никаква предварителна информация за операцията. От кабинета на премиера започнаха да излизат слухове, че сега Ятом вече е обречен, които стигнаха до израелските медии. Още три дни Ефраим Халеви продължи да моли и убеждава Келербергер да потули случилото се. Ала Карла дел Понте беше непреклонна. На 25 февруари, сряда, тя свика пресконференция, за да разобличи Мосад: „Станалото е неприемливо и смущаващо в отношенията между две приятелски държави.“
Няколко часа по-късно Дани Ятом си подаде оставката. Кариерата му бе съсипана, а репутацията му в Мосад — разбита на пух и прах. В последните си минути като генерален директор той изненада служителите си, които се бяха събрали в стола на Мосад. Прусака бе заменил ледения си тон с емоционално прочувствен — съжалявал, че ги напуска в такъв момент, но винаги се старал да им даде най-доброто, на което е способен като генерален директор. Никога не бивало да забравят, че Мосад е по-велика от която и да е било друга. Завърши с пожеланието неговият приемник да има голям късмет, защото той определено ще му е необходим. Думите му всъщност изразяваха мнението му за министър-председателя, който все така смяташе, че Мосад може да се контролира пряко от неговия кабинет. Ятом напусна притихналата столова. Едва когато излезе в коридора, той чу ръкоплясканията, които стихнаха също толкова внезапно, колкото бяха и започнали.
Една седмица по-късно Ефраим Халеви се съгласи да поеме поста, след като Бениамин Нетаняху публично призна, „че не може да отрече истината за репутацията, пострадала от няколко провалени мисии на Мосад“.
Опитен политик, Нетаняху не спомена за ролята, която беше изиграл.
През 1999 година Ятом вече бе намерил мястото си в процъфтяващата израелска оръжейна индустрия. Той стана търговец за една от най-големите фабрики за производство на оръжия в страната. Компанията не само че осигуряваше голям набор от оръжия за вътрешните нужди на Израел, но изнасяше и за страните от Третия свят. Ятом често посещава африканските и южноамериканските държави. От време на време се появява и във Вашингтон.
Ефраим Халеви стана деветият генерален директор на Мосад на 5 март, четвъртък, 1998 година. Той не спази традицията и не събра ръководителите на отдели, за да им съобщи възгледите си за управлението на службите през следващите две години. Назначавайки Халеви, Нетаняху беше съобщил още, че на 3 март 2000 година новият заместник-директор на Мосад Амирам Левин ще поеме ръководството й. Тази новина беше посрещната с известна доза изненада. Никой друг генерален директор не бе имал толкова строго фиксиран мандат и никой друг заместник не беше получавал уверението за такъв висок пост.
Подобно на Меир Амит Левин също нямаше опит в разузнаването, но бе командвал блестящо израелската армия в Северен Израел и Южен Ливан.
Първата задача на Халеви беше да намали огромното напрежение и негодувание вътре в Мосад, които бяха навредили сериозно на репутацията й както в Израел, така и извън страната. По време на рутинните поздравителни телефонни обаждания, които новият генерален директор получи от ЦРУ и МИ6, му беше съобщено, че тези две служби предпочитат да изчакат и да видят как ще се справи с кризата в Мосад, преди да установят открито сътрудничество. За тях бе важно също как Халеви ще се справи с хардлайнерите в израелското правителство и особено с министър-председателя.
Щеше ли да успее изтънченият Халеви, комуто оставаше само една година до пенсия и бе от много години най-възрастният на този пост, да държи Нетаняху на подобаващо разстояние? Въпреки неоспоримите дипломатически умения на Халеви (той беше играл централна роля в преговорите, довели до мирния договор с Йордан през 1994 година) той все пак беше прекарал няколко години далеч от разузнавателната сцена. От последните му контакти с Мосад службата показваше все повече признаци на неконтролируемост, тъй като всички ръководители на отдели и направления се опитваха да се доберат до повишение. По- голямата част от тези мъже на средна възраст запазиха постовете си. Можеше ли Халеви да се справи с тях с твърда ръка? Дали новият генерален директор щеше да е в състояние да повдигне духа на служителите на Мосад? Поддържането на социални контакти на коктейлите в Брюксел едва ли представляваше най-добрата подготовка за задачата, която му беше дадена — да върне вярата в Мосад на водещите агенти, които бяха на път да си подадат оставките. Истината бе, че Халеви нямаше опит в разузнавателните операции. В Мосад бе работил като чиновник. А и какво можеше да постигне за две години? Дали щеше да изпълнява безпрекословно желанията на Нетаняху или пък на съпругата му Сара? Спекулациите сред разузнавателната общност в Израел относно нейната роля в отстраняването на Ятом, когото тя никога не беше харесвала, продължаваха.
