мъката му, но реши, че е длъжен да издържи изпитанието. Нямаше да си прости, ако се откаже и не узнае истината.
След няколко минути езда видя къщата. Името й подхождаше. Навярно някога е била просто ферма, но с годините бяха направени много допълнения. В резултат на което се бе получила голяма каменна постройка, която, макар и да не бе елегантна, изглеждаше удобна и просторна. Отвсякъде я заобикаляха тучни пасища и зелени морави.
Подобно на повечето селски ферми, от едната страна на и къщата имаше голям двор с различни постройки и ливада. Доминик подкара коня си натам, за да се погрижи първо за него, преди да потърси стопанина. Някакъв джентълмен в кожени бричове тъкмо извеждаше малка сребристосива кобила от конюшнята.
— Каква красавица! — неволно възкликна Доминик.
Мъжът го погледна. Висок, с прошарена коса и изпънати рамене, той наистина приличаше на пенсиониран генерал.
— Лунен лъч е не само красива, а и много кротка. — Плъзна възхитен поглед по Пегас. — Виждам, че разбирате от коне.
— Лаская се с тази мисъл, но пък и кой ли мъж не разбира? — Доминик твърдо дръпна поводите на Пегас, който изглежда имаше желание да се опознае по-отблизо с кобилата.
Възрастният джентълмен поведе Лунен лъч към заградената поляна и след като затвори вратата, се обърна към посетителя си. Кожата му бе тъмна и загрубяла, сякаш дълги години е била излагана на силно слънце.
— Аз съм Еймс.
Доминик замръзна. Зачуди се как да се представи. Напомни си обаче, че е длъжен да продължи с измамата, затова слезе от коня и леко се поклони.
— Името ми е Максуел. Отседнал съм в Уорфийлд.
— В такъв случай сигурно познавате малката лейди Мериъл. Как е детето?
— Вече не е дете. — Доминик завърза Пегас и приближи до оградата, където стоеше Еймс. Известно време двамата мълчаливо се възхищаваха на кобилата. — Лейди Мериъл вече е на двадесет и три години. — Не му се искаше веднага да пристъпи към целта на посещението си. — Вие познавате ли я?
Еймс тихо подсвирна.
— Как минава времето. Не съм я виждал от дете. Семействата ни от векове са съседи в Шропшир. Когато преди няколко години се завърнах от Индия, мислех да я посетя, но ми разказаха за нейното състояние. Реших, че е по-добре да не рискувам да събудя ужасните й спомени за това което й се случи навремето. — Поклати глава. — Каква трагедия. Винаги съм се измъчвал дали тогава не можех да сторя нещо, за да предотвратя смъртта на родителите й.
— Приличате ми на военен — отбеляза Доминик. — В Индия ли сте били, когато са убили лорд и лейди Греъм?
Еймс тъжно кимна.
— Греъм беше с парламентарна мисия и затова се налагаше да пътува из страната. Аз командвах военната база Камбей, в Северна Индия. Това бе последният пост, който лорд Греъм и съпругата му посетиха, преди да бъдат убити. От Камбей заминаха за Алури, малка резиденция на местен управник. Точно там са били нападнати. Дворецът е изгорял до основи и стотици хора са загинали. — Мъжът въздъхна тежко. — Голяма трагедия и за брата на лорд Греъм.
— И той ли е бил там? — попита Доминик, чудейки се как по-младият Греъм е оцелял от клането.
Генералът поклати глава.
— Не, той служеше под моето командване. Беше начело на малък взвод. Добър офицер, говореше урду като роден език. Покойният лорд Греъм включи Камбей в обиколката си именно за да посети брат си. Не се бяха виждали от години. След ужасната трагедия лорд Греъм бе много разстроен. Непрекъснато повтаряше, че ако брат му не е бил дошъл в Камбей, нямало да бъде убит.
— Поне лейди Мериъл е оцеляла. Все някакво утешение.
