А вечерта вместо нас двамата с Нели, кой знае защо, сънувах Марион и Митето да се любят в море от зелено жито. До тях стоеше Ка и ги наблюдаваше. Сега царкинята жаба я нямаше. Ка имаше чертите на баба Милeва и гледаше строго към Митето, който дишаше тежко и на пресекулки. Бе изплашен и бързаше. Изведнъж Ка плесна с ръце и земята се разтресе. В далечината се зададе тежка верижна машина, подобна на танк, чиято броня бе като кожата на крастава жаба. Митето скочи и се опита да побегне, но машината го застигна и мина през тялото му. После, вместо него в стъпките на веригите остана една малка жабка, която започна да подскача и така прелетя върху голия корем на Марион. Докато го гледаше, подпряна на лакти, тя не спираше да се смее от гъдел. Събудих се изпотен и изпълнен със страх.
Какво ще кажеш? Гадост! Няма отърване от тая многолика Ка, но се стремя бързо да я забравям. Сега Нели изцяло ме е обсебила и това страшно ми помага във всичко — и в училището, и в музиката, и в къщи. Мъчно ми е за тебе, разбира се, липсваш ми, но вече не ми е така безсмислено.
Хайде — до! Твой възмъжал син Мишо.
За три месеца вече три пъти сънувам Митето. И винаги е с Марион и Ка, и винаги го премазва танк. Реших, че най-после трябва да потърся моя някогашен приятел или който и да е от родителите му. Заминах за Олм през почивните дни. Мама дойде с мене, ходихме и на гробища.
Вместо Митето в Олм първо срещнах Марион, която в началото се опита да ме избегне. Направи се, че не ме вижда. Аз, обаче, я спрях и веднага я попитах за него. „Нима не знаеш?“, изгледа ме лошо тя. Въпреки това забелязах, че бе станала страхотно момиче. „Митко не е вече като нас!“ Какво означаваше това? Бил на лечение в психиатричната болница, която се намираше извън града ни. „Повече не ме питай!“, едва не изхлипа Марион и си тръгна.
Веднага намерих баба Милeва, а тя ми разказа, че на едно учение през миналия месец, докато Митето си стоял в окопа, отгоре му минал танк, който го затрупал целия. Спасили го като по чудо, но той превъртял. Било неизлечимо. „Сега пак е в лудницата! Бяха го пуснали за седмица, ама той само ходи, ръкомаха и повтаря: «Па’и се, па’и се! Аха!» Като Варлаам стана и Митко.“
Знаеш ли, тати, какво изпитах? Идваше ми да викам от яд, но се уплаших. Спомних си какво ни беше споменал Митето, че му бил казал Варлаам Пипи-цър: „Същият!“ Нима Варлаам бе видял още преди шест години какво очаква Митето? После се ужасих. И аз ли щях да откача?
Все пак, отидох на свиждане в лудницата. Митето ме позна, но бързо изключи и започна да ми разправя несвързано как го дебнели разни шпиони, как той трябвало да я спаси, после ми каза и на мене: „Па’и се!“ Предупреждаваше ме да се пазя. От какво?
Прибрах се в София не на себе си. Беше ми адски кофти.
Скъпи мой отче, нима и мене ме очаква подобна съдба?
Разказах всичко на Нели, на мама не посмях. На нея й стигаше, че те няма. Нели ме утеши с прегръдки, които минаха в целувки, а накрая в страстно желание от моя страна. Исках я както никога досега. (Вече бяхме понапреднали в половия ни живот.) Наложи се да тичаме като луди в снежния януарски ден до училище, да се скрием в залата за репетиции и да го направим там, на пода, сред уредби, барабани и китари.
После дълго свирех блус. Признавам ти, тати, че ако Джоката беше с нас, щях да му поискам някой друг хап. Слава Богу, че го нямаше!
Утре, скъпи татко, се навършва година от смъртта ти. Хич не ми се ходи в Олм, но ти ще ми се обидиш, ако не отида, нали? Ще дойда непременно, тъй като ще ти слагаме и паметник. Мама е поръчала един от стандартните. Такива предлагат. Важното е, че вече няма да стърчи гнусната дървена пирамида върху гроба ти. А не ми се идва заради Митето и усещането за смърт, което ме обхваща, веднага щом стъпя на перона. И не само от твоята. Имам чувството, че е умряло детството ми. Всичко, което виждам и свързвам с миналото, сега ми се струва тъпо и малко. Както пеят „Бий Джийс“7 във филма „Мелъди“: „Когато бях малък коледната елха бе висока, сега пораснах и тя е вече малка“… Ей такова едно чувство на тъга и меланхолия ме обзема, винаги когато си идвам в Олм.
