Първият учебен ден дойде и Мишо се строи с останалите деца в двора на Гьолското училище. Бе осем часа сутринта, слънчево, ала вече не така топло като предишната седмица. Училището се казваше „Никола Първанов“ (позабравен българин, починал млад далеч преди Освобождението през 1878-ма и оставил една от първите граматики на родния ни език), но всички в Олм го знаеха като Гьолското, тъй като то се намираше в махала, останала от турско с това име. Сградата бе малка, жълта и едноетажна със седем стаи и физкултурен салон. Тук децата се учеха до осми клас, а после отиваха я в гимназията, я в техникумите.
Истински часове днес в действителност нямаше, изпълнен бе по-скоро един от най-обичаните български ритуали — началото на учебната година, когато родното школо се оглася от първия звънец. Децата използваха този ден за дълги разговори кой какво е правил през ваканцията и за да получат наставления от учителите си.
Мишо обичаше да ходи на училище, беше му приятно да влиза в тази голяма къща с просторни прозорци, в която възрастните хора бяха малко и говореха интересни неща, и на чийто таван, освен всичко друго, живееха много гълъби. В нея идваха и пичовете от махалата, само че те бяха в други стаи. Впрочем, нито един от тях не беше в неговия клас. Митето и Стефчо бяха в осми, Самуел — в седми, Марион — в шести, Борисчо — в пети; само Кирчо бе под него — в трети. Той и брат му, обаче, започнаха тази учебна година в София и не можаха да чуят прякото предаване на съдебния процес срещу убийцата Гергина Божинова. Мишо и останалите го чуха докарй и то от най-високото място край площада, откъдето стреляха с автомати и ракети по време на празничната заря на осми срещу девети септември. Това бе покривът на зала „Балканиада“, там където Митето го бе завел за пръв път. И сега стана така.
Часовете бяха намалени и още в междучасието след втория Мишо видя Митето и Самуел да си говорят на двора до лавката за закуски. Плахо отиде при тях — в махалата бе едно, на училище — друго; тук само той още бе в долните класове. Двете момчета не му обърнаха особено внимание. Кимнаха на поздрава му и продължиха да си приказват.
— Аз отивам, за тебе не знам!
— Баща ми ще ми разкаже всичко — отвърна Сами.
— Друго си е да го чуеш на живо.
Мишо не схващаше за какво става дума, но му беше приятно да е до двете момчета, които тук му изглеждаха още по-големи. Всичко развали Борисчо Данилов, а след него и Марион Сабо. Те последователно го поздравиха със: „Здрасти, Жаба!“ Борисчо дори го попита ехидно:
— И ти при големите, а?
Това не впечатли никой, тъй като Митето не спираше да убеждава Сами да вървят.
— Къде го караш да ходите? — попита Марион и сега приятелят й нямаше как да не й каже.
— Да се качим на спортната зала и оттам да слушаме процеса.
— Какво, какво! — изуми се Марион.
— Ще предават по радио-уредбата как съдят Гина убийцата.
— Кой ти каза? — продължи момичето.
— Татко. Научил го е в работата си. Сами също го чул от баща си.
— Така е. Попо ще й бъде защитник.
Всички отдавна бяха свикнали с обръщението на Самуел към своя възрастен отец.
— Защитник на тая! — възмути се Боричсо.
— Обществен. Всеки има право на защита. Така е. Да не мислиш, че на татко му е лесно, но като са го назначили!
— Оставете това! Искате ли да ходим или не? — категоричен бе Митето.
— Има още часове — припомни Марион.
— Ти да не си заек?
Последната реплика на Митето бе решаваща. Всички се съгласиха и тръгнаха към спортната зала. Избяхага от училище с чиста съвест, че никой няма да им направи нищо точно днес. Мишо също се присъедини към групата, въпреки снизходителния поглед на Марион и особено на Борисчо.