Лицето на Еймс омекна.
— Тя беше най-безстрашното малко момиченце, което съм виждал. Имаше едно малко сиво пони и се носеше из полето като вятър. Повечето майки сигурно щяха да припаднат при подобна гледка, но лейди Греъм само се смееше и я окуражаваше.
— Лейди Мериъл може да язди? — смаяно попита Доминик.
— От тригодишна, ако се вярва на родителите й.
Ала не и след това. Нищо чудно, че така се бе наслаждавала на ездата с него, след като бе успяла да преодолее първоначалния си страх.
— Продавате ли Лунен лъч? — импулсивно попита младият мъж. — Струва ми се идеалната кобила за една дама. Бих искал да я подаря на лейди Мериъл.
— Не съм мислил да я продавам. Но за лейди Мериъл… Очите на Еймс изведнъж придобиха отнесен израз. — Винаги когато си спомням за нея, си представям моята дъщеря. Джена беше с няколко години по- голяма и беше взела Мериъл под своя закрила по време на пребиваването ни семейство Греъм в Камбей. Всички ги обожаваха.
Пулсът на Доминик се ускори.
— Вие имате дъщеря?
— Имах — кратко отвърна Еймс. Но навярно реши, че е пил твърде рязък, защото добави с усилие: — Почина миналата есен.
Изглеждаше съвсем искрен. Ала не бе изключено да предпочита да казва на хората, че дъщеря му е умряла, отколкото да обяснява, че е полудяла.
— Току-що се връщам от Блейдънхам — заяви Доминик, без да отделя поглед от лицето на генерала. — Там една от пациентките ме помоли да предам съобщение на баща й, генерал Еймс от Холиуел Грейндж. Настояваше, че не е луда и че съпругът й я е затворил в клиниката без нейното съгласие.
Генералът пребледня.
— Не е възможно! Дъщеря ми е мъртва!
Чувствайки се много неудобно, Доминик рече:
— Моля да ме извините. Може би жената е някоя съседка, която познава Холиуел Грейндж, и в лудостта си си е въобразила, че някога е живяла тук. Наистина съжалявам, че ви обезпокоих.
Обърна се с намерението да си тръгне колкото се може по-бързо, но твърдият глас на генерала го прикова на място.
— Тя… как изглеждаше?
— Висока. С тъмна коса и кафяви очи. Моя възраст, струва ми се. Познават я като госпожа Браун, макар че лекарят ми каза, че това не е истинското й име. — Доминик извика в паметта си отчаяното лице, опитвайки се да си припомни някой отличителен белег. — Има лек белег върху брадичката. Почти незабележим. — Посочи с пръст мястото.
Еймс застина с изумено лице.
— Мили Боже! Нима тя е… Джена получи този белег, когато беше на шест години. Падна от едно дърво. Значи е тя! Да, тя е!
За един безкраен миг думите му увиснаха във въздуха. После Еймс се извърна и удари с юмрук по оградата. Лицето му се изкриви от мъка.
— А копелето ми каза, че е мъртва! Умряла е от едра шарка и трябвало много бързо да бъде погребана. Той… той дори ми показа гроба й в семейното гробище!
— Съпругът й ви е излъгал, че е мъртва? — смаяно възкликна Доминик.
С видимо усилие на волята Еймс възвърна самообладанието си.
— Джордж Мортън ще гние в ада. Как е възможно някой да стори това със собствената си съпруга?
— Тя ми каза, че я изпратил в лудницата, защото не била покорна. Не се съгласявала с него. — Доминик си помисли за собствения си баща. — Някои хора наистина не могат да понасят да им се противоречи. Може би Мортън е един от тях.
— Но да заяви, че е луда! Тя беше… Тя е съвсем нормална! Макар че животът на затворник, без никаква надежда да избяга, може да е помрачил разума й. — Лицето на Еймс потъмня. — Предупреждавах
