21 февруари 1976

Днес се разделихме с Нели. Казах й всичко, нямаше смисъл да я лъжа повече и да се крия с другите момичета като диверсант. Събота е и затова решихме да се разходим до Витоша и да се обясним на спокойствие. Взехме единайската и от Княжево нагоре тръгнахме пеш. Беше особен ден. Навсякъде бе бяло и светло от снега, но в душата ми бе мрачно. Усещах, че ми е мъчно заради това което върша с Нели. Все пак, близо две години движехме заедно, с нея го направих за първи път! Чувствах се тъпо.

Нели, обаче, ме изненада с мъжкото си поведение. По-добре било, че така станало, крайно време било и без това не искала да се чувства като глупачка. Знаела всичко за тайните ми похождения, но ми прощавала, тъй като било неизбежно. Дори ми каза, че нито една жена нямало да може да ме задържи истински. Представяш ли си! Аз настоях да си останем добри приятели и да не храним лоши чувства един към друг. „Разбира се!“, каза тя. „Ти си изключителен, как мога да мисля лошо за теб!“ Аз й отвърнах, че това не е оправдание, ако съм гад да не ми отвърне със същото, но тя само се засмя и ме хвана за ръката. „Хубаво ни беше, нали!“, чух я да казва и едва ли не съжалих, че се разделяме.

Слава Богу, че това, което тоя миг се случи, ни отвлече вниманието в друга посока. Срещу нас по пътя застанаха момче и момиче. И знаеш ли, тати, кое беше момчето? Стефчо, синът на Ангел Пенев. Беше някакъв голям партиен другар в Олм. Преселиха се в София същата година, когато Гергина уби бай Пано. Точно така, Стефчо имаше по-малък брат — Кирчо. Та, значи, разпознаваме се ние, здрависваме се радостни, че се виждаме след толкова години и от дума на дума стигаме до общи познати.

Татко мили, отче мой, чуй сега какво ми каза този Стефчо, след като ми обясни, че вече е студент МИО (международни икономически отношения — какво друго се полага на такова момче?) и че брат му бил в английската гимназия, че отдавна не били ходили в Олм и прочие. Моят някогашен приятел от махалата ми съобщи, че Борисчо, внукът на белогвардееца Семьон Данилов, бил починал преди половин година от инфаркт. Намерили го мъртъв в общежитието. Бил вече студент първа година икономика.

Щях да припадна от тази новина. Та нали аз видях в съня си, когато бях задрямал там, край блатото, как краставата жаба го убива с копието на Ка, което се превърна във великанска фунийка. Кажи ми, тати, не е ли това проклятие някакво с тези мои сънища! Борисчо, момчето което най-много ме наричаше жаба, не беше вече между живите!

Сигурно съм бил пребледнял твърде много, защото Нели после ми каза, че се била уплашила, като ме видяла. Изглеждал съм като смъртник, чак съм бил позеленял от ужасната новина.

30 май 1976

Дни наред не можех за спя. Март и април минаха бързо и еднообразно. Свирех като луд, за да забравя за смъртта на Борисчо. Четях и книги. Прочетох „Спасителя в ръжта“ — разбирам защо Джоката е луд по нея, научих кои са Фройд и Юнг и за какво се борят, но текстове от тях никъде не намерих — упадъчни били, разбрах дори какво означава „онирически“ — идва от гръцката дума „онирос“, което означава „сън“, все едно нещо като „сънищен“. Въобще, наваксвах и излизах само, за да ходя отвреме-навреме на училище. Виждах се с много малко хора. И никакви момичета! Китарата почти я бях зарязал. Дрънках рядко на кухарката.

Драги татко, докато самотувах, започнах да осъзнавам какъв велик инструмент е челото. Стана покрай разучаването на един концерт за виолончело в си-минор от Дворжак. Съзнавам, че ми е рано още за него, но много ми хареса, като го чух, и вместо да се занимавам с глупости, хванах да го разучавам. Класната получи педагогичен оргазъм и едва не ме разцелува, когато я помолих да ми помогне да намерим нотите. Казах ти, че като захапя нещо, не пускам!

Както и да е — свирех, значи, и четях. Ровех се във всякъкви книги, речници и енциклопедии. Исках да докажа на Джоката, че не е прав в клишираното тълкуване на моя сън. Започнах да проумявам, че е прекалено лесно да отричаш, да се позоваваш на чужди мнения и непрекъснато да не си съгласен. Според Сократ хората, които винаги търсят противоположни доводи започват да се мислят за най-големите умници. Ето, и аз се позовах на чуждо мнение! Така де, стана без да искам. Може би колкото повече чете човек, толкова повече не може да няма предвид съжденията на тия които е прочел. Знам ли! Лошото е, че в България много от „важните“ (според Джоката) книги ги няма. А той наистина разбира от книги. Ех, ако знаех един чужд език!

