— Голям бастун — подхвърлям на Фай, когато най-сетне ядосано се втурвам навън. Дори не си правя труда да се уверя, че вратата се е затръшнала зад гърба ми.
— Несъмнено — отвръща тя.
Мятам й унищожителен поглед.
— Нямах предвид природните му дадености — изръмжавам, — по-скоро маниерите му.
— Стори ми се безкрайно очарователен — признава тя и се изчервява.
Въздъхвам кисело.
— Какво очарователно намираш в провалянето на снимачния ден? — беснея. — Мислиш ли, че Бейл ще се очарова, като научи?
— Надали.
Втурвам се по коридора към другата зала, където ме очаква следващият гост.
Разполагаме с много малко време. Предаването бе изместено в събота, което допълнително натегна обстановката — почти отвъд предела на човешките възможности сме. Тази вечер трябва да приключим с предварителните разговори с всички участници в двете любовни авантюри, които ще бъдат представени в двете части на шоуто — преди и след рекламната пауза. Трябва да изберем подходящо място за изкушението. Разполагаме единствено с утрешния ден, за да го заснемем. В сряда и четвъртък снимаме, в петък материалът се монтира. Работи се и през почивните дни. Само това ми липсва — излишни спънки. Нямам време за грешки, опасения и неточни преценки.
— Кой е резервата? Дай ми записките. — Протягам ръка и чакам да ми се връчи съответната папка.
— Ъъ… — Фай свежда поглед. — Всъщност нямаме резерва.
— Моля?! — застивам.
— Ами, отначало имахме, но вече нямаме. Едните бяха господин П. Кент, който щеше да се жени за госпожица Л. Гриптън, но междувременно реши да отмени сватбата. Мисля, че използва предаването само като претекст да се отърве. Но явно е събрал кураж да се справи и без нас — жизнерадостно се ухилва Фай. Иде ми да я убия. Нямам време за губене. Кога е оглупяла толкова?
— Какъв невероятен подвиг. Жалко за госпожица Гриптън, а на нас тежко ни и горко. — Не крещя. Прекалено съм ядосана. — Обикновено имаме по две резерви. Кои са другите?
— Ами, ъъ… и там възникна проблем — мънка Фай. — Булката си е счупила крака. Надали ще тръгне да изневерява с гипсова превръзка от глезена до хълбока.
— Какъв лош късмет — тросвам се.
— Нали? Сватбените снимки отиват на кино.
— Имах предвид нашите снимки. Виж какво, Фай, връщай се в кабинета и се заеми да прегледаш абсолютно всички писма, които сме получили до момента. Потърси някого, с когото можем да се свържем още тази вечер. Кой е предвиден за следващата седмица? Няма ли възможност да изтеглим някоя двойка по-рано? Направи всичко възможно. Ако не намериш подходящи кандидати сред писмата, влез в Интернет още тази вечер и открий гореща линия. — Фай се втурва по коридора. Аз се провиквам подире й: — Фай, не познаваш ли някоя сгодена двойка? Прегледай си визитника. И аз ще прегледам своя. — Тя понечва да възрази. Не й оставям възможност да морализаторства. — Важно е! — отсичам.
Поглеждам си часовника. Шест и трийсет. Звъня на пейджъра на координатора ни. Зная, че откриването на Трикси ще ми отнеме известно време, защото наемането на координатори за предаванията е поредното перо, от което Бейл икономисва. Вместо да отчете факта, че координаторът е оста, около която се върти цялото предаване, и следователно се изисква проницателен, енергичен и действен човек, който работи с охота, TV6 наема изтърваните отрочета на големите рекламодатели. Поредното доказателство, че Бейл е стиснат подлизурко. Така хем лази по корем пред най-важните ни клиенти, хем плаща минималната работна заплата, понеже знае, че въпросният татко ще компенсира с щедра издръжка. В продължение на девет минути и половина чакам Трикси да реагира на позвъняването. Несъмнено е била заета с нещо действително неотложно, като да пуши хашиш, да освежава грима си или да избира подходяща обица за веждата си. Когато най-сетне се появява, осъзнавам, че „реагира“ е евфемизъм.
