докторът. — Само първото й дете е било износено докрай, но е умряло почти веднага след раждането. През последната година тя е неконтролируема.
Доминик напълно я разбираше. Що за човек бе този съпруг, който бе подложил жена си на подобно мъчение?
— И как я лекувате?
— Поставяме пиявици на слепоочията, за да укротим изблиците на ярост. Освен това й даваме очистителни и й правим кръвопускане. От седмици не е имала пристъпи.
Ледени бани. Усмирителни ризи. Пиявици и очистителни. Нищо чудно, че Еймуърт не желаеше да изпрати Мериъл в подобно място. Доминик също не смяташе, че би могъл да я подложи на такова лечение.
— Много ли пациенти се подобряват достатъчно, за да се върнат към нормален живот? — попита той, след като мрачната обиколка свърши.
— Някои… да. Има и такива случаи. — Лицето на лекаря придоби тъжен израз. — Постигнал съм най- добър успех с жени, страдащи от меланхолия. Навремето вярвах, че медицината ще се справи с всички душевни заболявания, но сега съм разколебан.
Поне беше честен. Доминик обаче не искаше Мериъл да бъде поверена на грижите му. Тя не беше меланхолична, а слънчева и жизнена. Понякога дори приличаше на буйна вихрушка.
— Пациентите през цялото ли време са заключени в стаите си?
— Разходката в градината е една от наградите за добро поведение. Позволете ми да ви заведа там.
Ала градините на Блейдънхам се оказаха разочарование. Само чакълени алеи, малки полянки, редки храсти и тук-там някоя пейка. Може би лехите с цветя се смятаха за превъзбуждащи.
Високите каменни стени завършваха с извити навътре остри шипове. Ако това бе най-модерната и напредничава клиника за душевноболни в цяла Англия, Доминик би предпочел да умре от инфаркт за броени секунди, отколкото да бъде сполетян от умствено разстройство.
— Никога досега не сме имали избягал пациент — с гордост рече лекарят, след като проследи погледа на госта си. — Хората в селото ни смятат просто за добри съседи.
В дъното на градината две едри жени в сиво вървяха на няколко крачки от две пациентки. Когато групата се обърна и се запъти към къщата, Доминик видя как по-възрастната жена, тази отляво, се взира с невиждащ поглед нанякъде. Ужасяващата му празнота го потресе.
Другата пациентка гледаше право в него и той видя как очите й заблестяват. Високата млада жена със силни черти и сплъстена черна коса би била доста красива при други обстоятелства.
Доктор Крейторн снижи глас:
— Жената отляво, госпожа Гил, може би скоро ще се прибере у дома. Тя има склонност към самоубийство, но напоследък е доста спокойна. Няколкото дози наркотик укротиха пристъпите й.
От това, което виждаше, Доминик заключи, че горката жена е в полусъзнание.
— А другата?
— Госпожа М… — започна той, но не довърши името. — Известна е като госпожа Браун. Съпругът й искаше по-специални грижи за нея, но се страхува, че съседите ще узнаят за състоянието й. Предполагам, че им е казал, че тя е в Италия, за да лекува дробовете си. Жалко. Оплел се е в паяжина от лъжи.
Доминик познаваше и други семейства, които отричаха, че има луди сред близките им.
— А състоянието й подобрява ли се?
— Има доста дълги моменти на просветление, но после губи напълно разсъдъка си особено когато съпругът й идва. Дори трябваше да го помоля да разреди посещенията си. Бих искал да му дам повече надежда, но поведението й е толкова непредсказуемо, че не съм особено оптимистичен. — Крейторн погледна замислено към пациентките си. — Бихте ли ме извинили? — Кимна и отиде да поговори с една от санитарките.
Доминик закрачи покрай стената. Непрекъснато сравняваше това нещастно място с прелестните градини на Уорфийлд. Силен вик ненадейно прекъсна мислите му. Обърна се и видя госпожа Браун да тича с безумни очи към него. Двете й придружителки безуспешно се опитваха да я настигнат.
