— Моментът беше идеален. Направихме шест предавания и тъкмо когато бяхме започнали да приемаме изневярата едва ли не като задължителна, ти намираш двойка, която устоява на изкушението!
Усмихвам се. Мъча се да не давам израз на задоволството си, но и аз се радвам. Открихме двойка, която въобще не се поддаде на провокацията, така да се каже. Тези хора ме смаяха. Не си изневериха не защото бившият се оказа отегчително вманиачен на тема „Клаш“ или знаеше наизуст всички текстове на „Дюран Дюран“, не защото бяха загрижени за производството на дантела и шифон и не защото се страхуваха да не бъдат заловени. А защото вярваха.
Вярваха във верността. В любовта. В грижата един за друг. Искаха да бъдат само двамата. Завинаги.
— Нещастници — гласи моят коментар.
— Но пък от това става страхотна телевизия — допълва Фай.
Така е. Публиката е в луд възторг. Хората искат да вярват в тези неща. Те ги изпълват с напразни надежди. Върнахме им вярата в щастливия финал на вълшебната приказка, в която „принцът и принцесата живели щастливо до края на дните си“. Планираме да заснемем цяло предаване, подробно описващо живота на двойката оттук нататък. И да организираме помпозна сватба. В момента проучваме възможността венчавката да се състои в Уестминстърското абатство. Вярно, не разполагаме с много време, но ако катедралата не е ангажирана за сватбената церемония на някоя слабо известна кралска особа от чужбина или някой по-незначителен аристократ, има изгледи да успеем. Търсенето определя предлагането.
— От следващата седмица можем да продължим с изневерите.
Късно е и е двайсет и четвърти декември. Вдигам глава от бюрото и установявам, че в офиса сме останали само аз и чистачът. Той е дегизиран с гугла като Дядо Коледа и червен нос. Носът е истински. Изключвам компютъра и решавам да го заключа тук, вместо да го влача у дома за празниците. Телефонът звъни.
— Кас Пери, добър вечер.
— Кас, патко заспала! Какво търсиш в службата си навръх Бъдни вечер?!
— Здрасти, Джош — въздъхвам, твърде уморена да му обяснявам колко се радвам, че се обажда. — Тъкмо свършвам.
— Радвам се. Ние сме в „Гъската и короната“. Ела да пием.
— С кого си?
Джош споменава имената на неколцина приятели. Поглеждам си часовника. Девет без двайсет — още не е късно да отида. Не помня кога за последен път съм се натрясквала с истински приятели.
— С удоволствие. Там съм след двайсет минути.
Във внезапен прилив на коледно настроение връчвам на чистача бутилка малцово уиски, изпратена ми от някой рекламодател. Чистачът е извънмерно доволен. Не споделям радостта му, тъй като тази Коледа получих поне десет подобни бутилки. Натискам бутона на асансьора и се оставям на несвойственото усещане за облекчение, че си тръгвам от работа. Имаме стъклен асансьор, почти като в онзи стар филм от седемдесетте години за Уили Уонка и шоколадената фабрика, и той се плъзга между етажите с невероятна грация. Докато ме носи към партера, мислено проверявам подготовката за следващото предаване. Правя го за стотен път — зная, че всичко е наред, но не мога да се спра. Навик ми е. Сградата тъне в мрак, осветявана единствено от разноцветните светлинки на коледните лампички. Подминавам заседателните зали. В едната има копирна машина и неизменно стои празна. В другата има автомат за „Марс“ и кафе- машина. Вечно е претъпкана. Тук човек винаги може да попълни празноти в информираността си за най- новите открития на учените относно менопаузата у мъжете. Сега няма жива душа. Всички са се прибрали у дома и тъкмо напъхват тавата с пуйката във фурната или повалят жена си в леглото. Както винаги на Коледа, разменям няколко думи с момичето на рецепцията. Коментираме колко бързо е отлетяла годината. За разлика от друг път, тази година наистина не забелязах как се изнизаха дните. Бях толкова заета, че не видях нищо от есента. Което е срамота, защото, ако трябва да посоча любим сезон, ще се спра тъкмо на есента. Кимам на охраната и се насочвам към въртящата се стъклена врата. Вече си представям как обръщам първата водка с портокалов сок.