Когато петте деца наближиха площада, гласът на съдята вече се чуваше отчетливо на фона на зловещо тракащата пишеща машина. Те спряха за момент, изненадани от множеството хора, струпани около двата високоговорителя. Тълпата бе толкова голяма, сякаш имаше организиран митинг. Мишо веднага си спомни за онзи, в защита на Патрис Ломумба, на който ги заведоха задължително от училище миналата есен.
— Ега си чудото! — възкликна Митето. — Давайте през градинката, аха!
Всички бързо го последваха. Щом влязоха по страничната алея към шадраванчето, Марион извика да спрат:
— Какво има? — попита я приятелят й.
— Ей там, на оная пейка, са баба ми и дядо ми. Не искам да ме скиват, че не съм на училище.
Мишо видя, че заедно с тях е и неговата баба. Явно тримата бяха дошли да слушат процеса, но не искаха да се смесват с простолюдието. Той също предпочете да се скрие от погледите им.
Свърнаха зад тях и тичешком стигнаха спортната зала. Не ги забелязаха.
Изкачването сега бе по-лесно. Самуел му помогна да се хване за стълбата и по-нататък Мишо си знаеше как. Марион, макар и момиче, показа завидни умения и чевръсто се покатери веднага след Митето, който беше пръв. След нея бе Борисчо, а Сами остана последен след Мишо.
Вече на покрива, децата прибягаха до десния ъгъл на сградата, който гледаше точно към съдебната палата. Там насядаха — не трябваше да ги виждат от площада, но често надигаха глави, за да следят какво става. Затаиха дъх и се заслушаха.
През това време Васил седеше заедно с Цачи, Цвечи и Линдро в бръснарницата и внимателно следеше всяка дума. Той също бе избягал от работа, тъй като не искаше да бъде с колегите си, ако нещо непредвидено се случеше. Суматохата бе толкова голяма, че никой нямаше да обърне внимание, че е напуснал. При Цачи щеше да му бъде по-лесно, а Линдро непременно щеше да го утеши с някой майтап.
Елена нямаше избор. Тя бе на работното си място в счетоводството на ДСК заедно с другите колежки. Радио-точката тук също бе включена и жените слушаха със свити сърца и невярващи очи.
Делото се гледаше в най-голямата съдебна зала, която сега бе пълна с хора. Те бяха грижливо подбрани и предварително инструктирани да негодуват при определени ситуации и по даден знак. Никой не биваше да дюдюка по адвоката Несим Ниньо, а само по подсъдимата, зад която стояха двама униформени милиционери със сериозни лица и изпразнени погледи. Пишещата машина не спираше да трака. Всяка ударена буква отекваше като истрел от залата и рикушираше навън в пространството.
— Подсъдимата Гегрина Василева Божинова — говореше съдята. Гласът му бе режещ и безстрастен. — Разкажете какво извършихте в нощта на 9-ти август 1968 година!
Гина стоеше права зад подсъдимата скамейка с каменно изражение на лицето и очи-мъниста като на препарирано животно. Започна бавно с равен тон и студен глас, по-смразавящ дори от този на съдията.
— Вечерта, мисля че беше понеделник, сложих да вечеряме. Пано изпи половин кана вино и се поотпусна. Видях го, че скоро ще задреме и побързах да му дам десерта. Изсипах отровата вътре…
— Какво му дадохте за десерт.
— Мляко с ориз. Обичаше го много и го поглъщаше лакомо, затова реших, че ще е най-подходящо.
— И сложихте в него отровата, така ли?
— Да, мишеморка.
— Откъде я взехте?
— Купих я от аптеката.
— И после какво направихте?
— Изчаках го да умре. Заключих го в стаята, но преди това му взех протезата и бастуна. Отидох в хола и останах там докъм полунощ. После проверих какво става с него. Като видях, че е издъхнал, изчаках още час-два, за да изстине добре и го разфасовах.
— Какво сте направила?
— Нарязах го на парчета.
В залата се чуха възгласи на ужас, изумление и възмущение, които като вълна се пренесоха на
