прост, може да е бил значително по-прост, но последиците от него не са! Как ще живея аз от тук нататък, ако наистина си извършил грях, който най-вероятно е станал и причината за преждевременната ти кончина. Ще се побъркам!
Пък и какво беше това превъплъщение на Гергина в Екатерина? Ако вашите деяния са отдавна погребано минало, на мене тепърва ми предстои да общувам с графинята. Та нали тя ми уреди този конкурс! Нима съня ми е пророчески и аз ще трябва да споделя леглото с нея? Да, но акт нямаше, жабата ми попречи и аз се събудих… Тогава?
Да се надяваме, че всичко е от превъзбуденост преди конкурса и че между мен и Екатерина нищо няма да се случи. (Боже, как го искам!) Най-добре е тя наистина да не дойде в Будапеща. Помогни ми, Господи! Дано утрешното пътуване ме разсее!
Здравей, баща ми! Пиша ти от хотел „Хилтън“ в Будапеща, който се намира недалеч от пищната катедрала „Св. Ищван“, на български Стефан. Неделя следобед е, а утре рано се връщам с влака във Виена. Професорът си замина в петък, след като разбра за успеха на своя възпитаник. Да, спечелих първото място и той е извънредно горд с мене. За пръв път станах лауреат, но не мога да разбера дали се радвам. По-скоро се усещам изтощен и някак изпразнен. Е, приятно ми е като си помисля, но… Важното е, че се представих добре, според другите блестящо. Графинята също беше. Остана доволна…
Чудиш се защо правя тази дълга пауза? Ами, защото сънят ми гаден пак се оказа пророчески. Вече категорично мога да ти заявя, че си се любил с Гергина, тъй като и аз бях с Екатерина. Само че… Да, толкова много го желаех, че направо нямаше как да не си проличи. Стана като на кино — неочаквано и без да имаш време да осмислиш какво ти се случва.
Топлите й, привидно майчински, целувки след обявяването на наградата бяха само за прикритие пред множеството на последвалия коктейл. Андрий от Ровно, помниш го нали, също участва в конкурса и взе втора награда. За съжаление, Вадим Хаимов не беше дошъл, за да види какви постижения жънат неговите възпитаници. В суматохата, агонията и неизвестността след смъртта на Андропов, при новия вече наследник на империята, властта постъпила благоразумно и предпочела да не го пусне.
Радостта, че се виждаме с Андро бе голяма. Представих го на Екатерина, но тя сякаш не прояви интерес към него, дори не обели и думичка на руски. Просто ме отведе и аз трябваше да оставя Андро с учуден поглед и празна чаша.
„Нямаш повече работа с някогашни приятели, които не са ти на нивото!“ заяви ми тя. После поговори насаме нещо с професора, грабна ме и, докато се осъзная какво става, вече бяхме в таксито, а след малко се разхождахме в прака на остров Маргит. Бе топло и приятно, а зеленината на дърветата и тихо течащият Дунав наистина ми подействаха отпускащо. Имаше малко хора и то най-вече около детските люлки и пързалки.
„В Будапеща се шегуват, че на този остров е заченат половината град!“, започна тя. Явно искаше да ме разведри и да свали от мене напрежението от церемонията по награждаването и множеството поздравления от напълно непознати хора. Крачех до нея и мълчах. Казах ти, баща ми, бях капнал и страстта все още дремеше в умореното ми тяло.
„Радваш ли се?“, попита графинята. „Разбира се!“, отвърнах аз и не пропуснах да й благодаря. Ако не беше тя и професорът, който ме заведе на концерта и ме запозна с нея, аз нямаше да стигна до конкурса. „Не, всичко е благодарение на тебе, ние просто сме модератори!“ Не я разбрах какво искаше да каже. „Ти носиш божествената дарба да свириш така хубаво! Ние трябва само да я възпитаваме.“ Да я възпитаваме? Сигурно графиня Екатерина възнамеряваше да поеме попечителство върху мен. Хем ми се искаше — малцина получават такъв шанс от живота, хем нещо ме притесняваше.
„Какво имаш предвид?“, попитах. „Всичко на тоя свят се обработва, опитомява и възпитава“, започна тя. „Без да е шлифован, диамантът е просто бучка въглерод! Чувствата и страстта също се възпитават, колкото и необичайно да звучи…“ После графинята изведнъж ме стрелна с пъстрите си очи и попита нещо, което първоначално ме смути, а после бавно започнах да проумявам, че е свързано с тезата й за възпитаването. „Ти бил ли си в леглото с по-възрастни от тебе?“ Дъхът ми спря заедно с краката ми. Дали бе разбрала, че я желая? Сигурно адски ми личи, щом ме пита.
Тръгнах и не бързах с отговора. Тя вече не ме гледаше, просто рееше безразлично поглед някъде към отсрещния бряг, сякаш ме бе попитала дали съм закусвал. Замислих се. Опитах се да прехвърля през ума си с колко и какви момичета съм бил. И какво се оказа, баща ми, знаеш ли? Ами, досега аз съм бил с и съм харесвал само по-големи от мене: кака Мими, в която бях влюбен като дете, Нели, с която за пръв път го направих, Меги, с която усетих каква сладка бездна е любенето, дори Светлана, с която нямахме никакъв телесен допир, а само приятелска привързаност и обич, бе по-голяма с година от мене. Е, имах няколко безразборни чукания със съученички и състудентки, но тях дори не ги броя. Мисля си, обаче, че дори и те бяха от по-горните класове и курсове. Интересно, никога не беше ми минавало през ума. Щях да й го кажа, честността е най-добрата политика, дори и с жените.
„Да, само с по-възрастни съм бил, макар и малко…“ Сега на свой ред спря графиня Екатерина. Погледна ме в очите и дълго, докато не сведох моите, ме проучваше. „Май дори не умееш и да лъжеш!“ Възразих с гримаса, но тя не ми даде да кажа нищо. Сложи показалеца на дясната си ръка върху устните ми и го задържа. Без да мисля, аз го целунах и прошепнах: „Не лъжа!“ „Знам!“, отвърна ми тя и въздъхна дълбоко, сякаш трябваше да направи нещо против волята си. Опита се да свали пръста от устата ми, но аз я хванах за ръката и започнах с вълнение да целувам дланта й. Не можех повече да издържам. Усещах, че пропилявам целия си шанс, че ей сега тя ще ме зашлеви и ще ме скастри с руската си безцеремонност: как смеех да й се отблагодарявам така! Но нищо подобно не се случи. След като ме остави да нацелувам ръката й, тя внимателно я изтегли и с неохота тръгна по алеята. „Не бива, Миша! Не бива!“ Последвах я със сведена глава и туптящо сърце. Дълго вървяхме и мълчахме.
„Извини ме!“, казах след малко. „Развълнуван съм! Толкова много ми се случи накуп.“ „Знам, знам…“, отвърна ми Екатерина, унесена в нещо нейно си и далечно, сякаш бе не само отвъд Дунава, в унгарската Пуста, а там, в безбрежната руска степ, откъдето се бе преселила неопитомената й кръв. „Не бива, не бива!“, повтори още няколко пъти тя, за да ми докаже колко силано е възпитанието в този неприличен свят.
Е, баща ми, сигурно и твоята кръв, с тези славянски черти, които имаш, е била също така невъздържана, сигурно в моите жили тече голяма част от нея, щом като не успях да устоя на съблазанта и страстта, която струеше от всяка клетка на Екатерина. Не съжалявам за постъпката си. Но това, което по- късно се случи, ме кара сега да си мисля, че оня старец от църквата в Сергиево-Троицката лавра е бил прав. Да, баща ми, на любовта ми наистина лежи кръв и тя не е само кръвтта на лудешката възбуда, а и пролятата в миналото кръв, чието проклятие съм длъжен да нося цял живот.
На вечеря в ресторанта на хотела бяхме отново заедно. Мълчахме и се любувахме на гледката, но аз усещах, че искам веднага да се качим горе в стаята и оттам да гледаме светлините на Пеща, които се отразяваха във величестения Дунав. Музиката, обаче, ме бе научила да не бъда припрян. Търпението и постоянството са най-важните качества за един изпълнител, затова се оставих в ръцете на съдбата, но не пропусках нито пауза от хода на живота. Запаметявах всяка негова нота, тъй като усещах, че тази вечер няма да е като другите.
В далечния край на заведението свиреше пиано. Слабичка жена на средна възраст изпълняваше популярни произведения — от Шуман до Нино Рота, които звучаха ненатрапчиво в полупразния салон. Пиехме токайско вино — бе сладникаво като сюжет на оперета и не ми допадна много, но такъв бе изборът на графинята. Впрочем, беше ми все едно — какво разбирах аз от вина! Бях с нея и това бе достатъчно, за да пия и палинка, стига тя да го искаше.
„Миша“, наруши мълчанието Екатерина, „бил ли си влюбен някога?“
Отново ми задаваше неочкаван и неудобен въпрос, свързан пак с интимните ми преживявания. Но защо? Разбрах, още в парка на острова, че отбягва физическия контакт, но непрекъснато насочваше разговора ни натам и ме предизвикваше. Явно знаеше, че я желая и сякаш искаше да изпита първо удоволствие от допира на моите думи до тялото й. Но аз не умеех да говоря, защо постъпваше така?
Не беше лесно да кажа дали съм бил влюбен, но отвърнах напосоки: „Може би като дете, или като ученик… Не знам.“ „Онова е друго, то по-скоро е невинното усещане, че растеш! Говоря за любовта, която