Доминик досега не се бе страхувал от жена, но една силна и здрава луда сигурно представляваше заплаха. Все пак, проклет да бъде, ако побегне. Изправи рамене, готов да посрещне нападението. Но такова не последва. Вместо това госпожа Браун се вкопчи в ръката му и отчаяно заговори:
— Моля ви, сър, аз не съм луда! Държат ме тук без никакво основание. Ако съобщите на баща ми, той ще се погрижи да ме освободят. Генерал Еймс от Холиуел Грейндж. Моля ви, умолявам ви…
В този миг надзирателките я хванаха. Госпожа Браун се свлече на земята и обви ръце около коленете на Доминик.
— Еймс от Холиуел Грейндж! В името на Бога, пратете му само една бележка! Колкото да узнае, че съм тук, и да дойде да ме вземе!
Докато я отвеждаха, се появи доктор Крейторн.
— Вашият баща знае, че сте тук, госпожо Браун, но той е твърде разстроен от състоянието ви и затова няма сили да ви посети — нежно и успокояващо заговори той. — Вашият съпруг много пъти ви го е казвал.
— Моят съпруг е лъжец! — Погледът й отново се насочи към Доминик. — Точно той ме доведе тук. И знаете ли защо? Защото не бях покорна. Защото не исках да се съгласявам за всичко с него!
Преди да каже нещо повече, жените извиха ръцете й назад и я повлякоха към къщата. Доминик беше потресен.
— Мисля, че е важно винаги да бъдем честни с пациентите си, но тя все още е в плен на илюзии и е изпълнена с ярост — тихо рече Крейторн. — Не виждам никакви признаци на подобрение. За щастие съпругът й може да си позволи да я държи тук, където ние се грижим за нея. Може би някой ден с Божията помощ… — Гласът му заглъхна.
Доминик знаеше, че докато е жив, ще помни отчаяния зов за помощ в трескавия поглед на госпожа Браун. Обърна се и тръгна след Крейторн към къщата. Не се съмняваше, че той е способен лекар, искрено загрижен за пациентите си. Но си даде тържествена клетва, че никога няма да позволи да изпратят Мериъл в подобно място.
Глава 13
Доминик яздеше бавно към Уорфийлд. Все още не можеше да се отърси от мрачното настроение, обзело го след посещението в Блейдънхам. Макар че се бе заклел никога да не позволи Мериъл да бъде затворена на подобно място, Кайл бе този, който щеше да има правото да решава съдбата й.
Постоянно си повтаряше, че брат му, колкото и арогантно копеле да е, никога не е бил жесток към жените. Така че, дори и Мериъл окончателно да изгуби разсъдъка си, той със сигурност ще я остави да изживее дните си в Уорфийлд, където ще се наслаждава на чист въздух, красиви цветя и топли грижи.
А и да не го направи, какво би могъл да стори самият той?
Стигна до голям кръстопът и заразглежда указателните табели. На едната пишеше „Холиуел“.
По гърба му полазиха тръпки. Каза си, че името е доста срещано, а госпожа Браун е луда, затова не бива да вярва на думите й. И все пак…
Обърна Пегас към Холиуел. Влезе в селото и откри, че там няма нито Грейндж, нито генерал Еймс. Сега вече можеше да се върне с чиста съвест в Уорфийлд. Един загубен час бе малката цена, която с готовност бе платил, за да прогони от мислите си спомена за онези пламтящи тъмни очи.
След няколко минути обаче се оказа до два масивни стълба. Върху левия имаше табела с надпис „Холиуел“, а върху десния — „Грейндж“. Намръщи се и дръпна юздите. Това все още не доказваше нищо, защото във всяко село в Англия имаше поне една къща, наречена грейндж9. Може би, докато е била здрава, госпожа Браун често е гостувала в този дом.
А ако Холиуел Грейндж наистина принадлежеше на генерал Еймс, който е толкова разстроен от лудостта на дъщеря си, че няма сили да я посети? Въпросите на Доминик навярно само щяха да усилят
