ако не беше той. Обичам го като баща. Колко много ми липсваш, скъпи татко!
Днес навършвам двадесет и пет години, а изобщо не се радвам. Със Светлана стана малка драма, по- скоро разрив. Опитах се да кажа, на майка й, че не съм за нея, но сбърках. Трябваше малко да изчакам, а не точно в навечерието на тяхната Коледа да отрежа така дъщеря й. Ядосах се най-много, че Светла не ме беше предупредила какво ми готвят.
Бяха ме поканили на гости за Бъдни вечер. В нейното семейство коледните и великденските дни винаги са се празнували, напук на властта. Всичко вървеше добре — подреждахме масата, смеехме се. Родителите й ни се радваха. Седнахме и от дума на дума те започнаха да ме разпитват за България, за семейството ми, за плановене ми като завърша. Усещах, че нещо не е наред. Погледнах Светлана, а тя се усмихваше, сякаш нищо не се беше случило. Какво пък, казах си, хората са любопитни. Досега не сме разговаряли много- много, макар често да сме се засичали.
Опитах се да отклоня разговора в друга посока — колко добре работи Светлана, каква отлична студентка е и точно тук майка й Наталия вметна: „Какво чудесен семеен дует можете да бъдете!“ Настъпи неловко мълчание. Усещах, че всички гледат към мен в очакване да се съглася и просто да предложа на Светлана да се оженим. Почувствах се ужасно. Какво очакваха те? И тогава с най-възможния си възпитан тон казах: „Аз никога няма да имам семейство.“
Всички ме зяпнаха, сякаш бях изрекъл най-голямото богохулство. „Но как така без семейство?“, не издържа Наталия и продължи с лека ирония. „Монах ли ще ставате?“ Обясних, че съм се венчал за музиката, че още съм млад, дори си позволих да кажа, че така ми е предречено, че Светла знае. Тук очите и на двамата й родители се насочиха към нея. Дъщеря им кимна и им разказа историята с убогия в църквицата. Гадното бе, че Светла се опита да се оправдае. Не била приела насериозно думите на просяка. „Но как!“, сега вече аз не издържах. „Това беше чисто знамение!“
Вечерята приключи, Коледата отиде по дяволите. Не знам какво са очаквали тези хора от мене и какво им беше наговорила Светлана, но конфузът беше голям. Та нима тя е очаквала да се съглася да се оженим без дори да съм я докоснал, само защото сме добри приятели? Сигурно си е правела сметки, че рано или късно аз ще се съглася…
Да ти призная, татко, изведнъж я намразих! Можеше да ме попита предварително, можеше поне да направи опит да ме прегърне любовно там, във влака, на връщане от Загорск. А тя — знак от съдбата! Ти как би постъпил на мое място?
Споделих всичко с Юра и Андро и те ме подкрепиха. „Вероятно си е мислела, че си длъжен да й поискаш ръката!“, каза Андро. И така да беше, не проумявах за какво. И още, как можеше да каже, че не приема насериозно думите на убогия!
Това е положението, отче мой! Не сбърках, нали? Сега за малкото време, което ми остава, ще се отдам изцяло на подготовката за държавните изпити. Пожелай ми успех.
Виена
Какъв град, отче мой! Влюбих се в него от пръв поглед. И знам защо — заради Дунава! Не че в Москва нямаше река, но Дунава, Дунава си е друга работа. А и Виена, някак, веднага ми легна на сърцето. Сигурно защото това е най-музикалният град в света, сякаш Москва не е! Знам ли? Има нещо непринудено и много женствено във Виена, което те грабва още от самото начало.
Пак е октомври (явно през този месец ми е съдено да започвам нещо ново) пак е студено и мрачно, но липсва онова усещане за космичност, което изпитах в Москва. Сякаш съм си в Олм, колкото и парадоксално да звучи. Разликата в мащабите, в изобилието, в реда, чистотата и блясъка е смазваща за човек като мене, живял само при социализма, но въпреки това близостта на този град до сърцето ми е поразителна. Може и да звучи смешно, но имам чувството, че съм живял в него.
Напуснах Москва, обаче, с много мъка и тъга. Четири години от живота ми, може би най-важните, преминаха в този град. Тук израснах като музикант — между другото взех блестящо всички изпити, — тук осъзнах колко достоен и силен може да бъде човек, въпреки условията, в които живее; тук разбрах, че щастието е нещо, което „ще стане“, а съдбата ти е това, което „се сбъдва“ в мига, докато градиш кули за бъдещето. Москва, татко, е велик град и аз съм благодарен на Господ, че учих там! А Андрий, горкия, не го пуснаха във Виена, но той е достатъчно талантлив, за да си намери подобаващото място. Юра веднага го върнаха в Красноярск, в тамошния симфоничен оркестър, който имал крещяща нужда от виолисти.
Във Виена ме настаниха на квартира, в една стара шестетажна сграда, недалеч от „Щтаатсопера“. Какъв късмет! Парите за издръжката са от някаква фондация, но аз много-много не се интересувам, пък и съм достатъчно скромен в разходите си. Не пуша, не пия (това много допада на всички тука) и не харча за някакви свои приумици. Аз, татко, освен упорит съм и твърде невзискателен към дрехи и удоволствия човек. Понякога се питам, какво най-много обичам да правя и първото нещо, което ми идва на ума е — да свиря. Сега ще ти призная нещо, което, ако беше жив, нямаше да посмея. Много обичам и да се любя. Дали защото започнах сравнително рано или просто такава ми е природата, но… Ти такъв ли си бил? Имам чувството, че не си бил светец. Откакто мама ме отряза, когато се поинтересувах, дали си й изневерявал, вече не смея да я питам подобни неща. Сигурно сега мисля така, тъй като дълго време не съм бил с жена. Едва ли във Виена, обаче, лесно ще си намеря такава! Обикновено мене ме намират, така че ще чакам.
Квартирата е малка, но уютна. Абе, направо си е палат в сравнение с московските общежития. Хазяйката е една възрастна лелка, горе-долу колкото баба ми. Тя, между другото, е много зле, напълно е изкукала и едва ли ще изкара годината. През лятото я видях за последно, но да не ти развалям настроението с нейните склерозирали приказки. Знам, че ти никога не си я обичал, просто ти го споменавам, за да не се учудиш, като я видиш след някой друг месец. Ала едва ли при вас отмервате времето и въобще нашите представи за небесата са много смешни и наивни по човешки, нали?
Животът ми се очертава да бъде доста еднообразен: свирене, свирене и пак свирене. Ще взимам и уроци по немски, но при нас музикантите, знаеш, езикът е на второ място. В Москва на заминаване ме предупредиха, че тука ще си умра от скука. Дано не е така, но на кой му пука! Дошъл съм да се усъвършенствам, а не да си живея живота. Въпреки всичко Светлана ме изпрати на гарата — съвсем като във руски филм, но не се разплака. Подари ми едно мече за спомен. Нали съм Михаил, пък тук мечокът Миша е запазена марка, нещо като нашия Ежко Бежко. Оставих играчката в София, при мама. Тя знае всичко за Светлана и може би съжалява, че не съм я взел за жена. Сигурно е заради силното й желание вече да си има снаха и внуци. Не искам да й кажа, че това едва ли някога ще стане, за да не я разочаровам.
Скъпи татко, свободата е сладко нещо. Не можеш да си представиш как празнуват Коледните празници във Виена! Толкова много светлина, усмивки и красота не бях виждал през целия си живот. Дунава блестеше като златен от осветлението на хилядите лампи по двата му бряга. Направо се чувствах като във приказен сън, ала не от тия с Ка, които аз сънувам. Не смея да ти кажа, но отдавна не съм я виждал — още от съня ми с Линдро. Мълча и се моля да не се появява повече. Тайно се надявам, че в град като Виена Ка няма да посмее да дойде. Глупости говоря! Сигурно се е загнездила някъде в мозъка ми и само чака удобен момент. Да пази Господ!
Забравих да ти кажа — видях къщата, в която е живял Фройд. И в нея няма да вляза, така както за четири години не влязох в мавзолея на Ленин. Достатъчно ми е, че съм виждал мумията на Димитров. Беше ужасно, но ни заведоха насила, още докато учех в Олм. Ти си беше жив. Сега, знаеш, по-скоро презирам смъртта, отколкото да се плаша от нея. И да се плаша, и да се не плаша, тя все някога ще дойде. А пък Фройд е бил класически пример на страдащ от танатофобия11, но явно не е имало него кой да лекува. Сигурно светотатствам, но не обичам да се покланям на кумири, фетиши и мумии. Аз деля света на две — на музиканти и на всички останали. Може и да звучи цинично, и да не съм прав, но така мисля.
Сега да ти се похваля. Ще ходя на новогодишния концерт с моя професор. Той ми е взел билет. Е, това вече е късмет! За виенчани няма по-голямо събитие от този концерт. Ще го предават пряко и по телевизията
