— Тебе ли? — учудено попита той.
— Да, мен и Рейчъл Уолъс. Кой ти каза да ни безпокоиш?
Той погледна към улицата — тя беше празна. Снегът валеше слабо, но упорито. Стъмваше се. Той погледна и към къщата. Прозорците й бяха тъмни.
— Не знам какво искаш да кажеш — отвърна той.
Ударих му един ляв в гърлото. Той изпъшка и се хвана за врата.
— Кой ти каза да изхвърлиш Рейчъл Уолъс на пътя? Кой ти каза да наемеш братовчед си и неговия приятел? Кой ти даде парите?
Говореше вече трудно:
— Инглиш — изграчи той.
— Старата или синът й.
— Синът й.
— Защо?
Той поклати отрицателно глава. Вдигнах левия си юмрук, а той се отдръпна назад.
— Кълна се в майка си, не знам — каза той. — Аз не им задавам въпроси. Те ми плащат хубаво. Държат се добре с мене.
Той спря да говори, закашля се и изплю малко кръв.
— Не задавам въпроси. Правя каквото ми кажат. Те са важни хора.
— Добре — рекох аз. — Помни, че знам къде живееш. Мога да се върна и пак да си поговорим. Ако се наложи да те търся, ще се ядосам.
Той нищо не ми отговори. Аз се обърнах и пресякох улицата, за да се кача в колата си. Вече беше съвсем тъмно, а в снега дори не можех да си видя колата, докато не стигнах до средата на улицата. Отворих вратата и вътрешното осветление се запали. Франк Белсън седеше на предната седалка. Влязох и затворих вратата.
— За Бога, запали мотора и пусни парното — каза той. — Замръзнаха ми ташаците, докато те чаках.
25
— Искаш ли една бира? — попитах аз. — Останаха ми четири — там са, на задната седалка.
— Не пия, когато съм на работа — отвърна той. После взе две бутилки „Бекс“ от картона. — За Бога, що за бира е това? Дори не може да се отвори без отварачка като кутиите.
— Има отварачка в жабката — казах аз.
Белсън отвори двете бири, подаде ми едната и дръпна голяма глътка от другата.
— Какво измъкна от Минго?
— Мислех, че сте ме изолирали — казах аз.
— Познаваш Марти — отвърна ми Белсън, — лесно се пали, но и бързо му минава. Какво научи от Минго?
— Не сте ли разговаряли с него?
— Решихме, че ти ще можеш да разговаряш с него по-твърдо от нас. Бяхме прави. Но мислех, че ще ти създаде повече неприятности, отколкото се оказа в действителност.
— Аз го подмамих — рекох. — Това беше причината да започне така лошо.
— И все пак — каза Белсън, — той навремето беше страшно добър.
— Аз също — отвърнах.
— Знам това. Какво научи?
— Инглиш е организирал инцидента с колата на Линуей.
— Минго го е подготвил чрез братовчед си ли?
— Да.
— Братовчедът ли ти каза това?
— Да. Той и Коди са свършили работата. Минго им е дал доста долари, които е получил от Инглиш. Аз притиснах братовчеда Майкъл тази сутрин.
— Да, знам — каза Белсън.
— Какво, по дяволите, означава това — практическо обучение? Следваш ме навсякъде и наблюдаваш, така ли.
— Казах ти, че държахме под око Коди и Мълреди — отвърна Белсън. — Когато ти дойде, тогава решихме как да изпипаме подробностите. Казах им да те пуснат да действаш. Реших, че ще можеш да направиш повече от нас, защото няма защо да се притесняваш от обвинение за насилие срещу задържаните. Изпуснали са те, когато си излизал от „Сиърс“, но аз си помислих, че накрая ще дойдеш тук, затова и аз пристигнах. Дойдох в един и половина и оттогава седя в колата си в съседната пресечка. Научи ли нещо друго?
— Не, но Инглиш ми се издига в очите с всяка изминала минута. А вие проверихте ли онези, които хвърлиха тортата в Кембридж?
Белсън си допи бирата и отвори друга бутилка.
— Да — каза той, — няма нищо там. Само две плодови торти от десницата. Никога не са били в затвора, доколкото ни е известно, нямат връзка с Инглиш, с Минго Мълреди, с комитета за бдителност или с някой друг. Отишли са там просто така.
— Добре, а какво ще ми кажеш за Джули Уелс? Разговаря ли вече с нея?
Белсън сложи бутилката с бира между коленете си докато извади една наполовина изпушена пура от джоба на ризата си, запали я и запуши. После извади пурата от устата си, отпи от бирата, върна пурата обратно в устата си и каза като фъфлеше, защото тя му пречеше:
— Не можем да я намерим. Не изглежда да се е преместила или нещо подобно, но когато отидем там, нея я няма в апартамента й. В известен смисъл я издирваме.
— Добре. Мислите ли, че в известен смисъл ще можете да я намерите скоро?
— Ако знаехме някои неща по-рано, приятелю, беше по-вероятно да я държим под око.
— Знаеш ли нещо друго за Минго? Изглежда, че го познаваш отпреди.
— O, да, стария Минго. Има доста обемисто досие при нас. Навремето работеше за Джо Броз. Беше бодигард в едно заведение, занимаваше се със залагания на борба и даване на заеми с безбожни лихви. Арестуван е за нанасяне на побой, за въоръжен грабеж, задържан е и по подозрение в убийство, но са го пуснали, когато се оказало, че не може да се намери свидетел, който да проговори. Инглиш е наел на работа истински сладур да вози старата.
— А твоите хора ще продължават да държат Инглиш под наблюдение, нали? — попитах аз.
— Под наблюдение ли? Господи, ти пак си гледал „Полицайката“ по телевизията. Под наблюдение, а? Господи!
— Добре де, ще ви е под око, нали?
— Да. Ще гледаме да държим някого около него. Знаеш, че нямаме много хора.
— А той има пари и може би познава двама градски съветници и един сенатор.
— Може би. Случва се. Ти познаваш Марти. Познаваш и мен. Но също знаеш как става, когато ни натиснат отгоре. Трябва или да се подчиним, или да си търсим друга работа, нали разбираш?
— Вече има ли натиск?
Белсън поклати отрицателно глава:
— Не, още не — той си допи бирата.
— А ченгетата от Белмонт?
— Казаха, че ще ни помогнат.
— Изпрати ли някого в апартамента на Джули Уелс?
— Да. Също така редовно проверяваме в агенцията за модели. И там я няма.
— Искаш ли да те закарам до твоята кола?
Той кимна, а аз завих по съседната пряка и го оставих на улицата зад къщата на Минго.
— Ако попаднеш на нещо, обади ни се — каза Белсън като излизаше.
— Да, добре — отвърнах аз.
