— Честита Нова година! Къде си? — Гласът й издава безподобна смесица от възторг, раздразнение, гняв и тревога.
— В един хотел в… — пипнешком намирам хотелския бележник до телефона — … в Мейфеър.
— С кого?
Поглеждам към празното легло. Опипвам чаршафите. Още са топли. Миришат на мъжка пот. В банята душът шуми.
— Името му е Бен. — Тя неодобрително цъка с език. Зная до какво заключение е достигнала, но нямам сили да разсейвам погрешната й представа за ситуацията. Вместо това решавам да я потвърдя. — Нали празнувахме Нова година. Беше просто секс.
— Винаги е просто секс. Там е проблемът — въздъхва в отговор. Като че ли не е много изненадана. — Тази работа не ми харесва. Превъзбудена си. Напоследък ти се събра прекалено много работа. Откога не си се прибирала?
— Не знам. Кой ден е днес?
Оказва се, че е неделя. Не съм преспивала у дома и не съм се прибирала дори колкото да взема душ от коледния ден и цяла седмица преди това, считано от предишния вторник. Вярно, че на двайсет и шести гостувах на мама, но през останалото време пребивавах в офиса и ползвах баните на фитнесзалата.
— Трябва ти почивка — заключава Иси. Но греши — аз съм във вихъра си именно когато съм заета. Най-вдъхновените ми идеи се раждат, когато съм подложена на свръхнапрежение. Обикновените хора може би се нуждаят от почивка след подобни тежки периоди на свръхпреумора, но аз съм силна. Нищо ми няма.
Иде ми да се разплача.
— Толкова съм уморена — жално хленча. — Беше ужасно. Дори не си спомням кога за последен път съм се наслаждавала на хубав секс. Толкова съм напрегната. Оттук отивам направо на масаж. Вратът ми е толкова схванат, че почти не мога да си движа главата.
— Не можеш да отидеш на масаж, защото е първи януари. Салонът не работи. Виж какво, Джош се обади. Липсваме му. Хванал е самолета и се прибира. Отивам на летището да го посрещна. Но първо ще мина през вас. После ще излезем на разходка да си попрочистим мозъците от махмурлука.
Благодаря ти, Иси. Същинско съкровище.
Навън е кучешки студ; дори елените, които уж свободно се разхождали из Ричмънд Парк, никакви не се виждат.
— Потънали са в зимен сън — предполага Иси.
Джош обвива раменете на двете ни.
— Въобразявате си, че е студено, но да видите какво беше в Шотландия — това се казва студ.
— Как прекара? — питам и дъхът ми излиза като облаче пара. Сгушвам се в якето си.
— Добре. Алкохол. Шотландски поли — уклончиво докладва той.
— Значи си я зарязал? — Въпросната е Катрин, последното гадже на Джош. На нас с Иси доста ни допада. Ходи с Джош от няколко месеца. Хранехме големи надежди, но съдейки по тона му и по факта, че отново е тук с нас, вместо в Сейнт Андрюс с нея и семейството й, съм склонна да заключа, че вече трябва да говоря за Кати в минало време.
— Прекратих връзката.
С Иси плахо се споглеждаме.
— Избрал си много подходящ момент — възкликваме в един глас.
Джош свива рамене, сякаш се извинява.
— А ти, Иси, как отпразнува Новата година? — питам.
— В интерес на истината, много добре. Със семейството и така нататък, освен това се запознах с един страхотен човек.
— Страхотен мъж ли? — мъча се да изясня. Надали.
Иси ухилено кима. Страните й са поруменели от ледения вятър, който брули лицата ни. Сега разбирам защо поетите от елизабетинския период неизменно изтипосват героините със страни като рози. Иси сияе.
— Изглеждаш фантастично, Иси. Свали ли го?
Тя глуповато се ухилва:
— Нямаше как, нали бяхме у нашите. — Правилно, не е имала възможност. — Но му дадох телефонния си номер.
— Домашния или служебния? — пита Джош.
— И двата, освен това и мобилния. Както и електронния си адрес и номера на факса си.
Този път се споглеждаме Джош и аз.
— Но още не ми се е обадил.
Иси трескаво започва да издирва мобилния си телефон. Проверява гласовите и текстовите съобщения. Нищо.
— Още е прекалено рано — утешава я Джош.
Въпреки че нито той, нито аз сме на мнение, че новият познат на Иси ще я потърси. Сигурно вече е разбрал, че докато с едната ръка му подава картичката с телефонните си номера, с другата вече прелиства списание „Сватба“ и „Нов дом“.
— Дали да не му се обадя аз? — двоуми се тя.
— Знаеш ли номера му?
— Да, майка му го дала на моята майка.
Пристъпвам тежко и се наслаждавам на скриптенето на снега под ботушите си, опитвайки се да не коментирам в прав текст неизбежното бедствие, което Иси се готви да си навлече. Склонна съм да смятам, че този тип ще да е доста саможив, щом е стигнал дотам — майка му да му урежда срещи. Но не споделям теорията си с Иси. Вместо това се заслушвам в разсъжденията й за сексуалното равенство.
— Така де, какво значение има кой ще се обади пръв? Нали сме възрастни хора. Не е нужно да играем игрички.
Двамата с Джош си мълчим.
Спираме да си купим горещ шоколад от една каравана, удивлявайки се на трудовия ентусиазъм на продавача навръх Нова година. Той ни уверява, че предпочитал да мръзне в Ричмънд Парк, отколкото цял ден да търпи тъща си и децата. Правим всичко възможно да не коментираме присъдата над семейния живот и сърбаме топлите напитки с много сметана.
— Сигурна съм, че ще изпита уважение към мен, ако му се обадя — продължава Иси.
Тя все още поддържа кредото от седемдесетте, че ако позвъниш първа, се издигаш в очите на мъжа, той започва да те харесва и проявява желание да завърже взаимоотношения с теб. Опитвам се да й обясня, че подобно схващане е отживелица от около трийсет години. Самотните жени през седемдесетте надали са следвали съветите на Ланд Гърлс29. Тъй че защо смята, че мнението на феминистките от шейсетте има каквото и да било отношение към начина, по който жените от двайсет и първи век осъществяват романтичните и сексуалните си връзки?
— Обади му се, ако искаш. Само че веднага ще зацепи, че не случайно ти се намират два билета за опера — никой не си купува билети за опера просто ей така.
— Тогава да му предложа да се срещнем в новия турски ресторант на Ромили Стрийт?
— Щом искаш, но той ще е наясно, че в превод това означава „Харесвам те.“ Тази фраза те поставя в слаба позиция, като същевременно го мотивира да си плюе на петите.
— Ти постоянно звъниш на кого ли не.
— Звъня, защото не желая да се обвързвам. Те отлично го знаят и не бягат. — Иси се намръщва, но не си хаби силите да спори. — Ако питаш мен, изчакай той да ти се обади.
Иси връчва телефона си на Джош срещу обещанието, че няма да й позволи да звъни най-рано до трети януари.
— А при теб как мина? — обръща се Джош към мен.
