— Ще проверим в телефонния указател — казах аз.
В Милтън излязох от магистралата и ние слязохме и проверихме за името в указателя на една телефонна кабина. Там ги нямаше телефонните номера на Уотъртаун.
— Това е указател за западните райони — каза Майкъл. Тук са само номерата на Бостън и на южните квартали.
— Наблюдателен си — забелязах аз. — Ще попитаме на справки.
— Господи, наистина ли мислиш, че те лъжа? Хей, човече, и дума да не става. Нали знаеш? Няма начин да те занасям, като знам какво носиш в джоба си. Искам да кажа, че майка ми не е отгледала глупак.
Пуснах една монета и позвъних на справки.
— Трябва ми един номер в Уотъртаун — казах. — Номерът е на името на Юджин Игнейшъс Мълреди. Какъв е адресът, Майкъл?
Той ми го каза, а аз го съобщих на телефонистката.
— Номерът е 899–737 — отговори ми тя.
Благодарих й и затворих. Автоматът ми върна монетата.
— Добре, Майкъл, можеш да си вървиш.
— От тука ли?
— Да.
— Човече, аз нямам палто, ще замръзна.
— Извикай такси.
— Такси? От тук? Нямам толкова пари, човече.
Подадох му монета от десет цента, която ми върна автоматът.
— Ето, обади се на приятеля си Суишър. Нека да дойде да те вземе.
— А ако не е вкъщи?
— Ти си голям човек, Майкъл. Все ще измислиш нещо. Но ще ти кажа само това — ако се обадиш на Минго и го предупредиш, няма да пораснеш повече.
— Няма да се обадя на Минго, човече. Нали ще трябва да му кажа, че аз съм те информирал.
— Така мисля и аз — рекох и се качих в колата си.
Майкъл остана да трепери по риза, с ръце в джобовете на панталоните си и със свити рамене.
— Все пак, ще ти дам един съвет. Чака те много неприятна изненада, ако си мислиш, че можеш да се разправяш с Минго, както се разправи с мен. Минго ще те унищожи.
— Ще видим — казах аз, включих амбреажа и потеглих, като го оставих да стои на тротоара.
24
Уотъртаун не беше много далеч от Белмонт, но само по местоположение. Беше предимно работнически квартал, къщите бяха занемарени и често за по две семейства. Бяха скупчени една до друга по непочистените от снега улици. Карах бавно, защото валеше силно, а колите се движеха много предпазливо и просто пълзяха.
Къщата на Минго Мълдери беше квадратна, на два етажа, с широка предна веранда. Кедровата облицовка беше боядисана в синьо, а азбестовите плочи, които покриваха къщата, бяха разноцветни. Паркирах колата и тръгнах към къщата. Имаше две входни врати. На тази отляво пишеше „Мълреди“. Позвъних. Нищо. Почаках една минута и позвъних пак. После се облегнах на звънеца и го натиснах непрекъснато около две минути. Минго не беше вкъщи. Върнах се в колата. Минго сигурно си вършеше приятната работа, като разкарваше с колата богатата си господарка из Белмонт. Пуснах радиото и чух обедните новини. Във връзка с тях ми дойдоха наум две неща. Първо, че това, което съобщават в новините, изглежда, няма нищо общо с мен и, второ, че е време за обяд. Минах с колата десет пресечки до пекарната „Истърн Ламдун“ на Белмонт стрийт и си купих пакет пресен сирийски хляб, половинка сирене и половинка маслини.
Хлябът беше още топъл. Пресякох на отсрещната страна на улицата и си купих една опаковка с шест бутилки бира. После се върнах, паркирах пак пред къщата на Минго и се наобядвах. След това слушах някаква малка местна радиостанция по която пускаха само джаз — солови и оркестрови изпълнения. В три часа отидох до близката бензиностанция, напълних резервоара на колата си и използвах тоалетната. Върнах се пред къщата на Минго и поседях още малко. Спомних си, че този вид работа не ми беше толкова отегчителна преди петнайсет години, когато още пушех. Може би наистина не беше чак толкова отегчителна, а може би само ми се струваше така.
В четири и петнайсет Минго се появи. Караше жълто-кафяв Тъндърбърд с мушамен покрив. Той вкара колата си в алеята до къщата и излезе от нея. Аз също излязох и пресякох улицата. Срещнахме се на предните стъпала на къщата му.
— Ти ли си Минго Мълреди? — попитах аз.
— Кой иска да знае?
— Ако кажа „аз“, ще попиташ кой съм аз и тогава ще ти кажа…
— За какво, по дяволите, говориш, момче?
Той беше достатъчно едър да приказва така, а и номерата му сигурно хващаха декиш. Беше висок горе-долу колкото мен, което означава малко под метър и осемдесет и осем, но беше може би десет- петнайсет кила по-тежък, което означаваше, че тежи около сто и пет кила. Имаше може би най-късо подстриганата коса, която бях виждал през последните осем или девет години. Очите му бяха малки, а носът му приличаше на топче върху бледото лице и това засилваше приликата му с несполучливо гадно човече от джинджифилово тесто. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и черни ръкавици. Не носеше палто.
— Ти ли си Минго Мълреди? — попитах пак.
— Искам да знам кой пита за това — отвърна той. — Също така искам да го науча много бързо, защото иначе ще те изритам в задника.
Държах дясната си ръка в лявата на нивото на колана си. Докато говореше, натиснах дясната ръка върху лявата. Когато само отпуснах лявата, дясната веднага отскочи нагоре и удари Минго под носа, точно както ударникът на пистолета отскача, когато натиснеш спусъка. Докато ръката ми се движеше нагоре аз засилих малко удара и от носа на Минго рукна кръв, а той се олюля назад и отстъпи две крачки. Беше добър удар.
— Затова исках да зная дали ти си Минго — казах аз. Ударих му и един ляв отстрани в челюстта. — Защото не исках да пребия от бой някой невинен минувач — ударих Минго право в носа и той падна. — Ти обаче си такава смрад, че заслужаваш да бъдеш пребит дори и да не си Минго Мълреди.
Той не беше толкова лесен. Аз го ударих по-леко още няколко пъти. Нанесох му и още два добри удара в лицето, но той пак се изправи. Хвърли се върху мен, събори ме на снега и се покатери отгоре ми. Сложих ръце под брадата му, бутнах главата му назад и почти го вдигнах от себе си, а после се отърколих встрани. Той отново се нахвърли върху мен, но тези допълнителни петнайсет кила, които имаше, не му бяха от полза. Бяха главно тлъстини и той вече се задъхваше. Аз се приближих и го ударих два пъти силно в корема, после се отдръпнах. Започнах да го удрям последователно от двете страни на челюстта — ляв, десен, ляв, десен. Той още повече отпадна. Дишаше тежко, ръцете му се отпуснаха. Беше победен още в първия рунд.
— Ти ли си Минго Мълреди? — попитах аз.
Той кимна.
— Сигурен ли си? — попитах аз. — Чух, че си бил много страшен.
Той кимна пак, като с мъка си поемаше въздух.
— Май не съм чул правилно — казах аз. — Ти ли работиш за някаква богата жена в Белмонт?
Той се вторачи в мен.
— Ако не искаш да останеш пак без въздух, кажи ми каквото те питам. Ако не ми отговориш, това, което стана преди малко, ще ти се види като детска игра.
Той кимна.
— Значи работиш. Как се казва тя?
— Инглиш — отговори той.
— Тя ли ти каза да наемеш братовчед си и неговия приятел Суишър, за да ме изхвърлят от пътя в Лин.
