— Ааахххх. Господи, аз съм най-щастливият човек на света. Боже Господи! Дали да не се обадим на Иси? — Джош изпълнява смешен триумфиращ скок, кълчи се, плясва с длани и победоносно размахва юмрук. — Не, не, по-добре да позвъним най-напред на майка ти. Или пък на моите родители, как мислиш? — Джош припряно обикаля апартамента си и тършува къде ли не в търсене на мобилния си телефон, макар че разполага с напълно изправна кабелна телефонна линия. — Шампанско? Искаш ли шампанско? — Обръща се към мен, изпраща ми въздушни целувки и отново размахва юмруци. Никога не съм го виждала толкова щастлив. А аз… и аз съм щастлива. Изпитвам някакво кротко щастие.
— Е, по традиция не трябва ли да ме целунеш? Да скрепим делката, така да се каже — предлагам.
— Господи, естествено. Извинявай, Кас. Каня се да го направя от двайсет и шест години.
Давам си вид, че не забелязвам как целият е плувнал в пот. Пренебрегвам и факта, че зъбите му неумело изтракват о моите, и за миг сякаш се пренасям зад бараката за велосипеди с Бари Картър. Полека- лека се напасваме и скоро целувката започва да ми харесва. И двамата сме твърде опитни, за да се безпокоим за техническото изпълнение.
Идвам по-рано и се настанявам с лице към стената, предоставяйки на Иси мястото с изглед към салона на ресторанта. Свалям пръстена и го скривам под салфетката, за да я изненадам. После отново го надявам — по-добре да предизвикам съкрушителен ефект „Та-да-да-даааааа“, като й протегна ръка в мига, в който дойде. Или по-добре не. Връщам го под салфетката. Неспокойна съм. Питам се как ли ще реагира Иси. В крайна сметка Джош е единственият й действителен шанс да се омъжи. Шегувам се. Зная, че не е така, но подобна крачка ще внесе неизличими промени в динамиката на взаимоотношенията ни. Хм, нужно ли е?
Не, не е.
Да, нужно е.
Иси много ще се зарадва за нас двамата. Дали?
Определено.
Ето я. Целува ме, поръчва си „Блъди Мери“ и започва направо:
— Каква е новината?
Поемам дълбоко дъх:
— Омъжвам се за Джош.
Целият ресторант сякаш застива. Не долита звън от чаши, нито потракване на прибори. Или поне аз не чувам. Взирам се в лицето на Иси и очаквам реакцията й.
— Омъжваш се за Джош ли? — прошепва тя. Замлъква, отпива глътка вода от чашата ми. Явно е малко слисана.
Но е доволна. Или?
Е, поне не е видимо недоволна. Дали?
— Да, тъкмо това казвах — ухилвам се до уши, защото сгодените жени се усмихват постоянно и Иси го знае. Поръчвам вино. Тя прехвърля салфетката в ръцете си. Разтварям менюто. Тя не го поглежда. Питам се коя от двете ни ще смени темата. С Иси винаги сме били сто процента искрени една с друга. С изключение на онзи случай, когато не й казах, че Джош си пада по нея. Но това беше преди много години и в крайна сметка беше за добро. Сега щяхме да се чувстваме крайно неудобно, ако навремето те двамата бяха преспали. Но мисълта ми беше, че Иси винаги е била сто процента откровена с мен. Никак не ми се иска да си премълчи, ако има какво да каже по въпроса.
Но не изгарям от нетърпение да предизвиквам бруталната й честност на мига.
И все пак отчаяно се надявам да не заговори за времето.
Моля те, Иси, не ме изоставяй.
— Кас, трябва да бъда честна с теб. Потресена съм.
— Защо? — Блъфирам. Зная защо. Защото Джош никога не ме е вълнувал като мъж и защото винаги съм била активен противник на брака.
— Защото Джош никога не те е вълнувал като мъж и защото винаги си била активен противник на брака.
Стрелвам я с гневен поглед. Сервитьорката й поднася коктейла (който тя пресушава на един дъх) и изрежда специалитетите на деня. Карам я да ги повтори два пъти. Иси си избира „онова“, аз взимам същото. Нямаме представа какво сме си поръчали.
— Не си ли твърдяла винаги, че Джош би бил прекрасен съпруг? — окуражавам я да продължи.
— Да — признава тя.
— Не си ли ми повтаряла милион пъти, че трябва да се омъжа? Да допусна някого по-близо до себе си, да му се доверя, да престана да се крия от интимността?
— Да.
— Тогава какъв е проблемът?
— Не съм казала, че виждам някакъв проблем.
— Но очевидно е така.
— Струваш ми се малко войнствена. Ти самата виждаш ли някакъв проблем?
— Не.
— Радвам се.
— Да, и аз се радвам.
Сервират ни виното, вода и хляб. Посрещам келнерката с бурна радост, сякаш е отдавна изгубената ми сестра. Но скоро става ясно, че няма да придърпа един стол и да се настани при пас. Проследявам я с поглед как се отдалечава към кухнята с чевръста крачка и ме оставя насаме с Иси и въпросите й.
— А Дарън?
— Дарън ли? — Хлябът ми пресяда. Дъвча ли, дъвча, но не мога и не мога да го преглътна. Отпивам вода: — Кой Дарън? — но не помага. — Дарън ме научи на много неща. — Поемам дълбоко дъх. — Дължа му адски много. Той ми отвори очите и ме накара да проумея, че и аз бих могла да се радвам на истинска близост.
— Не ми говори така, сякаш съм някое от превзетите ти телевизионни продуцентчета — срязва ме Иси. Нетипично за нея е да се нахвърля върху мен. Размислям над думите си. Наистина звучат адски претенциозно. Е, малко ми е непривично да говоря за чувствата си. Обикновено споделям мислите си, което е далеч по-лесно.
— Дарън беше важен — признавам.
— Ти се влюби в него.
Не мога да й разкрия истината. Не мога да й кажа, че се омъжвам за Джош, защото ми се вижда най- сигурната защита. Тя обича Джош не по-малко, отколкото обича мен, и никога няма да ми го прости. Не ми остава друго, освен да преинача историята.
— Не, Иси, Дарън беше мимолетно увлечение. — Твърдо. Отричането на Дарън ми причинява болка.
— Ти каза, че си влюбена. — Непреклонно.
— Не бях права. — Благоразумно.
— Ти каза, че никога не грешиш. — Изважда ме от търпение.
— И за това не съм била права — буквално изкрещявам. Поемам дълбоко дъх и правя опит поне донякъде да си възвърна самообладанието. — Дарън ми каза неща, които никой друг не е в състояние да ми каже, и ме научи да гледам на живота по различен начин, но не съм била влюбена в него.
Тя се взира в мен с явно недоверие.
— А-ха, да разбирам ли тогава, че не си в състояние да изрецитираш абсолютно всички реплики, които ти е казал някога? И не те е разсмивал? И не говориш за него непрекъснато?
Има право.
— Дарън беше… — напрягам се — … въодушевяващо и вълнуващо преживяване, но си остава непознат. Жените не се влюбват в мъже, с които едва-що са се запознали.
— Естествено, че се влюбват!