Училището върви, свиря все повече — и на челото, и на китарата. Разучавам паралелно Габриел Форе и нова песен на „Цепелин“8. И двете вървят страхотно. Така ми казват и учители, и съученици. Приятелите ме съветват, като завърша музикалната да зарежа челото и да се отдам изцяло на рокендрола, но аз усещам, че не мога без него. За сега си мисля как да го осъвременя като инструмент. У нас попмузиката се гледа с лошо око, а класическата музика винаги и във всички времена ще се уважава. Сигурно ще дойде време и в България да се свири свободно рок, надявам се. Дано! Всяка музика рано или късно се превръща в класика, но за сега положението е такова — сбъркано! Важното е, че аз не спирам да свиря и ставам все по-добър, пък то ще си покаже.
Хайде, да сядам зад челото, за да се подготвя за утре. Когато то или китарата са в ръцете ми, забравям за всичко. Музиката е единственото спасение за мен!
Снощи, неделя, се прибрахме с мама от Олм. Тати, сега вече никога повече не бих се върнал там, казвам ти! Беше ужасно, а на всичкото отгоре откъм Дунава духаше такъв остър вятър, че направо се забиваше в месата ми. На гробищата пак дойдоха хора, но не както на погребението. Сега бяха най- близките роднини, приятели и колеги. Как Мими пак я нямаше, но разбрах, че те са продали къщата и са се преместили в Русе. Марион вече е в Лондон, при баща й, който е някакъв търговски представител там, така че баба й и дядо й вече са сами. Те не дойдоха, но на кой му пука!
Тати, не знам дали чу какви страхотни думи изрече на гроба ти чичо Жори-Линдро. Няма как да не си ги чул! Бяха толкова силни и човешки! Запомних ги завинаги, дори мисля да ги кажа на Нели и бандата. Много са рокаджийски. Сега ще ги повторя, защото си струва. „Човешко е да се живее, човешко е и да се мре, нечовешко е да се забравя. Васо, братко, ние винаги ще те помним. Затова където и както да подскачаме, все ще е тая: тук-там, тук-там, та тук!“
Нали са готини! Ако щеш ми вярвай, но след тия думи на Линдро гадният вятър се засрами и спря да духа. Но ти не може да не си го забелязал.
А сега, тати, внимавай да не паднеш! Докато се прибирахме по алеята и гледах какво пише по другите паметници, се попитах: „Дали бай Пано и Гергина имат гробове?“ Идиотско е, а? Знам, че нямат, но защо ли се сетих за тях? Вероятно тъй като чрез тях за пръв път се сбласках с ужаса на смъртта? И на убийството? Бях забравил за престъплението на тази жена. Помня, че много ме беше страх от нея. По дяволите, та тя искаше да си направи кюфтенца от мене! Днес взех, че разказах всичко на Нели, а тя се досети, че преди години била чула в родния й Бургас за този случай. Чак там! — зачудих се аз, макар да се досещах, че нямаше как вестниците и радиото да не са отразили този случай. Но ти извинявай, че ти го припомням! Така е, защото винаги когато ходя в Олм, все за нещо тъпо ще се сетя. Повече няма да ти пиша за подобни спомени.
(
Здрасти, тати! След два дни с Нели празнуваме една година откъкто сме заедно. Пада се събота. Ще се съберем с бандата и други приятели да се почерпим. Джоката също ще дойде. Обеща да намери истинска марихуана, но аз не му вярвам. Пак ще се нагълта с довер и ще се накърка. Ще взема кухарката и ще се качим на Витоша. Там ще е най-гот! Ще свишрим на воля, ще пеем… Чудя се, вие как сте се събирали като млади? Какво сте пели и пили? Ще питам мама, но едва ли на нея ще й се разказва.
Нели завършва гимназията догодина и ще кандидатства в консерваторията. Дано я приемат! Това лято ще ни бъде последно. Сигурно ще й гостувам в Бургас. Тя иска да ми покаже родния си град, Несебър, Созопол… Ще видим. Нека първо да завършим годината, пък тогава. Въпреки че, като се замисля, защо ли въобще учим и за какво е всичката тая дъндания, наречена живот! Виждам, че ставаш сериозен и спирам.
Отче мой, Ка пак ми се появи! Беше много особен сън, ти също участваше в него. Сега Ка приличаше на Гергина и се любеше с тебе в някакво мазе, до вас бумтеше готварска печка, на която в голяма тенджера се