Халеви намери начин да я очарова. Той подари на Сара микрочип, разработван от изследователския екип на Мосад. Той можеше да бъде имплантиран под кожата й и да гарантира спасяването й, ако бъде отвлечена от терористи. Използвайки естествената енергия на тялото, устройството беше свързано с един от новите космически спътници на Израел и по този начин човекът, който го носеше, можеше да бъде проследен бързо до мястото, където бе укрит. И досега никой не знае дали Сара е имплантирала микрочипа в тялото си.
Не след дълго обаче се появиха много по-належащи проблеми от залъгването на съпругата на министър-председателя. Първата голяма операция, която Халеви одобри с ентусиазъм — опит да се създаде шпионска база в Кипър, — претърпя катастрофален неуспех. Двама агенти на Мосад, работещи под прикритието на учители, дошли на почивка, бяха разобличени светкавично от малката, но много способна кипърска тайна служба. Кипърски оперативни служители нахълтали внезапно в апартамента, нает от агентите, и открили, че е пълен с високотехнологично оборудване, с помощта на което можели да бъдат разкрити плановете на Кипър да подсили отбраната си срещу съседна Турция.
Халеви изпрати заместника си в Кипър, за да преговаря за освобождаването на двамата мъже. По-добре да бе отишъл самият той. Президентът на Израел Езер Вайцман бе личен приятел с кипърския си колега Глафкос Клиридис. (На младини и двамата бяха служили в Кралските военновъздушни сили.) Вайцман изпрати началника на канцеларията си „да преглътне унижението в Кипър“ и смъмри Халеви така, както дори Нетаняху би се поколебал да порицае Ятом.
Когато един израелски журналист изнесе подробности за одобрения план Саддам Хюсеин да бъде убит по време на посещение при своята любовница, репутацията на Халеви пред обществото се влоши още повече. Нетаняху научи за случилото се едва когато журналистът го потърси за коментар. Злощастният Халеви трябваше да понесе още едно строго мъмрене.
В продължение на седмици, до края на ноември 1998, министър-председателят избягваше всякакви контакти с директора на Мосад. Точно тогава турският премиер Бюлент Еджевит телефонира на Нетаняху и попита дали Мосад би помогнала в залавянето на кюрдския лидер Абдула Йоджалан, обявен за терорист и от други страни. Турция го обвиняваше за смъртта на 30 000 души. В продължение на двадесет години Кюрдската работническа партия (ПКК) на Йоджалан водеше партизанска война за автономност на дванадесетте милиона турски кюрди, които нямаха никакви малцинствени права на образование и радиотелевизионни програми на майчиния им език.
Йоджалан се изплъзваше на турската тайна служба с лекота. Той водеше народа си с плам на месия. Мъже, жени и деца — всички бяха готови да дадат живота си за него. За много хора той беше олицетворение на легендарния герой от Френската революция Аленото цвете. Храбрите му подвизи се носеха от уста на уста. В речите му се долавяше неподправен порив, а в предизвикателствата, които отправяше към Турция — явно пренебрежение.
През ноември 1998 година, след като беше минал и през Москва, Йоджалан се появи в Рим. Италианското правителство отказа да го екстрадира в Турция, но отхвърли и неговото искане за политическо убежище. Преди това Йоджалан беше арестуван по обвинение от германските власти за пътуване с фалшив паспорт. Той беше освободен, след като Бон оттегли своето искане за екстрадиране поради опасението да не предизвика гнева на многобройната кюрдска общност в Германия. Именно тогава турският министър- председател Бюлент Еджевит позвъни на Нетаняху.
Близките работни отношения с Турция са важен елемент от стратегическото и дипломатическото оцеляване на Израел. Нетаняху се съгласи и нареди на Халеви да открие Йоджалан. Това щеше да е от така наречените „черни“ операции, тоест намесата на Мосад никога нямаше да бъде обявена публично. Ако операцията пожънеше успех, заслугата оставаше изцяло за турските тайни служби.
Планът получи кодовото наименование „Бдителност“. Той отразяваше желанието на Халеви колкото е възможно по-малко обстоятелства да възпрепятстват операцията в Ирак, ръководена лично от нето. Там