може да те накара да убиеш.“
Потръпнах, тъй като, мили татко, веднага се досетих за Гергина. Да, за нея и за съня ми, в който двамата се любите. Дали тя не бе убила остаряващия си съпруг заради любовта си към
„Не, толкова много любов не ми се е случвала!“, отвърнах.
Графиня Екатерина ме погледна с особени очи. Ако досега приемах желанието си да я обладая като бушуваща страст на млад мъж, дори ако щеш, като някаква проява на вездесъщия едипов комплекс, то сега, в нейния пъстър поглед провидях, че съгласието й да удовлетвори плътската ми потребност прилича повече на една забравена лудост. Тя ми напомни за жената от моето детство, която искаше да си направи кюфтенца от тялото ми. Спомних си, че в съня ми самата Гергина някак изведнъж се преобразява в Екатерина. Стъписах се. „Внушавам си!“, изрекох едва ли не на глас и бързо отклоних поглед към пианистката.
„Щом не можеш да убиеш заради любовта си, значи не обичаш истински!“
Коя го каза това? Господи, татко, защо се случваше така? Та сега аз дори и да не исках, пак щях да виждам в очите на графинята някогашната убийца от Олм, чието деяние втрещи живота на всички ни. Но, знаеш ли, отново се взрях в Екатерина, за да прогоня всякакви внушения, колкото повече гледах графинята, толкова повече осъзнавах, че я желая като никоя жена досега. Дори започнах да си представям как страстно я обладавам на огромното легло в скъпия апартамент, върху скъпите чаршафи в скъпия хотел. Задъхвах се от сласт.
„Какво ти стана, момче?“, изведе ме от фантазиите ми Екатерина.
„Нищо, нищо, спомних си случка от детството…“, смънках аз, но изглежда съм бил много явен в усещанията си, тъй като тя продължи:
„Мисля, че една гореща вана ще ти дойде добре. Да вървим!“
Няма да ти описвам какво се случи после — неудобно ми е. Само ще ти изтъкна, че любенето ни бе изящно, екстатично и до съмване. Водеше ме тя до мига, в който и двамата не пропаднахме в пропастите на парещите ни тела. Заспахме призори, мисля че аз бях пръв.
Събудих се към обед, но графинята вече я нямаше. Претършувах из стаята — никакво следа от нейна вещ. Какво ставаше? Не бяхме ли заедно с нея цяла нощ? Бързо се облякох и проверих багажа си. Бе там — така, както си го бях оставил. Слязох на рецепцията и попитах на руски (и в Унгария, както и у нас, задължително се изучава руски език) дали графиня фон Леебен си е отишла. И, няма да повярваш, татко, момичето любезно ми отговори, че лице с такова име не се е настанявало в хотела. Не можех да повярвам. Описах Екатерина как изглежда — очи, коса, лице… „Съжалявам, не съм била на смяна!“, бе отговорът. Сетих се да посоча, че вероятно бе отседнала в апартамент, но след проверката се оказа, че от десет дни апартаменти не са бил наемани. Реших, че е най-добре да спра повече да питам. Ставаше нещо нелепо, плод вероятно на поредния ми сън.
Прибрах се в стаята си, взех си душ, преоблякох се и излязох навън. Спуснах се бавно по тясната и живописна уличка и след половин час бях вече край Дунава. Седнах на една от пейките и се загледах в течащите води. Неволно осъзнах, че тук те се движат по-бързо, отколкото при нашия град. Няма да повярваш, скъпи татко, но ми се прииска да се смаля толкова много, че да седна на една от плаващите клечки и да се прибера в старата ни къща в Олм, в беседката, където ти щеше да седиш и да пушиш неизменните си
Нима беше възможно графиня Екатерина фон Леебен да е плод на моята фантазия? Но кой организира идването ни на конкурса в Будапеща, нима не се бях запознал с нея на новогодишния концерт, нима не бях станал лауреат? Жалко, че професорът си беше вече във Виена и нямаше кой да разсее съмненията ми. Че графинята съществуваше, това бе факт, но, най-вероятно, след като сме се разделили с нея в парка на осторв Маргит, аз съм си легнал и съм сънувал всичко последвало. Нямах друго обяснение. Имаше нещо объркано в цялата работа, но аз вече нямах сили да разбера какво. И тогава се сетих. Нали вечерта бяхме в ресторанта. Щях да отида при сервитьора и да го попитам. Все пак, той ще си спомни.
