следобед започвам да се питам дали не трябваше да приема поканата за обяд. Изчетох неделните вестници от край до край, включително малките обяви за премахване на нежелани бръчици, тлъстини и окосмявания, както и за уголемяване на бюстове и пениси. Изгледах Бог знае колко предавания и повторенията на всички сапунени сериали. Всъщност почти всичките ми развлечения и цялата ми храна се съдържат в радиоактивни кутии. Разполагам с цялото време на света и въпреки това не мога да се накарам да се замъкна до „Теско“ или поне до „Кълънс“. Не виждам никакъв смисъл да купувам пресни подправки и зеленчуци, да ги режа и задушавам. Вместо това претършувам кухненските шкафове в търсене на вдъхновение. Напразно. Не ми идва наум нито една рецепта за вкусно ястие, приготвено от фъстъчено масло, бисквити „Карс“ и овесени ядки. Хладилникът ми не съдържа нищо смислено, било то и само за украса. Имам на разположение буркан мухлясали чушки и буркан аншоа (който бях купила за една вечеря); сос „Табаско“, здравословна напитка „Якулт“ и „Ред Бул“. И, разбира се, неизменната бутилка шампанско, но дори аз не обичам да пия „Вов Клико“ сама. Вместо да готвя, размразявам безвкусни полуфабрикати. Продукти с вкус на картон, опаковани в картонени кутии — храна за самотници.
От близкия парк долитат виковете на играещите деца. Доколкото схващам, целта на играта е да се произведе възможно най-пронизителният писък. Много любопитно занимание, особено когато си на осем години. Питам се какво ли правят Шарлот и Луси. Над покривите прелита самолет. Недалеч отеква пресекливото ръмжене на товарен камион, пренасящ готова продукция от някоя фабрика към някой склад. Депресирана съм. Не виждам друго обяснение. Камионът, изглежда, ми навява мъчителни спомени. Оглеждам се за подходящ съд, който да използвам вместо пепелник. Всички пепелници, чинийки, чаени чаши и саксии, разположени на една плюнка разстояние от дивана, вече преливат от фасове и пепел.
И докато времето, посветено на занимания със себе си, е изключително поучително, изглежда, единствената поука от цялото упражнение е, че съм доста отегчителна компания. Не успя да ме зарадва дори фактът, че съботното издание на предаването беше голям хит и от телевизията ми се обадиха да ми съобщят, че сме достигнали 10.4 милиона зрители.
Най-лошото е, че не съм съвсем сама.
Разхождайки из къщи, виждам Дарън, проснат по корем, да чете неделните вестници; заварвам го да изстисква портокалов сок в кухнята; неволно се сблъсквам с него на излизане от банята. Силното му тяло е увито с бял пешкир през кръста, по мократа му коса се стичат капчици. Но килимът си остава сух, понеже Дарън е само във въображението ми, а леглото ми е празно.
Спомням си как го доведох за пръв път у дома.
— Приятно местенце. Сигурно си го изписала по каталог, заедно с обзавеждането. — После се обърна и ме целуна. Вместо да поставя мантото си на закачалка в дрешника, го захвърли на облегалката на дивана. Отвърнах на целувката, без да се обиждам от забележката.
— Много странно. И Иси смята, че жилището ми е безлично. Аз пък съм на мнение, че е всичко друго, но не и безлично. Купих празен апартамент и със собствени усилия създадох свой дом от нулата. Какво по- лично от това?
Дарън ме прегърна и силно ме притисна в обятията си. Вдъхнах дълбоко аромата, който излъчваше тялото му. Тогава още тръпнех от вълнение — всичко ми се струваше ново и непознато. За пръв път ми се случваше да говоря по този начин. За пръв път водех у дома мъж, с когото да споделя живота си, пък макар и само за една седмица.
Взирам се в прозореца и внимателно проследявам надбягването на дъждовните капки, както ме е научил Дарън. Идеята е следната: всеки си избира по една капка, горе-долу на една и съща височина, най-добре в горния край на стъклото. Победител е онзи, чиято капка първа достигне до перваза. Аз печеля. Естествено — нали играя сама. Не ми идва наум нищо, което би могло да ме развесели, да ми достави удоволствие или да ми подобри настроението. Включително фактът, че гаджето на Джош ще се чувства по- зле и от мен. Това само доказва моята теория, че обвързването е лудост. Моля се Джош да ми се обади по- скоро с новини от фронта — имам нужда да се поразсея.
