София
Днес почина татко! Защо!!!
Няма нищо по-гадно на света от погребенията. Не, по-отвратителен е ритуалът в гнусната пристройка до входа на гробищата. Някаква стринка рецитира глупости за неумолимия ход на времето и неизбежния край, за смъртния човек и безсмъртното човечество, въобще плещи такива простотии, че на тебе ти идва да й размажеш муцуната на мига, за да проумее, тази кикимора, какво означава истинска болка. Чуват се минорни подпури от Бах, Моцарт и Хайдн — нелепо, ужасно и безсмислено! Нито църква, нито свещеник и вместо кръст — пирамида; за партийните членове слагали петолъчки. А на гроба — прочувствено слово от колега и толкоз.
Горката мама, едва се държеше на крака и не ме пусна през цялото време. Ридаеше тихо и само ми шептеше: „Мишо, миличък, няма го вече татко ти!“ Трябваше да се държа! Плачех без глас и стисках зъби. Яростта, която ме обземаше от ритуала, ми помагаше. Баба Милeва не пророни нито сълза, но поне не опяваше. Нали не бе като селяндурите! Ядът ми към предвзетостта й също ме крепеше да не рухна съвсем.
Дойдоха много хора. Не знаех, че татко ми е бил толкова уважаван човек. Всички от махалата бяха на гробищата — Линдро, чичо Фончо, бай Цачи, Цвечи и бащата на Самуел, чичо Гичо — и той; дори дядото и бабата на Марион дойдоха. Кака Мими не беше. Нямаше как да не бе разбрала за смъртта, но не пожела да присъства на погребението. Разбирам я. Митето и Сами бяха в казармата, а Марион — при баща си в Унгария. И аз не бих дошъл в Олм, ако имаше как. След тоя ден ми се искаше никога повече да не се връщам в родния си град. Имаше също и много жени от ТПК-то. Повечето плачеха.
Боже мой, тати, закопаха те в земята завинаги и никога вече няма да те видя! Не мога да повярвам, че всичко това се случи! Все имам чувството, че на следващата родителска среща пак ще дойдете в София двамата с мама, а ти пак ще мълчиш и ще ме гледаш топло със зелените си очи. Ала не, това няма да се повтори! Мразя смъртта, презирам я и докато съм жив ще я ненавиждам!
Мили тати, реших! Ще ти пиша писма, ще ти разказвам за себе си, онова, което никога не успях да ти споделя преди смъртта ти. Колко глупав е животът, нали? Не умеем да се ценим, докато сме живи, а после съжаляваме за пропуснатото. Виждам те да ми казваш, че не е така и сигурно си прав. Как не успяхме поне веднъж да си поговорим като баща и син? Не остана време. Но не, тати, аз няма да съжалявам! Освен това за мене ти винаги ще си жив! Ще ти описвам по-интересните неща от живота си, за да не ти е скучно там горе и да има какво да разказваш на твоите приятели-души. Надявам се да се забавлявате с писмата ми. Пък и какъв по-хубав начин да си отмъстя на гадния рак, който те стопи? Ще гледам да се гордееш с мене.
Татко, аз продължавам да сънувам и, знаеш ли, сънищата ми пак се сбъдват — като оня за бай Пано. Помниш ли? Това става рядко — само когато Ка ми се появи. Ето и снощи сънувах, но да не те занимавам сега със съня си, тъй като нея я нямаше. Днес ходихме на манифестация, защото е празник на Кирил и Методий и българските букви. Следобед изнесохме концерт за родителите — нали сме музикална гимназия! Мене ме освободиха — ясно защо, но аз не бих имал нищо против да свиря. Сигурен съм, че и ти. Нищо. На следващата продукция ще се включа.
Влюбих се! Да, скъпи тати, няма и два месеца след смъртта ти, аз хлътнах по едно момиче от по-горните класове. Не ми се сърди! Ако я видиш, ще ме разбереш. Тя учи обой и е също толкова нежна, колкото и звукът на инструмента, на който свири. Не знаеш, но симфоничният оркестър се настройва по тона „ла“, който се подава от обоя. Имам чувството, че и аз вече се настройвам по Нели, когато я видя. Така се казва тя. Много е фина. Слабичка е, с кестенява коса и кафяви очи, а излъчването й е направо детинско, нищо че е с година по-голяма от мене. Ако беше жив, щях да те попитам как се постъпва с жените, но уви! Надявам се да ми даваш знак, когато бъркам. Мама не знае и мисля да не й казвам. Тя е потънала в скръб и не искам да я разстройвам съвсем.
