Фай съсредоточено размишлява над думите ми и потропва по масата с цигарената кутия в такт с музиката от джукбокс:
— Звучи ми малко крайно. Не можеше ли просто да ходиш с някой свой връстник и… — Замлъква. — … де да знам, да се носиш безцелно в живота като всички останали?
Повдигам вежди, в отговор тя свива рамене, явно дала си сметка колко непривлекателна е подобна перспектива.
— Следващото ми гадже ми беше връстник. Суетен и празноглав. Обичлив, може да се каже. — Досега като че ли не съм се замисляла по въпроса. — Да, определено. Но постоянното желание да ми угоди, отначало новост за мен, бързо ми омръзна. Защо човек не цени онези, които най-много заслужават? — обръщам се към Фай, но тя съсредоточено очертава с капки вино върху масата сърце, прободено със стрела. — Моля, изпращайте отговорите на открита пощенска картичка. Докато се усетя, бях започнала да въртя случайни флиртове с женени мъже и разни типове, страдащи от фобия от обвързване, а веднъж дори попаднах на хомосексуалист.
Става й интересно.
— Как разбра? Накара те да се преоблечеш като мъж и искаше от теб перверзни с камшик ли?
— Не, Фай, започна да коментира тапетите ми. — Прехвърлям наум сексуалните си несполуки; не знам дали от алкохола, но тези реминисценции ме потапят в подчертано мрачно настроение. Вземам се в ръце и отново се вживявам в по-приятната си роля, която заемам за пред хората — на уверена, непоклатима жена. — Запомни от мен, по-лесно е да се наслаждаваш на момента и да не очакваш нищо, защото и бездруго с това се изчерпва всичко. И горещо ти препоръчвам женени мъже. — Изпивам последната глътка и допълвам чашите.
— Не ти ли тежи, че най-ценното остава за някоя друга?
— Най-ценното ли? — Искрено недоумявам какво има предвид.
— Близостта, стабилността, общото минало, общото бъдеще.
— Мръсното пране, оригването, скандалите и безкрайните футболни мачове.
— Не те разбирам. Лично си пострадала от извънбрачната връзка на баща си. Защо тогава искаш да причиниш същата болка другиму?
В интерес на истината въпросът е логичен. Особено предвид усвоените на гладно алкохолни единици. Въпрос, който навремето често и сама си задавах. Първото ми влюбване в женен мъж беше инцидентно. Не съм очаквала да се случи повторно. Ненавиждам самата мисъл за „другата“. Жени, готови доброволно да заживеят в подобен ад, винаги са ме отблъсквали. В крайна сметка, ако я нямаше госпожица Хъдли, нямаше да има изоставени майки.
И изоставени дъщери.
Разбира се, проблемът е в това, че дори да отстраним госпожица Хъдли, на нейно място все ще се намери някоя госпожица Бъдли или госпожица Удли. На човек не му остава друго, освен сам да се превърне в госпожица Хъдли, защото другата роля — на изоставената съпруга — е още по-неприятна. В съзнанието ми завинаги се е жигосал образът на майка ми, преждевременно състарена и изтерзана от усилието да запази достойнство в момент, когато й се отнемат съпругът, домът, името и дори идентичността й. Подтиквана от страх, винаги съм търсила близостта на обвързани мъже. Не е толкова рисковано. Когато за пръв път престъпих табуто, очаквах да ме порази мълния, но нищо подобно не последва. Понякога съжалявам. Оттогава с обезпокоителна лекота нарушавам абсолютно всички правила, но никога не съм била наказвана — в интерес на истината често бивам възнаградена. Изглежда, в постъпките ми няма нищо лошо. И докато аз обирам всички комплименти и подаръци „Картие“, упорито отбягвайки емоционални ангажименти и емоционални драми, онези мои приятелки, които вярват в щастливия завършек на приказката, все по- често се убеждават, че пътят към щастието е дълъг и мъчен.
Май съм се научила да излъчвам тайни сигнали, които отблъскват ергени и мъже със склонност към трайни връзки, същевременно привличайки женени мъже и всички представители на мъжкия пол, желаещи единствено секс и нищо друго. Или може би просто статистиката работи в моя полза. Спестявам на Фай всички тези размисли. Връщам се на поставения въпрос и простичко обяснявам:
— Аз не представлявам заплаха. Не искам да бъда ничие гадже, не дай си Боже, съпруга. Следователно не нося риск. Не предявявам никакви изисквания. Не се обаждам в неудобни моменти, не критикувам приятелката/съпругата. В замяна на това той няма право да ме пита къде отивам или кога ще се върна. Не е в състояние да ме накара да се влюбя в него.