Решавам най-сетне да сменя натрапчивата мелодия на потракващите радиатори и мъркащия хладилник. С усилие се откъсвам от уютното местенце при еркерния прозорец и започвам да ровя сред касетите и компактдисковете си. В съзнанието ми неканен нахлува споменът за Дарън, който разглежда музикалната ми колекция.
— Пусни нещо, докато приготвя питиетата — поръчах му аз и се заех да избера подходяща бутилка от поставката за вина.
— Интересна сбирка — отбеляза той.
— Обикновено минава за пълна еклектика. Представлява летопис на бившите ми завоевания.
— Ааа, ясно.
И вероятно наистина му стана ясно, понеже съм убедена, че отлично ме разбира — както миналото ми, така и настоящето ми. Тъкмо в това е бедата.
— „Смитс“ и „Кюър“ са от тревожните години на юношеството.
— Точно така. В действителност бях изключително жизнерадостна тийнейджърка, но гаджето ми преливаше от гняв, затова симулирах жив интерес. Червено или бяло? — Показах му две бутилки, опитвайки се да замажа ефекта от последното изречение. Изведнъж си дадох сметка, че съм превърнала симулирането на жив интерес в стереотип за цял живот.
— Червено. Някое по-пълнокръвно, ако ти се намира.
Поразена съм от факта, че Дарън съумя културно да изкърка онзи киселаж в Уитби, без да прояви и капчица снобария или погнуса, макар очевидно да разбира от вина. Може би не съм права да вдигам толкова шум около факта, че съм пила „Блу Нън“, особено като се има предвид, че госпожа Смин го беше купила специално за мен. Не че има значение. Нищо няма значение.
Още ме човърка.
— Да разбирам ли, че Лойд Коул, Том Уейтс, Лу Рийд, „Пет шоп бойс“ и Скот Уокър са от студентските ти години?
— Как позна! Съответно Фил, Пол, Иън, Грег и… ъъ… Марк.
Налях му чаша вино и му я подадох. Преповтарям случката наум с керамична чаша за кафе, което е доста нелепо.
— Определено имаш широк и разнообразен вкус към музиката. „Ар и Ем“, „Блър“, „Ред хот чили пепърс“, Рубен Гонзалес. — Дарън отпи от виното и ми се усмихна. И тогава, и сега, усмивката ме порази право в гърдите, където сякаш избухна и засипа с шрапнел гърлото, коленете и слабините ми. Никога не съм се чувствала толкова добре. Изтръпвам от болка.
— Не към музиката, а към мъжете. Тези дискове съответно са свързани с Нейтън, Анди, Том и Дейв.
— И „Дъ джъдс“?! — И повдига вежди.
— Зная — пълна отврат, нали? Питър. Бъди спокоен, за компенсация на ужасните си музикални пристрастия беше много добър в леглото. До такава степен, че му бях простила дори навика да носи бели чорапи.
— Не мога да бъда спокоен. Ревнувам от всички тях, взети заедно, и от всеки един поотделно.
Сграбчи ме и се нахвърли да ме целува толкова ожесточено, че едва не изпуснах чашата си. Започна да разкопчава ризата ми. Пръстите му едва-едва ме докосваха и кожата ми настръхна. Първо опасаха ключиците ми, после се спуснаха надолу по гърдите и бавно се плъзнаха към корема ми.
На всяка цена трябва да се завърна в настоящето.
То е студено и отблъскващо. Въобразявах си, че съм пределно наясно със загубата, но празнината, оставена от Дарън в живота ми, е толкова болезнена и безвъзвратна, че се питам как въобще съумявам сутрин да стана от леглото. Чувствам се като Дороти, само дето кадрите текат наобратно. Вместо да се озова на жълтите плочки, които да ме отведат в преливащата от пъстри багри страна на Оз, съм запратена в някакво безцветно, монотонно съществуване. Не се радвам на партитата, баровете, клубовете. Не ми е приятно в компанията на хора, мразя да оставам сама. Изгубила съм очарователното си излъчване, вече не преливам от жизнерадост. Не съсичам събеседниците си с хапливи реплики. Дори работата ми се струва скучна. Питам се как съм могла да се заблуждавам, че подобен живот изобщо носи удовлетворение, камо ли да е вълнуващ. Всичко около мен запада. Повръща ми се от самота. Буквално затъвам в нея.
Де да не го бях срещала.
Не говоря сериозно.
