързо. Колко време беше се минало, откакто се събуди — пет минути? Три?
Какво значение имаше колко време е минало. Като се протегна, колкото се може, по-далеч, той отново замахна с камшика. Този път, когато го изпробва, установи, че беше се увил по-здраво. И добре, че беше така, защото нямаше време за ново мятане. Протегна свободната си ръка към Клер.
— Ела тук.
Тя пропълзя отстрани до него и се изправи. Само за секунда притисна устни в нейните, като че ли с тази целувка искаше да каже това, което никога не беше изрекъл с думи. После обви ръка около кръста й.
— Дръж се здраво, скъпа.
Клер обви ръце около него. Един миг по-късно се люлееха свободно, поддържани единствено от тъмната гъвкава кожа. Той усети пропълзяването й — леко разхлабваш на примката на ремъка върху клона. Ако паднеха на земята, можеше да не е фатално, но нападателите им щяха да бъдат до тях след секунди.
С люлеене се спуснаха надолу, докато се удариха в дънера на дървото. Клер се задъха, въздухът излезе от дробовете й. Никълъс се опита да намали силата на удара с крака, но тогава за малко не я изпусна. За миг те увиснаха свободно, задържани единствено от напрегнатата му дясна ръка.
Ремъкът започна да се развива от тежината на телата им. Бяха на косъм да паднат от дървото, когато той повдигна крак и успя да яхне един клон. Не беше много здрав, но издържа тежестта им и след минута те бяха в безопасност на по-дебел клон.
Никълъс внимателно изви дръжката на камшика, докато ремъка се освободи. Когато го намотаваше отново, покривът се срути с ужасен грохот. Валма пламъци и рой искри полетяха към небето и гореща вълна ги удари. В зловещата светлина на пожара той видя силует на облечен в тъмни дрехи мъж, който чакаше с готова за стрелба пушка, в случай че се опитат да избягат от задния прозорец. На не повече от тридесет метра нападателят им не ги беше забелязал заради дима и тъмнината. Докато Никълъс се взираше, мъжът свали оръжието и заобиколи странноприемницата от другата страна, тази, от която никой вече не би могъл да излезе жив.
Те бяха достатъчно високо, така че Никълъс можеше да вижда нападателите, които чакаха в далечния край на пожара. Един от мъжете беше висок, със слаба фигура, много позната. Устните му се свиха в тънка черта. Като сведе поглед надолу, той видя, че Клер гледа в същата посока с ярост в погледа.
Сега беше моментът да избягат — докато нападателите им с първично преклонение наблюдаваха огнената стихия. Никълъс докосна Клер за рамото, започнаха да се провират между клоните и да слизат надолу. Но най-ниският клон беше доста високо над земята, така че отново камшикът бе използван, за да слязат.
Когато вече бяха долу в пълна безопасност, той нави камшика, после поведе Клер направо към гората, далеч от странноприемницата и пътя. Почвата беше мокра от дъжда, а въздухът влажен и студен. Добре, че Клер успя да избяга с наметалото си.
Когато пресметна, че са на около километър от странноприемницата, той спря за кратка почивка. Клер дишаше толкова тежко, че Никълъс я издърпа в прегръдката си. Тя трепереше силно и той предположи, че не беше само заради студа.
— Тук сме в безопасност — прошепна той. — И понеже тези чудовища ще изпълнят съвсем съвестно задълженията си, те ще изчакат да изгасне огъня и ще претърсят пепелта за телата ни, а това няма да стане преди зори.
С приглушен от рамото му глас, тя каза:
— Ти го видя, нали?
Той не се изненада.
— Видях висок мъж, който можеше да е Майкъл Кениън и не мога да измисля някой друг, който иска да ме убие — дрезгаво отвърна той. — Този въпрос ще го обсъдим по-късно. Сега трябва да открием безопасно място.
— Има ли други колиби наблизо?
— Не, имам нещо по-добро предвид. — Той издърпа ръката й над рамото си и мислите му го отнесоха към хората, при които беше отгледан. — Ще отидем при циганите.
С часове вървяха през гората, спъваха се в корените на дърветата, а дрехите им бяха мокри от капките, стичащи се от клоните. Клер пламенно благодари на Бога, че и двамата бяха обули ботушите, преди да избягат — в противен случай сега щяха да имат проблеми. Тя се изтощи напълно и щеше да се строполи до някое дърво, ако Никълъс почти не я носеше. Както изглежда, той знаеше точно накъде отиват, въпреки че за нея всичките мокри дървета изглеждаха едни и същи. И не можеше да изпита удоволствие от красотата им, докато с мъка си правеха път между тях.
Небето беше започнало да изсветлява, когато доловиха миризмата на дим.
— Има хора в табора — доволно каза той. Едва тогава Клер осъзна, че не е бил сигурен дали тук ще намери помощ.
Изведнъж се чу лай и тъмните сенки на няколко кучета се спуснаха към тях. Тя замръзна на мястото си, чудейки се дали да побегне, или да търси високо дърво. Но когато свирепият лай се усили, Никълъс вдигна ръка и силно замахна, сякаш хвърляше камък. И макар ръката му да бе празна, ефектът беше магически. Кучетата мигновено се успокоиха и започнаха да душат наоколо, а после ги последваха до катуна.
Беше достатъчно светло, за да види, че таборът се състои от три каруци. Под чергилата им тъмни фигури се движеха и тя предположи, че дъждът беше принудил циганите да се скрият вътре. Обезпокоени от шума, няколко мъже бяха излезли и се приближиха с дебнеща походка. Един от тях носеше навит камшик в ръката си.
Никълъс постави закрилнически ръка около кръста на Клер и погледна косо най-близкия мъж.
— Коре, това ти ли си?
За миг настъпи тишина. После един баритонов глас изрева:
— Ники!
Мигновено бяха заобиколени от хора, които шумно бъбреха на цигански език. Никълъс вдигна ръка, за да ги успокои. Докато с другата си ръка все още здраво придържаше Клер, той накратко обясни нещо на техния език.
Една жена с красиво гладко лице улови ръката на Клер. Никълъс й каза:
— Върви с Ани, тя ще се погрижи за теб. Аз ще дойда по-късно.
И този път Клер съвсем доброволно се остави в ръцете на някой друг. Ани я заведе до една от покритите каруци и й помогна да се изкачи в края на издадения канат. Когато издърпа чергилото, Клер видя редичка от малки глави да се надига изпод пухеното покривало, черните им очи заблестяха от любопитство. Очите на Никълъс, осъзна тя. Децата започнаха да задават някакви въпроси, но Ани им шътна да мълчат.
От близката страна подът на каруцата беше покрит с тънка подложка. Ани изрече на английски език с лек акцент.
— Ще спиш тук.
Клер свали мокрото си наметало и с усилие издърпа ботушите си. Цялата мокра и изкаляна, тя си легна. Ани я покри с една пухена завивка и след три минути Клер вече спеше.
Когато се събуди, беше много рано сутринта. Ръката на Никълъс обвиваше кръста й. И той не беше съблякъл дрехите, с които избяга — бричовете и ризата, широко отворена при врата. Продължаваше да спи,