А, тати, усещам, че съм харесван и от други момичета, особено откакто започнах да свиря на електрическа китара. Сега това е най-модерният инструмент и всеки от момчетата в музикалната знае да свири поне малко на него. На мене, обаче, китарата страшно ми се отдава, даже класната ме предупреди, че съм специалност виолончело, а не китара. Знам и не спирам да свиря на челото. За нищо на света няма да го заменя, но и китарата ми харесва. Пък групата, която направихме направо е супер. Още си нямаме име. Запознахме се с Нели на репетиция. Тя дойде да ни слуша заедно с други момичета. Разучавахме едно парче на „Credence…“5 —
Нели ме научи да се целувам и ми каза, че съм бил страшно сладък. Не знам дали тя ме обича — така твърди, де, но аз съм луд по нея. Пък и горд, тъй като ме приеха в компанията на големите. Повечето от тях пушат, а някои дори гълтат хапчета — „Кодтерпин“ и „Довер“. Те съдържат съставки опиат и това ги кефи. Взимат по десетина-двайсет, а един от тях, Джоката, стига до цели тридесет „довера“! Скапва им черните дробове, обаче, но като няма откъде да си вземат хашиш. България не е Америка! Като се съберат, по цял ден слушат Джими и Дженис6, къркат и страдат. Не ми се ще да им казвам какво означава истинско страдание. Аз не пия и не пуша, да не говорим за хапчета. Въпреки това новите ми приятели не ме подиграват, а по-скоро ми се радват, че свиря добре и ми викат Майк. Така е по- групарско. Може и да ми съчувстват заради тебе — не знам!
Иначе съм затворено момче, не говоря много-много. Нели ме намира за красив, дори спомена, че момичетата адски й завиждали, че ме е забила. Не й вярвам, пък и какво значение има това? Мама казва, че приличам на тебе, а аз тайно се гордея, без дори да знам що за мъж си бил. Обещал съм си, че ще се грижа за нея, докато съм жив!
Бях се зарекъл да не ходя в Олм, но за шестте месеца от смъртта ти се върнах. Нямаше как. Слава Богу, мама реши да се преместим окончателно в София, в малката къщурка на дядо Михаил. Така и направихме. Баба си остана в Олм — не можела да си напусне дома! Сега живеем тук, в Коньовица, в две стаички и външен клозет, недалеч от къщата на Христо Смирненски. Тесничко е, но е много уютно. Знаеш я мама каква е!
Тати, чудя се как да ти го кажа, но аз го направих… Значи, станах мъж и съм адски щастлив! Може би ми е рано, но беше страшно гот? Никога няма да разбера ти на колко години си бил, когато за пръв път си спал с жена. Едва ли си споделил с мама, пък и как да я попитам! Аз скоро ще стана на седемнадесет. Все пак, не съм чак толкова малък, нали!
Да, направихме го с Нели! Седмица преди панихидата ти бяхме отишли у нас — мама бе заминала за Олм да се подготви. Отдавна бяхме стигнали до пълна интимност с Нели, но до полов акт не бяхме. Все спираше в най-горещия момент. Оказа се, че тя също не беше го правила, макар и да бе по-голяма. Срамуваше се. Не очаквах. Започнахме притеснени, учейки се един от друг. Не беше лесно в началото, но след като веднъж проникнах, усетих неизпитвано досега блаженство. Дори ми се приплака. Свършихме бързо и чак тогава видяхме кръвта. Притиснихме се, но Нели оправи нещата. Чувствахме се големи и щастливи!
Скъпи татко, мисля си, че дори да беше жив, едва ли щях някога да ти разказвам всичко това. Но там, на гроба ти, в Олм, аз бях горд от своето възмъжаване и тихичко ти прошепнах: „Беше чудесно!“ После погледнах към небето. Макар и октомврийски, денят бе толкова топъл и слънчев, сякаш все още беше лято. Стори ми се, че ти ми се усмихваш някъде горе, на небесата, и повярвах, че си ме разбрал.
