път да се правиш, че не искаш да ме забележиш, разбрах, че ще те начукам!“ Боже, каква мадама! Имам чувството, че никога няма да й се наситя!
Отче мой, ако съучениците ми разберат, ще се спукат от завист! Да им кажа ли? Не, нали? Трябва да я пазя от издънки. Ще ми завидят и веднага ще докладват на шефката. А ми остават четири-пет месеца до завършване. Класната Томова е категорична, че ще ме приемат в Московската държавна консерватория, само накрая да не се изложа. „Нали си от Дунава, казва ми, там се давите накрай реката! Да внимаваш, че не знам!“
А аз пък вече съм наясно какво ще правя — ще свиря и ще уча английски. Меги живее сама в една мрачна гарсониера на Графа. Всъщност, това е част от огромен апартамент, преградена за един човек. Обеща ми да ме учи всеки ден по два часа, щял съм да й плащам в натура. Така каза и май бая ще плащам. Как се радвам само!
А се свалихме без много приказки. Чу ме как свиря първо на челото, а после на китарата и след три дни ме изпита. Освен петицата (много ми беше!) в бележника си имах оставено листче, в което пишеше: „Чакай ме след часовете пред Народната библиотека!“ После всичко си дойде от само себе си. Беше студено, покани ме у тях и така…
Татко, не е ли чудесно, че имам Меги? Вярно, по-голяма е от мене, но само с шест години. Чудя се, дали да споделя с мама? Не, не, тя най-вероятно няма да одобри връзката ни. По-добре е да си трайкам. Дано не се наситя бързо и на Меги!
Кой беше казал да внимаваш какво си пожелаваш, че ще ти се сбъдне? Да, драги татко мой, приеха ме да следвам в Москва. Мама е на седмото небе от радост, но е и малко тъжна, че ще остане сама. Щяла да ходи по-често при баба ми в Олм и така нямало да й е скучно. Вече минаха три години от смъртта ти и аз си позволих да я попитам няма ли да си търси мъж. Не ми се сърдиш, нали? В края на крайщата животът е за живите. Ала знаеш ли какво ми отговори тя? „Баща ти, казва, беше единственият мъж в живота ми. Не искам да си развалям спомена за него с друг. Така ще си умра, с отворени очи!“ Сподавих сълзите си, но все пак се престраших и подхвърлих: „А ти, единствена ли си била за него?“ „Какво значение има това, него вече го няма?“ Даде ми да разбера, че не желае повече да говори по този въпрос. Горката мама, не скри, че ще те обича до гроб, но не бе категорична дали не си й кръшкал. Мисля си, че жените не само обичат повече от мъжете, но и повече ревнуват от тях.
Често се питам, какво е любовта, но веднага си казвам, че съм още млад и без опит, за да дам отговор. Чувствата ми към Меги бяха ли любов? Казвам бяха, тъй като след бала повече не съм я виждал. Всеки си пое по своя път. Едва ли, обаче, тя ме е обичала. Било й е забавно, авантюристично, сладко и прочие с мене, но да ме е обичала истински! Е, аз също май не бях влюбен в нея. Обожавах тялото й, любехме се до скапване, сякаш ни беше за последно. С Нели бе невинно и плахо, като за първи път.
Започвам да проумявам какво е искал да ми каже Джоката преди години за „сънищната“ страна на живота ни. Май всичко отминава като сън, а онова което душата вижда е невидимо и непостижимо за ума и тялото.
Трябва да се свири, трябва само да се свири. Това е!
Получих повиквателна. След десет дни влизам в казармата! Бог да ми е на помощ!
Москва
Татко, вчера пристигнах в Москва! А на днешния ден по стар стил била избухнала Великата октомврийска социалистическа революция, значи на хубав ден сме започвали нашето студентството. С тези думи ни посрещна в аулата ректорът, проф. Инокентий Давидов.
Още съм като пиян от впечатления. Косата ми едва-едва е набола, нали преди седмица се уволних. Чувствам се повече от новобранец. Гледам като подплашен и се опитвам да не изглеждам смешен.