— Йокаста Пери — прорязва тишината нечий глас.
Нямам възможност да отговоря, нито да определя откъде идва.
— Знаеш ли какво е да преглътнеш унижението? Изневярата? Разбираш ли какво е това болка? С гърди като твоите — надали.
Жената, която ми крещи, е на около трийсет и две-три години. Явно ме е чакала на рецепцията, но аз я забелязах едва когато ме извика. Има мека, изрусена, дълга до раменете коса, неоформена в конкретна прическа. Носи дрехи размер дванайсет, ако не и четиринайсет. Не се сещам за име или някакви подробности, но ми изглежда смътно позната. Много прилича на много жени. Прекосява фоайето и застава на една педя от мен. Насочва пухкавия си пръст насреща ми — толкова е възбудена, че цялата трепери, в резултат на което дръжката на дамската й чанта постоянно се изхлузва от рамото й. Всеки път посяга за миг да я оправи. Елегантен шлифер. Чанта „Гучи“. Къде съм я виждала?
— Хората, които ви пишат… знаеш ли какво ги мотивира? Имаш ли въобще представа защо го правят? — Разменям един поглед с охраната и му давам да разбере, че го моля да бъде нащрек. Която и да е тази жена, очевидно е превъзбудена от коледното настроение (или коледните напитки). — Съмнявам се. Изглеждаш ми прекалено самовлюбена и надали обичаш някого достатъчно, та да си уязвима.
Тъй като аз не я познавам, е почти невъзможно тя да познава мен. Дори най-добрите ми приятели доста биха се поколебали, преди да се осмелят да претендират, че ме познават. Тъй че какво й дава основание да вади подобни заключения за характера ми? И да ме оплюва?
И все пак е права.
Не крещи и не ме заплашва, но е съвсем очевидно, че кипи от възмущение. Контролира се, но го прави само за да ми покаже, че може. Разгръщам наум визитника си и най-сетне я разпознавам.
— Либи, нали? — Подавам й ръка. Либи участва в едно от първите предавания. Подозираше годеника си в неизтлели чувства към бившето му гадже. Оказа се права. Помня я, защото ми направи впечатление с безупречния си вкус. Помня, че ми показа сватбената си рокля и роклите на шаферките — бяха невероятно изискани. Да, ненадминат вкус, но не и по отношение на мъжете.
Либи отривисто кима:
— Преди се страхувах, но бях с него. Сега хем се страхувам, хем съм сама.
Докосвам ръката й. Ухае на тийнейджърски парфюм, чийто аромат малко напомня измиващ препарат за чинии. Надали е неин, тъй като има отличен вкус. Вероятно са се отбили за по едно питие на крак след работа и комбинацията от джин с коледни песни на джукбокса я е настроила сантиментално. Представям си как компанията я е навивала да ме проследи и да ми даде да се разбера. Един-двама от най-близките й приятели са се опитали да я разубедят. Но като са видели колко е непреклонна, не им е оставало друго, освен обилно да я полеят с парфюм.
— И бездруго щеше да те напусне — утешавам я. Тя се разхлипва.
— Щеше ли? Щеше ли?
Рецепционистката й предлага чаша чай, а охраната я настанява на канапето. Тя му разказва колко самотна се чувства. Мисля, че трябва да я изведат от сградата, но нали е Коледа, няма да докладвам на ръководството за нарушаването на правилника. Отправям се към изхода.
— Весела Коледа, Либи — провиквам се. Поспирам в очакване да ми пожелае Честита Нова година.
Тя мълчи. Вместо това ме сграбчва за ръката и ме пита:
— Случвало ли ти се е да се погледнеш в огледалото и да се отвратиш от отражението си? — Обръщам се, тя ме поглежда право в очите: — Е, аз ненавиждам своето.
7.
Нова година е. Поводите да празнувам са два. Първо, Коледа мина. Изгледах „Звукът на музиката“ с мама, което означава, че съм се отървала от Джули Андрюс за цяла година. И второ, не е 2000-та година.
