— Сто и двайсет процента увеличение в сравнение със същия период на миналата година! — провиква се Деби. Всички във възторг. „Експрес“ не твърди открито, че причината е в „Секс със екс“, но намекът е ясен. Ако промяната се дължи на предаването, значи сме предизвикали реакция в национален мащаб. Това е огромно постижение. Надминава дори проведената от ITV Кампания за освобождаване на Диърдри28. „Мейл“ е съзрял възможността, за която се бяхме досетили и ние. Публикували са статия за няколко двойки, наскоро отменили сватбите си, в която репортерът ги пита за причините. Хора, нямащи нищо общо с предаването, които не са участвали в него, нямат желание и може би дори биха се ужасили от мисълта да се снимат в него, признават, че честният разговор относно изпитваното сексуално влечение към бивши партньори ги е довел до „фундаментални разкрития, които не могат да бъдат пренебрегнати с лека ръка“.
Дебс ми чете извадки от сутрешния вестник и пътьом вмята:
— Ето, намерих идеалния цитат за новото съобщение до пресата. — Буквално подскача от радост.
— Какво се казва? — питам.
— „Изпълнен съм със съжаление — споделя довчерашният младоженец. — Смятам, че пътищата ни се разделиха като пряко последствие от решението ни в понеделник вечер да си останем вкъщи и да гледаме телевизия.“ — Дебс прекъсва чет нето и гласно недоумява: — Защо хората се изразяват пред пресата толкова помпозно и надуто? Сигурна съм, че обикновено не използва тъпи реплики от сорта на „пътищата ни се разделиха“.
— Много проницателно наблюдение, Дебс. И какво още казва? — старая се да й попреча да се отклони от темата.
— По-добре да бяхме отишли на кръчма, както възнамерявахме първоначално. Но нали разбирате, искахме да пестим. Ще ми се никога да не бях чувал за „Секс със Екс“. — Дебс оставя вестника с доволна усмивка.
— Н-да, звучи като типичния дръвник. Впрочем на Кърсти й е провървяло. Онзи ден видях нейна снимка в списание „Би“, а доколкото разбирам, вече е сключила договор с агенция за модели.
Всичко това говори, че предаването ще издържи най-много още едно-две издания. Става почти невъзможно да привлечем нови участници, тъй като цялата нация е под тревога от изневяра. Целта е да се използва успехът на това шоу, за да се пуснат нови предавания. В този миг телефонът ми иззвънява и сме принудени да прекъснем прегледа на печата.
— Здравей, непозната.
— Здрасти, Иси. — Чакам да ме залее със справедливи обвинения. Вече изобщо не й се обаждам — нито на нея, нито на Джош. Затънала съм в работа. Ходила ли съм наскоро у майка си? Слава Богу, направо преминава на следващата точка.
— Какво ще кажеш да се видим?
— Ами добре, единственият проблем е, че още не съм свършила с интервютата. Бейл си е навил на пръста да се подготви втора поредица.
— А после какво? Все нови и нови поредици?
— Явно така смята. Аз съм по-скептична. Така де, широката публика не е чак толкова наивна.
— Във всеки случай все ще намериш време да се видим за малко. Не можеш да работиш с това темпо до безкрай.
— Имаш ли нещо предвид?
— Примерно да изпием по едно. И да хапнем спагети. Някъде, където ще можем да поговорим на спокойствие и да наваксаме с новините. Имам чувството, че не съм те виждала от седмици.
Питам се дали в това изречение не е кодирано съобщението: „Зарязаха ме.“
— Добре, да се видим, да речем, в „Папа Бианчи“. Кухнята не е Бог знае каква, но е евтино, обстановката е приятна, а най-същественото е, че келнерите разбират колко е важно да се посмееш и да се понатряскаш. — Пропускам да отбележа, че освен това се намира на две крачки от студиото и след вечеря ще мога да се върна да поработя, но може би, като й продиктувам адреса, ще се досети.
— Чудесно, задръж така да потърся химикалка.
От отсрещния край на линията долита музиката от включеното радио на Иси. Чувам я как тършува за химикалка. Зная къде търси. Най-напред ще провери в чекмеджето на масичката за телефона — напразно. После ще прерови кухненските чекмеджета, гърнето на перваза и най-сетне ще провери зад възглавниците на дивана. Ще открие няколко химикалки, до една изписани, и два-три захабени молива. За учен Иси е безкрайно дезорганизиран човек.
— Не намерих. Затова пък открих една самотна обица, която търся от доста време, един важен телефонен номер и една рецепта.
— Провери в чантата си.
— Добра идея. — Отново се отдалечава от апарата; този път търсенето се увенчава с успех.
Иси си записва къде и кога ще се видим и прекратяваме разговора. Доволна съм, че предотвратих неизбежното зло приятелката ми да закъснее, защото се е изгубила, отишла е на друго място, или въобще да не дойде. Животът ми е поредица от подобни малки чудеса, които правят съществуването на околните по-лесно. Де да си даваха сметка.
Отново се заемам с Фай и проблема с нарастващия морал на нацията. Зная, че цялото това възмущение е пълно лицемерие, и не очаквам да продължи много, но ми създава неприятности.
— Знаеш ли какво, Фай?
— Какво?
— Този нов морал, който британската публика най-неочаквано разви — не крия презрението си, — може да проработи в наша полза.
— Как така?
— Ами, както предрекох, участниците до момента неизменно се поддаваха на изкушението. Един след друг без изключение. Действително живеем в нелоялно общество. Верността — или по-скоро липсата й — не знае граници. Най-безогледно съсипва живота на всеки, който се осмели да се довери.
— Но пък от това става страхотна телевизия — коментира Фай, без да схваща накъде бия.
— И все пак е малко потискащо — упорствам.
— Е, да, така е — съгласява се тя. — Днес дори получихме писмо от една ирландска фабрика за коприна.
— Така ли? — Тази незначителна подробност за миг ме разсейва.
— Да. Както става ясно от писмото, миналата година фирмата, не помня как се казва, спечелила някаква си там кралска награда за реализиран износ и нещо си. Тази година обаче търсенето драстично спаднало.
— Честно? — Очарована съм. Фай продължава да не разбира.
— Зная, зная, огромна отговорност, нали?
— Каква отговорност бе, моето момиче, това си е чиста сензация. — Фай понякога ме разочарова. — Както и да е, какво се канех да ти кажа? А, да, сетих се. Като интервюираш кандидати за следващите предавания, искам много внимателно да следиш за двойки, които има вероятност да устоят.
— Ама ти нали каза, че такива хора няма — протестира.
— Тъкмо ще имаш възможност да ми докажеш, че греша. — Изглежда ми неспокойна. Опитвам се да й помогна с няколко ценни насоки: — Търси хора с ниско самочувствие, които не вярват, че се харесват на един човек, камо ли на двама. Или такива, които твърде много държат на общественото мнение, за да рискуват публично унижение.
— Тоест какви, нещо като начинаещи политици ли?
— Да, или франкмасони.
— Ти си някакво чудо! Направо ме закла, мамка му!
— Благодаря ти, Найджъл.
— Къде ги изнамери?
— Повярвай ми, не беше лесно.