Фай ме гледа втренчено. Може би е изпълнена с възхита. Или с ужас. Или с възмущение.
— Господи, каква депресия — простенва.
— Докажи ми, че не съм права — предизвиквам я.
За дълго се умълчаваме. Най-сетне Фай предлага:
— Дали да не си вземем още една бутилка?
Връщам се от бара с поредната бутилка и двама банкери, тъй като и двете се нуждаем от подобряване на настроението.
— Фай, позволи ми да ти представя Айвър Джоунс и Майк Кларк, банкери.
Виждала съм ги в това заведение и преди. От няколко месеца дори си кимаме за поздрав, а понякога приемам по някое и друго питие от Айвър. Гледат ни цяла вечер. В отговор и аз започнах да ги гледам как ни гледат. Като се стигна до момента, в който те забелязаха как ние ги гледаме как те ни гледат, се наложи да си кажем „здрасти“. И двамата са високи, идентично облечени. Тъмни костюми „Хюго Бос“, ризи на райе по- скоро конфекция, отколкото шити по поръчка на „Савил Роу“; скъпарски шафранени вратовръзки марка „Хърмис“. Вероятно дори не знаят, че са шафранени, и биха ги описали като оранжеви. Айвър се различава от Майк по убийствения си уелски акцент, благодарение на който почти не му се разбира какво говори, но затова пък е страшно секси. Нямам нищо против. По-важното е, че носи венчална халка, затова преотстъпвам Майк на Фай.
Айвър не е класически чаровник. Има физиономия, подобна на хубавичко напляскан задник. Бледата му кожа е обсипана с лунички, а носът му е чип. За сметка на това е висок (към метър и осемдесет и пет), абсурдно интелигентен и отблъскващо арогантен. Освен това си го проси. Ще бъде неучтиво да не спя с него. Буквално ме изпива с жадния си умен поглед, докато ни залива с порой сексистки вицове. Раздава бутилките „Бекс“ с въпроса:
— Колко мъже са нужни, за да отворят една бира? — И без да дочака отговор, ни осведомява: — Нито един. Тя трябва да я сервира отворена.
Майк и Айвър гръмогласно прихват. Аз им пригласям, макар да знам вица. Фай свъсва вежди. Айвър извършва емоционален пограничен контрол. Просто проверява до каква степен търся ангажимент. Ако приема тази безочлива шегичка сериозно, ще разбере, че е нагазил в опасни води. Ако вместо да се подразня, му отвърна с няколко овчедушни закачки, ще знае, че се намира извън всякаква опасност. Айвър забелязва смръщената гримаса на Фай.
— О, не се обиждайте. На света няма нищо по-лошо от мъж, който смята, че превъзхожда жените, и ги презира — такива типове са пълни свине. Освен, разбира се, жена, която не изпълнява каквото й се каже. — И пак избухва в смях. Фай демонстрира очебийно равнодушие. Аз пък съм приятно изненадана от находката си — мъж, който не се свени да изрече нещата така, както ги вижда. Все пак се надявам Майк да избере по-конвенционален подход към Фай — в негов интерес е. Ако имах възможност, щях да го посъветвам да й подари шоколадови бонбони и да я обсипе с комплименти.
Айвър скоро се отегчава от груповата динамика и изцяло се съсредоточава върху опитите си да ме въвлече в по-интимен разговор. Възползвайки се от факта, че Фай отива до тоалетната, а Майк — до автомата за цигари, веднага нахлува в личното ми пространство. Седнал е от дясната ми страна, но постепенно се примъква по-близо. Дори да искам, няма къде да мърдам. Протяга лявата си ръка върху зацапаната облегалка на канапето, тапицирано с дамаска в шотландско каре. Припомням си посещенията в кварталното кино, като бях на тринайсет.
— Та на колко си години, Кас?
— На трийсет и три.
Никога не изпитвам колебание. Гордея се, че съм на трийсет и три. Животът ми е далеч по-бляскав, отколкото, когато бях на двайсет и шест или примерно на осемнайсет. Сега със сигурност се чувствам по- добре. Само жени, притежаващи биологичен „Таймекс“, се смущават от факта, че са прехвърлили
