— Да, сър, истински джентълмен, точно както си мислех. Нещо друго? Не се безпокой за парите, имам достатъчно.
— Само ако ми позволиш да ти ги върна по-късно.
Той се усмихна.
— Дадено. Ще държа сметка, ако настояваш.
— Настоявам. Панталоните ще са ми нужни, когато се качвам на фургона, дългата пола непрестанно се заплита и пречи. Можеш да вземеш зелената пола най-отгоре в сандъка за размер. И обувки — по- здравички. Вземи един стар чифт от лявото отделение на сандъка. Ще ти създам ли прекалено много проблеми? — запита с лека тревога тя. — Кажи ми? Преди да потегля от града, нямах и най-малка представа какво ще ми е нужно по пътя.
— Марта ще ми помогне, ако се затрудня да изпълня молбата ти. Не се безпокой, Ана, не ме затрудняваш никак.
— Благодаря, сър. Не зная какво бих правила без теб.
Чарлз бе трогнат от сълзите, които блеснаха в очите й.
— За мен е радост, че те срещнах, че се запознах с теб и че имам възможността да ти помогна. Откакто дъщеря ми почина, не съм усещал топлината на слънцето в живота си, докато не те срещнах и… знаеш, какво искам да кажа. Благодаря ти — отвърна той и преглътна развълнувано.
— И двамата имахме късмет, че се срещнахме във време, когато изпитвахме нужда.
— Права си, момичето ми. Е — изправи се той, — трябва да тръгвам. Пази се, Ана Ейвъри, до утре.
— Довиждане и благодаря — тя го проследи да изчезва зад дърветата, които я отделяха от лагера. С помощта на Чарлз Ейвъри щеше да й е по-лесно в измамата, макар да изпитваше непосилна мъка от това, че трябва да лъже приятелите си. Както той я бе предупредил, възможно бе някой от тези хора да познава или да е чувал за семейството на баща й, така че не биваше да издава истинската си самоличност пред никого. Колкото до другата измама, не искаше да мисли за нея, докато не му дойде времето.
Малкото момиче се размърда и се пробуди. Джини взе на ръце детето, за да не събуди спящото бебе. Не знаеше доколко едно четиринадесетмесечно дете е в състояние да я разбере, но въпреки това каза:
— Мама пере и скоро ще се върне. Искаш ли… Ана да си поиграе с теб? — тя взе едно ръчно изработена играчка, за да позабавлява детето. Момичето се отпусна и скоро се заигра.
Стив се приближи, наблюдавайки изпълнената с нежност сцена, която пробуди неясни чувства в каменното му сърце. Защо, питаше се той, се държа така студено и незаинтересовано с една жена, която е изпълнена с толкова топлина и привлекателност? Но трябваше — заради мисията и заради собствената му безопасност. Наложи си да потисне завладелите го емоции и да се върне към изпитаната стратегия на атака и отстъпление, атака и отстъпление.
— Наглеждате децата, мис Ейвъри?
Джини погледна през рамо и отвърна:
— Да, сър, докато Ръби пере. Има повече работа от мен, а мъжът й тръгна с вас.
Той се подпря на дървото.
— Защо ме наричате „сър“? — запита я, позволявайки си лека усмивка. — На двадесет и седем съм, вие сте на деветнадесет, така че делят ни само осем години. Това „сър“ ме кара да се чувствам стар.
Отново ли се държеше с нея подкупващо?
— Съжалявам, мистър Кар. Възрастта няма нищо общо с това — просто проявявам уважение към авторитета ви.
— Ах, да, у вас говорят образованието и финото възпитание.
— Така е — отвърна тя, но реши да не продължава, докато не открие в какво настроение е този път. От невъзмутимия тон и изражение не можеше да прецени какво влага в думите си. Спомни си какво им казваше една учителка:
— Чух, че баща ви е идвал да ви навести. Жалко, че се разминах с него. — Стив съжали, че не се е срещнал с Чарлз, за да размени няколко думи, както бе сторил с останалите заподозрени. По време на успешния лов не бе открил нищо.
Джини почувства, че е разсеян.
— Поръчах, както ме посъветвахте, ръкавици и панталон. Татко ще ми ги донесе утре. Когато ги получа, ще ви върна вашите. Разказах на татко за вашата помощ. Той ви похвали.
— И това изненадва ли ви?
Тя се загледа в една играеща си катеричка, преди да отвърне.
— Не, защо да ме изненада?
— Ами, вчера имахме някои… противоречия.
— Само защото се бях разсеяла в неподходящия момент.
Стив я загледа внимателно. Изглежда, тя нарочно избягваше погледа му.
— Значи приемате вината изцяло върху себе си?
— Не, но по-голямата част.
— Тогава сигурно разбирате защо се държах малко грубо с вас?
— До известна степен. — Детето заплака от скука и липса на внимание, или може би бе доловило растящото във въздуха напрежение. Докато се мъчеше да го успокои и утеши, непредсказуемият скаут си тръгна, без да забравяй да й напомни, че урока по стрелба започва след тридесет минути.
Докато дойде редът на Ана, Стив бе изпитал и инструктирал почти всички жени. Обясни, че я е оставил за накрая, тъй като останалите трябвало да се грижат за мъжете и децата си. Беше определил място за стрелбище на около половин миля от лагера, за да не плашат децата. Тъй като големите синове на Ели бяха на дванадесет и четиринадесет и можеха да наглеждат за известно време по-малките, Стюарт Дейвис поведе жените на ходенето на две мили, с което да завършат упражненията си за деня. Стив каза, че когато приключи с обучението на Ана, би могъл той или някой друг от мъжете да поеме с нея.
— Казахте, че можете да зареждате и стреляте с пушка, нали… — започна Стив.
— Да — отвърна тя, осъзнавайки, че двамата са останали сами и никой не ги гледа.
— Покажете.
Джини пое карабината тип „Хенри“ и я огледа.
— Нещо не е наред ли?
— Не, просто проверявам откъде се зарежда — оръжията са различни.
— Стреля с куршуми 44-калибър. Петнадесет зарядна е, със затвори и магазинно зареждане. Някакви въпроси?!
— Не — Джини зареди карабината без никакво затруднение?
— Стреляйте.
Джини се прицели в посочената й цел, опря пушката в рамото си и изстреля един след друг петнадесет куршума.
— Рита като… муле — промърмори тя, уверена че и този път ще си спечели похвалата.
Стив приближи целта, огледа я и сетне се върна.
— Браво, вие сте опитен стрелец — само два пропуска, и то съвсем за малко. Къде сте се научили да стреляте така?
Джини трябваше да измисли нещо.
— Учителите в пансиона смятаха, че младите дами трябва да умеят да се защитават. Все пак сме във война, нали? — всъщност беше се научила, защото в Англия ловът бе обичайно забавление и от възпитаната жена се очакваше да стреля добре.
— Ами револвера? Знаете ли да боравите с него?
— Стреляла съм няколко пъти с по-малки.
Стив извади един от колтовете си и й го подаде, изваждайки патроните.
— Четирийсет и четвърти калибър. Шест изстрела. Ударникът се дърпа след всеки изстрел.
Джини пое револвера. Беше тежък и неудобен, над четири фунта и с деветинчово дуло. Тя зареди оръжието и после го погледна неуверено.