Бях започнал да ти пиша колко велик инструмент е виолончелото. Да, така е! И това не е, защото аз свиря на него. В края на крайщата, всички музикални инструменти са велики. Те са като частите на тялото — не можеш да спориш коя е най-важната, тъй като без нея то няма да живее нормално. Освен това свиренето не е надпревара, а стремеж към съвършенство. За мене челото е задълбочено, умно и сериозно. И ако цигулката е красавицата на оркестъра, то челото е мъдрецът, който ще те заведе на такива места, за които никога не си предполагал, че съществуват. Звукът му е топъл, привидно тромав, но обаятелен, много чувствен, дори сексуален и вечнопомнещ се. От човешките гласове до него най-много се доближава този на Франк Синатра — няма как да не си го слушал. А и няма музикант, който да не харесва гласа на този певец, дори и рокаджиите бетон-арме го признават.

Челото е невероятно още и със своята загадъчност и трансцендентност, както би добавил Джоката. Вярно, отвежда те много често отвъд измеренията и ако се нагълташ с „довера“ на неговите звуците, ще полетиш безтегловен към пълно единение с реката на Сидхарта. Така се казва един от романите на Херман Хесе. От всичките, които Джоката ми препоръча, този най-много ме грабна.

Е, отче мой, виждаш, че започвам да поумнявам! Как пък не! Случва се, обаче, и нещо твърде странно — вече половин година не съм сънувал Ка. Чувствам се свободен, но тръпна при мисълта, че тя пак ще ме споходи някоя нощ. Едва ли ще ме остави на мира. Разбира се, не спирам да мисля за тебе, а понякога когато прегръщам челото, имам чувството, че те докосвам.

6 октомври 1976

Започна вече последната ми учебна година в музикалната. Е, татко, времето лети, нали! Нели завърши, но не я приеха в консерваторията. Мъчно ми е за нея, ала знам, че тя е мъжко момиче и ще успее догодина. Джоката също успя да завърши, да не повярваш. Дори го приеха и да следва в Софийския университет — специалност право. Отива му. Едва ли от него някога щеше да стане професионален музикант. Сега е в казармата и може да се организираме с бандата да му отидем на клетва.

Новината е, че имаме нова учителка по английски. Казва се Меглена Владимирова и е голяма сладурана. На двайсет и пет години е — страхотно гадже! Всички й викат Меги, дори и по-малките, но на нея не й пука. Повечето момчета са влюбени в нея. А аз? Усещам, че я желая толкова много, че едва издържам в часовете да не й се нахвърля. Кажи ми, татко, нормално ли това? Ти самият как си бил с жените? Помня, че беше хубав мъж, но бил ли си желан. Вече започвам да мисля, че си бил и че сънят, в който ви видях да се любите с Гергина също е пророчески, но със задна дата.

Но Меги, Меги е жестока! Толкова много секс има в нея! Иначе косата й е къса и гарваново черна. Има малки умни и игриви очи, които движи с изумителна вещина и блясък зад фините си очила. Те й придават още по-голям чар. Слабичка е, но стройна, с тънки китки и дълги пръсти, които завършват с изящен маникюр. Пръстени не видях и най-вероятно не е омъжена. Ходи с джинси и пунтови пуловери, които очертават стегнатите й гърди. Мисля, че не носи сутиен.

Не, аз не я обичам, ала страшно ми се ще да я сънувам поне! Вместо нея сигурно пак ще сънувам някоя гадост с Ка. Няма да предприемам нищо. Просто ще наблегна на английския, за да не се излагам пред Меги! Скъпи татко, пожелай ми успех и нито дума за нея на съкафезниците ти!

9 януари 1977

Вчера навърших деветнадесет години. Познай какъв подарък получих за рождения си ден! Бас държа, че никога няма да можеш! Извинявай, искам да кажа колко невероятен е подаръкът ми! Сигурно съм едно адски щастливо копеле! Дано не стана прекалено самонадеян.

Няма да те мъча, подаръкът ми се казва Меги! Сега тя още спи, а аз съм направил кафе и бързам да ти се похваля. Навън вали чуден сняг. Красиво е като във филм На Висконти. (Между другото Висконти е учил виолончело цели десет години! Кандински — също, но на кого му пука!)

Питаш ме как стана свалката с Меги. Ами, нали съм здвезда! Майтап! Леле, още не мога да повярвам, че прекарах нощтта с тази невероятна жена! И знаеш ли какво ми каза в леглото? „Още като те видях първия

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату