„Че аз я познавам!“, приятно изненадана каза Марта. „Заедно се готвехме в София за консерваторията, а после често се виждахме в Русе, докато бях корепетитор в операта.“ Много се зарадвах, че двете жени са близки и тъкмо се канех да попитам къде живее Мими, та на връщане да я потърся, Марта продължи: „Скоро не съм я виждала, но чух, че нещо не била добре.“ „Какво й е?“, поинтересувах се. „Ами, май рак. Да не говорим за това!“
Скъпи татко, това ли трябваше да чуя? Защо, по дяволите, попитах? Въпреки всичко сръгах Марта да вървим при Мими. Исках непременно да я видя още сега, нищо че концертът беше след четири-пет часа.
„Остави за после!“, посъветва ме Людмил, но аз не исках и да чуя.
Къщата на Мими и семейството й беше недалеч от операта в една тиха уличка, в която миришеше на черешов цвят. Почти във всеки двор имаше такова дърво и аз веднага се досетих за някогашната череша у нас, в Олм, на която се качвах, за да наблюдавам скришом любимата ми кака Мими. После като на филмова лента мина и сънят ми с краставата жаба и Ка, когато трябваше да спасявам със свирене чезнещото под бял чаршаф красиво момиче. Треперех от вълнение и сега.
Влязохме във влажен коридор и се изкачихме по каменни стълби на втория етаж. Марта звънна на звънеца. На вратата имаше табелка с надпис: „Д-р Кирилов“ Явно съпругът на Мими е лекар.
Отвори ни слабичко момче на десетина години, което гледаше с любопитство, но и с нотка на умора в големите си маслинени очи. Приличаше на Мими. Марта го погали по косата и попита тук ли е майка му. То кимна и отстъпи, за да влезем. Въведе ни в мрачен преходен хол, от който влязохме в първата от трите врати към дясната страна.
Татко мили, и сега усещам че се вълнувам, вече десетина дни след тази ужасна среща. Как устоях да не се разплача, аз си знам! А ти, скъпи мой отче, е трябвало да си спазиш обещанието, което някога си бил дал.
Кака Мими, по-скоро сянката, която бе останала от нея, седеше на старо легло с месингови топки по таблите, подпряна върху възглавници на стената. Едва не извиках, когато я съгледах. Приближихме и тя ни видя. Първо разпозна Марта, а после присви гаснещи очи и дълго ме изучава, докато най-накрая прошепна: „Боже, Мише, колко си пораснал!“ Поздравих я и приседнах на леглото до краката й. „Гледай само как ме сварваш!“, посочи се тя. „Но довечера на концерта ще бъда хубава, ще видиш!“
Нищо не й отвърнах, а просто я хванах за студената й костеливата ръка, която бе станала вече прозрачна.
„Чувам само хубави неща за тебе! Гордеем се и те давам за пример на моя син.“ Погледнах го и му се усмихнах, но момчето остана все так с уморени и тъжни очи.
„Довечера ще те слушаме. Какво ще свириш?“ „Хайдн…“, прошепнах аз. Марта взе инициативата: „Мимче, пък ти, ако си уморена, не идвай! Като се върнем от Одеса, пак ще те посетим и Мишо ще свири специално за тебе.“ „Ще дойда, ще дойда. Нищо ми няма. Малко съм отслабнала… Мартине, направи кафе, моля те!“ „Няма нужда“, каза Марта, „току-що пихме.“ „Тогава донеси по едно коняче да се сгреем! Хайде, върви!“
Момчето я послуша и послушно излезе от стаята.
„Добро дете! Много се грижи за мене“, похвали го Мими. „Разажи ми сега, Мише, ти какво правиш.“
Започнах след напускането ми от Олм и набързо й описах живота си — къде съм учел, кои са били преподавателите ми. „С две думи, само свирех и свирех, остави, ами продължавам!“, опитах се да завърша със шега. Нищо не й казах за връзките ми.