— В смисъл, какво мога да направя? — пита с тон, който изразява нещо средно между пълно безхаберие и пълна безмозъчност. Действителната й възраст е двайсет и две, но изглежда на шест, анорексично слаба, носи косата си вързана на две опашки, а краката й са покрити с неизброими синини. Те обаче не са резултат от спортни схватки, а от НБК — неидентифицирани бирени контузии. Безкрайните купони са част от работата й. Всъщност смята, че с това се изчерпват всичките й служебни задължения. Работи за жълти стотинки, но и толкова не заслужава. Казвам й да отиде при Дарън и да го задържи.
— Да го… задържа? — провлачва, придавайки нов смисъл на израза „не съм в час“.
— Да. Иска да си тръгне.
— Как ще си тръгва, нали е на снимки тази седмица и прочие.
— Не иска да се снима — обяснявам, осланяйки се на безспорно последната си капчица търпение.
— Колко кофти.
Въздъхвам, как се трае подобна некадърност! Трикси е размислила и внезапно се натъква на неочаквано препятствие:
— Ама аз не мога да го накарам да остане, ако той иска да си тръгва и прочие.
— Знам. Трябва да го убедиш да не си тръгва, като му предложиш нещо в замяна.
— В смисъл да спя с него ли?
Вглеждам се в създанието пред себе си. Дарън не би го направил за нищо на света. Мозъкът ми щрака светкавично. Дарън ми е необходим, на всяка цена трябва да участва в „Секс със екс“. Първо, защото ще излезе страхотно предаване, и, второ, защото поради некадърността на Фай не разполагаме с резерва, следователно Дарън е единствената ни надежда въобще да заснемем нещо. Макар да нямам почти никакви шансове да го склоня, не трябва да го изпускам, преди да сме проучили всички други възможности.
— Не, не му предлагай да спиш с него. Опитай с добро. Кажи, че приемам решението му и по-късно бих искала да го поканя на вечеря в израз на това, че не се сърдя, или нещо в този дух. — Сигурна съм, че ще приеме покана за вечеря. Прекалено е възпитан да откаже.
— Много си печена — ухилва се Трикси. — Направо жестоко. В смисъл — че можеше да се сдухаш и прочие.
Не си правя труда да й обяснявам, че заради неприятностите, които ми причинява, в действителност изпитвам желание да го накълцам на парчета и да ги хвърля на лъвовете в Лондонската зоологическа градина. Не мисля, че е по силите й да скрие истината. Всъщност дори не съм сигурна дали ще съумее да му предаде посланието. Имам и още едно съображение, което не споделям с нея. Колкото и да ме дразни, съм потресена до дъното на душата си. Този човек ми каза „не“. Този човек каза „не“ на мен. И то не такова „не“, което всъщност означава „да“ или „ще видим“. Категорично, безусловно „не“. Колкото и да се старая, не мога да го приема като най-обикновен морализаторстващ дръвник, какъвто очевидно е.
Провеждам интервюта с двете жени, замесени в другата любовна афера за следващото издание на предаването. Поуспокоявам се. По мои предвиждания младежът ще кръшне. Убедена съм, че шансът за изневяра е по-голям, ако проверяваният е мъж. Не защото жените са по-предани по природа — просто са по-ангажирани с подготовката на сватбата и не са толкова склонни да излагат на риск своя най-тържествен ден. Поглеждам часовника си. Осем и петнайсет. Обаждам се на Фай, но както и предполагах, няма надежда да открием заместник за толкова кратко време. Чрез увещания, заплахи и подкупи съумявам да я склоня да работи през нощта. Инструктирам я да отчете допълнително изработените часове, за да получи съответното извънредно възнаграждение, както и да извика толкова помощници от редакцията, колкото прецени, че са й необходими.
— А ти какво ще правиш? — любопитства тя.
— Ще водя Дарън на вечеря.
Отвръща с мълчание. Най-сетне отбелязва:
