Мразя се, задето съм толкова подла. Ясно осъзнавам, че ако имах възможност, бих повторила всичко отначало. За пореден път бих се качила на онзи влак. Още когато срещнахме погледи в залата за интервюта, вече беше твърде късно. Въобразявах си, че съм ненадмината умница. Толкова възвишена. Толкова недосегаема. И макар че вместо очарователния човек виждам в дневната си единствено призрака му, той — загърнат в моята хавлия, аз — в неговия пуловер, двамата потънали в блаженство и любов — зная, че все още държа положението в ръце.
О, едва го удържам, длъжна съм да призная.
Аз напуснах него. Не той мен. Не знае как се чувствам. Не знае колко съм уязвима.
Само аз зная.
Звъненето на телефона прорязва усамотението ми. Хвърлям се върху апарата. Джош е. Сигурна съм още преди да чуя гласа му.
— Как мина? — проявявам абсурден интерес, тъй като отчаяно се мъча да се откъсна от собствената си безхарактерна апатия.
— Отвратително — простенва той.
— Ммм — мънкам съчувствено, понеже наистина му съчувствам. — Тя много ли се разстрои?
— Разплака се. — Като цяло е много кисел, но дълбоко в себе си ликува.
— Ммм.
— По-гадно е да зарязваш, отколкото да те зарежат. — Надали го казва сериозно.
— Не бих могла да знам — напомням му.
— Разбира се, че не знаеш. Теб никога не са те зарязвали.
— Какъв е смисълът да проточваш една връзка, докато ти разбият сърцето? — дръзко отвръщам, по- скоро окуражително, отколкото откровено. Искам да говорим да всичко друго; но не и за мен. Кой знае защо, не съм признала на Джош истинските си чувства към Дарън. Джош го смята за поредното ми мимолетно и маловажно увлечение. Не мога да призная какво изпитвам, защото, изречени на глас, чувствата ми стават още по-истински. Трябва да ги погреба. Просто трябва.
— Какво й каза?
— О, редовните глупости.
— Че нещата не вървят както трябва?
— Да — въодушевено отвръща той.
Колкото и да обичам Джош, понякога много ме вбесява. Въздъхвам само като си помисля за всички онези жени, които са заплаквали при думите: „Нещата не вървят какво трябва.“ Защо мъжете стигат до това откритие едва когато свалят използвания „Дюрекс“?
— Знам какво си мислиш, но не исках да я нараня.
Поомеквам. В крайна сметка го познавам от времето, когато си играеше с пластмасови войници, а аз — с кукли Синди43. Сега, когато сме си разменили играчките, не мога просто така да го зарежа. Впуска се да ми описва раздялата в най-големи подробности. Не му отнема дълго — нали е момченце. Ако Иси ми разказваше как е зарязала някой тип, разговорът щеше да продължи с часове. Най-напред щяхме да уточним кой с какво е бил облечен. После щяхме да обсъдим къде се е разиграла драмата. Много е важно да се подбере подходящо място. Удобно е да му съобщите у тях, защото можете да си тръгнете когато пожелаете, а и му спестявате неудобството да се прибира сам, със замъглен от сълзи поглед, безутешно преплитайки крака по улиците. Може и на неутрална територия — в някой бал или на парти. В никакъв случай не му сервирайте новината у майка му. Изключено е тя да застане на ваша страна. За нищо на света не го канете у дома. Може да реши да не си отива, настоявайки, че връзката ще потръгне. Това е изключено. А да се вика полиция, е грозна работа. Зная — правила съм го. Тъй че, ако на телефона беше Иси, разговорът щеше да протече по съвършено различен начин. Тя щеше да ми опише всичко в големи детайли. Разказът й щеше да бъде изпъстрен с уточнения от типа на: „и той каза“, „а аз казах“, „и ме погледна така, сякаш…“ Колкото и да сме близки, в ДНК-то на Джош има твърде много хромозоми Y, за да подходи по този начин. Вместо това се прави на безразличен и жесток. Но когато ме поканва да му отида на гости, цялата му поза отива по дяволите.
— Ще дойда в десет.
Естествено, че ще отида. За него съм готова да се хвърля в огъня.
Джош обича да казва, че живее в Излингтън, но в действителност жилището му се намира в Кингс Крос. Обитава партерен апартамент, напълно съответстващ на лаконичното определение „ергенски“. До трийсетия си рожден ден Джош упорито отказваше да обръща каквото и да било внимание на вътрешния дизайн, чистотата и удобството. Живееше в пълна кочина — което обаче не му правеше абсолютно никакво впечатление. Дори често се шегуваше, че мръсотията и безредието са най-добрите му приятели. Така и не разбрах дали визира дома си, или съответно мен и Иси. Миеше чинии единствено когато картонените чинийки за еднократна употреба се свършеха в кварталната бакалия, а чаршафите си сменяше по-рядко и от жените. Банята му не познаваше благотворното въздействие на „Аякс“, „Циф“ „Доместос“, които, ако питате Джош, спокойно можеха да са гръцки острови. Обзавеждането му се състоеше от мебелите, които майка ми така и не успя да натика в къщата си. Живееше в подобна бърлога съвсем не защото страдаше от крайна бедност — мъжка му работа, никой не знае защо го правят, както и защо, когато все пак започнат да проявяват интерес към дома си (като навършат трийсет или се оженят, както дойде), се опитват да замажат цялата тази свинщина в синьо.
Сини стени, сини плочки, синя дамаска, сини сервизи, сини прибори, синя тоалетна хартия, сини кърпи за хранене и сини пръстени за кърпите за хранене (които влязоха в употреба един-единствен път — на празненството по случай трийсетия му рожден ден); син диван, синьо легло със сини завивки, синя лопата за смет, син парцал за под и най-сетне, синя четка за зъби. Като се случеше по време на ремонта Иси или аз да му отидем на гости, не смеехме да седнем нито за миг — все се страхувахме, че ако се застоим прекалено дълго на едно място, на бърза ръка и нас ще пребоядиса сини.
На влизане в дома на Джош мислено отбелязвам, че един яркожълт акцент в антрето или един тъмночервен акцент в дневната несравнимо би подобрил вида на жилището.
— Джош, каква е тази приглушена светлина? — питам от вратата и моментално включвам осветлението. После се разкикотвам и отбелязвам: — Аа, загрях, заради свещите. Да не си се отдал на някакъв псевдодруидски самосъжалителен ритуал? — Целувам го по челото и размахвам бутилката, която съм донесла. — „Шато ла кроа дьо Муше“, деветдесет и четвърта. Пазех го за някой специален повод, но тъй като скоро не се очертава такъв, реших да го донеса.
С бодра крачка се отправям към кухнята да търся чаши. Натъквам се на най-голямата кошница с цветя, която съм виждала досега.
— За кого са тези цветя, или може би трябва да попитам от кого? За Бога, Джош, домът ти изглежда така, сякаш се каниш да прелъстяваш някого, а не сякаш току-що си се разделил с гаджето си. — Изведнъж ме осенява прозрение. — Не ми казвай, че ти е поднесла тези цветя точно преди да я зарежеш. — Потресена съм от глупостта на някои жени. — И ти си ги приел. — Жестокосърдието на мъжете не ме изненадва толкова. — Мръсник. — Усмихвам се. Ще се досети, че се шегувам. Джош безмълвно поема виното и чуква чаша о моята. Аз продължавам жизнерадостно да бърборя, доволна, че съм си намерила някаква компания. Джош далеч не е на обичайното си зашеметяващо ниво.
— Господи, прекарах най-самотния уикенд на света — признавам.
— Така ли?
— Не злорадствай, Джош. Знаеш, че с Иси сте ми крайно необходими. Излишно е да ми го доказвате, като решите да заминете едновременно. Взеха да ми минават какви ли не мелодраматични мисли. Накрая вече ми се прииска да ме бяха поканили на сватба. И това ако не е върхът!
Джош засиява:
— Наистина ли?
— Какво?
— Наистина ли ти се прииска да те бяха поканили на сватба?
— Ами, като се има предвид, че бях принудена да избирам между това — да нагъвам цели шепи „Коко Попс“ направо от кутията, или да ида на сватба, определено бих предпочела второто. — Тупвам с длан по дивана, подканяйки Джош да седне до мен. — Ела тук. Разкажи ми как заряза Джейн. — Взирам се в приятеля си. — Изглеждаш ми много разстроен. Да не си размислил?