Първите ми впечатления от Москва са толкова силни, сякаш съм попаднал на друга плането. Да, така е! Градът ми изглежда огромен и някак космически с тези гигантски каменни сгради които стърчат в небето като орбитални станции. Студено е, мрачно и бедно. Личи си отвсякъде, веднага се набива на очи. В сравнение с България тук хептен нищо няма по магазините. Улиците са широки, а автомобилите двойно повече. Кремъл е внушителен, но от преките предавания на парадите по телевизията съм останал с впечатление, че Червения площад е по-просторен. Видях и мавзолея на Ленин, разбира се! Винаги има опашка пред него. За сега не мисля да влизам.
В общежитието ме настаниха с още две момчета — Юрий и Андрий. Юра е от Красноярск, Сибир, специалност виола, а Андрий е от Ровно, Украина — също чело като мене. Виждат ми се умни и възпитани момчета. И те са за първи път в Москва. Шашнати са не по-малко от мен, тъй като и техните градове са сравнително малки. Мисля си, че ще бъдем добра компания.
С нетърпение чакам да се прибера в България за Нова година. Тук студът е нещо ужасно, с което българин като мене трудно свиква. Сега разбирам, защо руснаците пият толкова много. Та от този студ мозъците им замръзват! За сметка на това душите им горят. Такива безумци са, че страх да те хване. Като реки без брегове са! Не случайно тук имат поговорка, че Русия не можеш да я разбреш с ума си, а само със сърцето.
Следването потръгна. Свикнах с всички порядки и изисквания. С Юра и Андро (побългарих го, но той не ми се сърди) станахме много гъсти. И двамата си изпиват носа между очите, както казва Швейк, но Юра по се държи. Непрекъснато ме подкарват да им правя компания, но аз им обясних, че съм се посветил изцяло на музиката и не близвам алкохол. Те щяха да паднат, но ме разбраха. Сега съм нещо като ковчежник. Когато остане водка, а това е много рядко, те ми я дават аз да я съхранявам. Никой не бива да пие без другия. Каква молба настава, ако знаеш. Дойде Юра и: „Ну, Миша, чуть-чуть!“ Аз съм непреклонен. Пристигне Андро: „Мишенка, дай по немножко!“ Не му обръщам внимание. И на двамата им идва да ме лупнат по главата, но разбират, че съм истински приятел. Спечелил съм им доверието и цялото пиене от етажа вече стои при мен на отговорно пазене.
Татко, като ти пиша така за моето следване в Москва, аз се сещам че ти никога не успя да излезеш от България. Ако на мене ми се отдаде възможността да пътувам, ще ти разказвам за всичко, което съм видял или, по-скоро, как съм го усетил. Искам да те успокоя, че тук хората изобщо не могат да напускат селищата си без специално разрешение от милицията. Не повярвах, като го разбрах! Въобще, не е лесно да се живее в Русия. Но пък какви широки души са иначе. Е, често накрая превръщат всичко в едно голямо мазало, ала са толкова сърдечни и чувствителни, че понякога стигат до пристъпи на лудост. Но не търпят да им противоречиш много-много. Почнеш ли да спориш, значи трябва да си готов да стигнеш до неподозирани дълбочини и израждания на спора. Често ставам свидетел на това, когато слушам Юра и Андро. Добре че руският ми още не е добър, пък и не съм от приказливите.
Иначе свиренето върви. Преподавателят ми е отличен педагог и направо е истинско удоволствие да се работи с него. Казва се Вадим Хаимов Мошиянов и е бил близък приятел на самия Ростропович. Често обича да го споменава, но под сурдинка. Друг път ще ти пиша защо. „Запомни, че Мстислав Леополдович е човек с характер и от нищо не се бои. Ако искаш да бъдеш като него, изгради първо характера си!“ Така редовно ме съветва Вадим Хаимов. И той е евреин като моя някогашен другар от махалата Самуел.
Тати, казвал съм ти, още докато беше жив, че ми викаха жаба, нали? Е, Самуел ми го измисли. Разказах веднъж на Юра при какви обстоятелства се роди този прякор, а той щеше да се спука от смях. Сега понякога на шега ми казва Лягушкин, от руската дума за жаба — „лягушка“. И на руски звучи обидно, нали? Предупредих го да внимава.
Сега, скъпи татко, ще ти пиша някои неща, които са малко по така! Споменах ти за Ростропович. Трябва