Така и сторих. Намерих го и мъжът отлично си спомни, че съм бил с една дама — да, много изискана и достолепна, позволи си да отбележи. Ето, успокоих се аз, значи не съм полудял. „А накрая, спомняте ли си какво стана?“, нямах търпение. „Нищо особено. Тя плати сметката и двамата излязохте. Мисля, че тръгнахте да се разхождате. Трябва нея да попитате.“ Да, ще го направя непременно, но къде да я търся сега. Качих се за последно в стаята си и легнах. Исках да заспя и да забравя всичко. Затворих очи и се унесох.
Изведнъж на вратата се почука и аз скочих на крака. Казах: „Да!“ и когато вратата се отвори, няма да повярваш, баща ми, но в стаята влезе графиня Екатерина фон Леебен. Ощипах се, за да се уверя, че пак не сънувам. А тя ме попита с тревожен глас: „Добре ли си?“ Погледнах я недоумяващо и тогава тя ми разказа, че снощи в ресторанта ми е прилошало от умора и тя ме извела навън на въздух да се оправя. После ме качила в стаята ми, а аз веднага съм рухнал на леглото. Едва успяла да ме съблече. Притиснила се и затова дошла да ме види.
„Тази награда съвсем я изстрада!“, отбеляза тя. „Е, аз трябва да тръгвам, тъй като колата ме чака. Ще се видим във Виена.“ Целуна ме по челото и излезе.
Скъпи татко, разбра ли сега какво се бе случило. Аз, твоя син, отново съм сънувал, но вече до такава степен съм се отнесъл, че не съм усетил границата между живеенето наяве и живеенето насън. Явно ще трябва да си почина. Всичко ми дойде твърде много. Слава Богу, че Екатерина не е плод на болното ми въображение!
Баща ми, пиша ти вече от влака. Сега съм бодър като кукуряк и осъзнавам какво съм постигнал на конкурса. Мисля си, че първото нещо, което ще направя, като се прибера във Виена, е да потърся Екатерина. Трябва да намеря начин да й се извиня, ако съм я поставил в неудобно положение.
Знаеш ли, обаче, какво си мисля? Когато я видях за последно в стаята ми, тя сякаш ми се стори не толкова хубава както преди. Годините й личаха, а лицето й бе по-скоро болнаво, а не аристократично бледо. Може би се лъжа, но като я видя отново, ще преценя. Притеснява ме още и приликата й с Гергина, която не ми излиза от ума, сякаш е някоя пошла мелодия, която се е загнездила в него и те преследва цял ден.
Да, татко, поредният ми сън се сбъдваше, но имах усещането, че това не е краят.
Последно писмо от Виена. След три дни, в събота рано сутринта, тръгвам за София. Специализацията свърши. Благодарен съм на Бог за развитието на нещата. Ще си ида у дома, изпълнил успешно своята програма. Професор Вайнрах ми каза, че скоро ще тръгна по света на турнета, но аз плахо му отговорих: „Връщам се в България, все пак.“ „Нищо, моето момче! Властта, независимо каква е, обича музикантите. Дано колеги не ти попречат, но ти не си обкиновен изпълнител.“
Замълчах. Аз, драги татко, нямам съзнание какъв музикант съм. Знам само, че мога да свиря до безсъзнание (случката в „Хилтън“ показва, че и без да свиря вече припадам, ха, ха!) и че ако не го правя, ще се разболея. Дори и когато съм болен, пак хващам лъка… Но имам ли характер, за който непрекъснато говореше Вадим Хаимов, за да се изправя пред света? Всеки концерт, независимо на каква сцена си — даже и на тази в завод „Сърп и чук“ — е еднакво отговорен пред музиката, която свириш. Разбира се, че искам да направя солистична кариера! Какво обаче ме чака в родината, аз не знам. Остават ми последни три дни във Виена и искам да се разделя с нея подобаващо, тъй като те може и да са ми последни.
Чудиш се какво стана с Екатерина? Така е и аз виждам присвитите ти от цигарения дим очи, които ме питат, но първо ще ти съобщя, няма как, че баба Милeва се е споминала, докато съм бил в Будапеща. И това се е случило в същата вечер, когато аз съм изпаднал в безсъзнание. За пръв път бях в безсъзнание още като дете и то по нейна вина. Не е ли странно, какво ще кажеш? Мама ми писа. Успяла е да се справи с всичко сама, горката! Решила, обаче, че било неуместно да си идвам за погребението. Бог да я прости, баба! Знам, че се молиш да не дойде при тебе, но! Вярвам, че горе вече не съществуват тъпашките човешки взаимоотношения, които ни разгонват фамилията на земята.
А с графинята нещата се развиха прекрасно. Възпитанието се оказа голяма работа! Отидох й на гости, по-скоро тя ни покани с професора на вечеря десетина дни след Будапеща. Юни бе в разгара си, черешите
