зрееха, а първите липи тук-там бяха започнали да цъфтят и в неподвижния горещ въздух леко се усещаше неповторимият им божествен мирис. Беше и съпругът й Манфред — същинският граф, който се оказа един гологлав дънгълак с басов глас и сковани маниери, но много сърдечен и умен мъж. Искрено му завидях, най-вече за Екатерина.
Е, в центъра на разговорите се оказах аз — моята награда, как съм се представил и прочие. Екатерина, обаче, не показваше с нищо какво се бе случило между нас. Сякаш не бяхме се и разхождали дори, да не говоря за вечерята. Гледаше ме мило и без всякаква следа от интимност. И тогава, татко, докато се хранехме, аз започнах да я наблюдавам по-внимателно. Сега лицето й наистина ми се видя необичайно повяхнало и бледо, по-скоро болнаво. „Нима Екатерина страда от нещо?“ — мина ми през ума. Щях да издебна удобен момент да останем насаме и да я питам.
Това се случи, когато Манфред покани професора в пушалнята, а ние с Екатерина излязохме на просторната тераса с изглед към парка пред парадния вход. (Можеш да си представиш, баща ми, къде живее един граф и то богат.) Двата дога също дойдоха с нас и легнаха на мраморния под недалеч от графинята. Вътре им бе задушно на момчетата, както гальовно ги наричаше „мама“.
„Е, Миша, дойде време да се разделим!“, започна тя. Отвърнах й, че всяко нещо си има край и че се надявам пак да се видим. После започнах да й се извинявам за Будапеща, но тя ме прекъсна. Даде ми да разбера, че е излишно.
„Аз, миличък, го исках не по-малко от тебе!“ Мълчах и чаках с нетърпевие какво ще каже по-нататък. „Ти си много чаровен и излъчваш толкова страст, че трудно ще ти устояват! Но запомни от мен, че не бива да се раздаваш на дребно. Сексът може да те погуби, ако не възпитаваш нагона си. Знам, че не е лесно, но ти си щастлив — имаш виолончелото.“
Гледах в единия огромен дог, който бе подпрял глава на кръстосаните си предни лапи и дремеше. Слушах внимателно думите на Екатерина и осъзнавах, че тя по-скоро ме съветва като същинска майка.
„Ако бях легнала с тебе — не мисли, че не го желаех, щях да се превърна в поредната невъздържана вакханка. Би ми отивало с оглед на произхода ми, но би предизвикало у теб разочарование, което щеше да профанизира идеала ти за женственост. Още повече, че аз, за жалост, вече съм стара и много болна!“ „Как така?“, не издържах аз.
Графинята тръгна към далечния край на терасата, спящите уж догове веднага я последваха заедно с мене. Навън бе тъмно, само лампите от двете страни на входната алея блестяха и около тях яростно се удряха стотици пеперуди, сякаш искаха да проникнат през глобусите и да се отдадат завинаги на светлината.
„Прости ми за любопитството, но от какво си болна?“
„Не питай! От най-лошото — остават ми още няколко месеца… Обещай ми да се спомняш за мене. И никога няма да спреш да свириш, нали?“
Покойни мой татко, идваше ми да вия от ярост! Това ли означаваше сънят ми? Без да съзнавам, аз сграбчих двете ръце на Екатерина и започнах отново да ги целувам както първия път в парка на остров Маргит. Едва сдържах сълзите си!
„Спри, Миша! Ще разстройш и мен! Нека се държим достойно. На това също трябва да се учиш!“ Послушах я.
След малко влязохме вътре и докрая на гостуването ми аз повече не проговорих.
Ето как се разделихме с графиня Екатерина фон Леебен. Дано, скъпи татко, Бог й даде повече дни и лека смърт, ако изобщо може да има такава!
Одеса
Каква ирония на съдбата, отче мой! В последното ми писмо до тебе аз ти разказах за раздялата ми с графиня Екатерина, а сега, близо година по-късно, ти пиша от града на нейната велика съименница, импертарица Екатерина, построила този град. Одеса е изумителна и колкото и да е занемарена от социализма, все още можеш да познаеш, че под скъсаните й одежди се крие една красива и изискана дама. Представям си я каква е била на младини!
За жалост, отче мили, моята Екатерина си отиде от този свят! Споминала се е през октомври и никой не е бил на погребението й освен графът. Професорът също не е бил, но Манфред после му обяснил, че такава била волята й. Била казала: „Гениалният Моцарт са го погребали в общ гроб, а аз какво да искам!“ Велика дама! Вечна й памет!
Бързам да ти споделя какво се случи, след като се върнах в България. Първо ме назначиха на щат във Видинската филхармония, чийто диригент тогава бе Андрей Андреев, но там стоях няколко месеца и се прибрах в София, за да се готвя за турне със Софийския симфоничен оркестър. Маршрутът ни бе близък и в братски страни: Букурещ, Кишинев и Одеса. Другите двама солисти бяха цигуларят Людмил Василев и пианистката Марта Стоянова. Трябваше да подготвя „Концерт за чело и оркестър № 1“ от Хайдн, който е сериозно предизвикателство за прохождащ солист като мене. Усещах, че ще се справя и не сбърках. С диригента и мой адаш, Михаил Табаков, много лесно се сработихме. Впрочем той е изумителен талант и темперамент. По-възрастен е от мене с десетина години, но е като Караян. У нас, разбира се, не се ценим много-много, освен ако не пробием навън или оттам някой не ни посочи. Жалко! Мишо е хомосексуалист, ала какво значение има това? Социализмът не търпи подобна полова упадъчност, но на гении като Михаил Табаков трябва да се възхищава.
Е, не знам, обаче, дали социализмът ще се възхищава на другия наш съименник — Михаил Горбачов? Ти не си в течение, но Съветският съюз отново има нов генерален секретар. Предишният почина през март и вече месец партията се оглавява от млад и напорист човек с интелигентно лице и петно на челото. Какви ли не легенди се говорят за това петно. Белязан бил, лошо ни чакало и прочие. Наричат го още „минерален секретар“, тъй като не близвал капка алкохол като мене. По това ми е симпатичен, но какво ще има да се случва с неговия курс на „перестройка“ аз не мога да кажа. Ала тебе какво те интересува това, нали? Споменавам ти го, за да знаеш, все пак, как върви светът, в който аз живея.
Мама е добре, през юни ще стане на петдесет и четири. Купих и от Кишинев чудесен златен пръстен, макар да знам, че няма да го носи. Поне ще се зарадва, милата, като й го дам. В Олм продадохме лозето, остава да се отървем и от къщата, но мама не дава и дума да се изрече. Питам я, кой ще живее в нея. А тя ми казва, че по-скоро би умряла, но не би си продала дома. Вярно, като пукне пролет и тя заминава за Олм. Стои там до късна есен. Не я виня. Усещам, че с годините мама все повече иска да е там, сякаш е с тебе и с младостта си. Аз не бих се върнал никога в Олм, но знае ли човек?
Хайде, утре ще ти пиша как мина концерта ни в Букурещ и какво се случи преди това в Русе. В Одеса ще бъдем до сряда, 24 април — ще имам време.
Всъщност генералната ни репетиция беше на русенска сцена. Къде другаде, ако не в Русе можеш да прецениш как звучи изпълнението ти. Тук музикалните традиции са сериозни, да не говорим за публиката и какви музиканти работят в града.
И така, напрежението започна да се усеща още от обяд. След като се нахранихме, тримата с Марта и Людмил отидохме да пием кафе в едно заведение, където Марта ни заведе. Тя е русенка и искаше да ни покаже нещо стилно. И наистина, озовахме се в една стара сецесионна къща недалеч от центъра, където се усещаше някогашната изискана атмосфера, напук на суровата социалистическа действителност.
Баща ми, не мога да не ти кажа няколко думи за моите колеги Марта и Людмил. Първо невероятни музиканти са. Людмил е горе-долу колкото мен и ако не се пропие, ще стане световен цигулар. Казвам така, тъй като го виждам, че обича чашката. Но животът си е негов, правото на избор — също. Пред мене крачи нисичкият стар евреин с вдигнат пръст и повтаря: „Характер трябва!“
А Марта, Марта е чудовищна пианистка и е невероятно сладка. Връстничка е на диригента. Татко, като пиша за тези мои колеги, то е защото трябва да знаеш, че ние сме длъжни да се гордеем с тях. Но ти и да ме разбереш, какво от това, нали!
Докато пиехме кафе и си говорехме нервно за какво ли не, аз споменах за някогашната ни съседка от Олм Мария Апостолова, моята кака Мими, чието семейство се бе преместило в Русе.