„Имаш ли семейство?“, попита тя. „Ако питаш дали съм женен — не съм. Иначе останахме само с мама. Татко почина отдавна, баба Милeва — миналата година…“ „Знам за Васил, за баба ти — не…“, въздъхна дълбоко и продължи: „Много го обичах!“
Погледнах недоумяващо, но нищо не попитах.
„Едва ли съм обичала друг мъж така. Приличаше ми на Бог, толокав бе хубав! Все едно Джони Холидей живееше до нас. Ала той се хвана с гадната убийца… И какво? Последва я, сега идва и моят ред… Знаеш ли, Мише, поне успях да го целуна там, в запустелия конак. Помниш ли го?“ Кимнах с глава и я оставих да разказва. Разбирах, че дълго е чакала този миг.
„Тогава той ми обеща, че ще ме заведе на лозе. Там щяхме да го направим — и двамата го искахме, но Гергина развали всичко. Не стига че закла мъжа си, ами целият град разбуни. Но никой друг не разбра за нея и Васил, освен аз. Добре, че не го спомена на делото. Ала той се уплаши, не си изпълни обещанието, а след няколко години се поболя и си отиде… Боже, какво говоря! Мише, идвинявай!“ Отвърнах й, че няма нищо и че може спокойно да продължи, но тя изведнъж помръкна и се вгледа в мен. Дълго ме наблюдава, а накрая каза: „Помниш ли как се гушехме, а? Идваше ми да те изям. Толкова те обичах… Сега, като ида при татко ти, ще му кажа, че си станал страхотен мъж.“ „Не говори така!“, взе ми думите от устата Марта, после се обърна към мене: „Давай да вървим, че диригентът ще ни търси!“ Умно се сети. „Довечера, Мими, ще го чуеш какъв ни е гениален! Хайде!“
Наведох се и целунах ръката на Мими. „До довечера!“, казах и бързо излязох от стаята, за да не види сълзите ми. В хола срещнахме сина на Мими с поднос в ръка, върху който бяха трите чашки с коняк. Идваше ми да ги изпия и трите на екс. Вместо мене това свърши Марта.
На концерта, татко, свирех така, сякаш самият Хайдн беше в залата. Мими бе дошла и знаеше, че е за нея. Дори и диригентът ми ръкопляска отсърце. След вечеря ме спря в лобито на хотела и ми каза: „Адаш, давай в тоя дух! Беше превъзходен.“ Да чуеш такива думи от устата на Табаков бе повече от признание.
Баща ми, приеми, че съм свирел и в твоя чест, макар вече да си мисля, че не го заслужаваш. Все пак, прости ми!
В Букурещ мина идеално. И тримата се представихме великолепно. Тая вечер бе на Марта, а кишиневската бе на Людмил. Просто има си дни, когато свиренето ти върви. Не, че през другото време не се стараеш и не го правиш добре, но, как да ти обясня, душата ти се усеща другояче — като моята в Русе.
Драги татко, аз си мислех, че в България живеем зле, но като видях какво е положението в Букурещ, направо ми се доплака. Такава мизерия и в Русия не бях виждал. То не бяха просяци, то не бяха празни витрини, то не беше мрак и сиромашия. Техният Чаушеску така ги е хвана за гушата, че в сравнение с него нашият бай Тошо12 е песен. А иначе Букурещ е голям град и то с излъчване; не случайно са го наричали малкия Париж. Личи си, че някога тук е кипял бурен и богат живот, ала сега! Навсякъде строят такива мегаломански простотии, че направо ти се свива сърцето като гледаш как съсипват достолепието на един град, с който и нашата история доста е свързана. Но моята работа е да свиря, а не да съдя. Впрочем, наложи ли се да взема позиция, аз не си поплювам. Който ме познава, го е усетил. Моят духовен учител Ростропович ми е дал пример. Застанал е навремето зад Солженицин, без да му пука. Знаел е, че и да го убият, какво? Да не би да са щели му вземат таланта и името, я! Битува мнение, че ние, музикантите, сме опортюнисти, че се прилепваме към всяка власт. Може и така да изглежда, но то е защото за нас по-свято от музиката няма и сме готови да направим всякакви компромиси, само и само да можем още малко да посвирим. Така ми се струва, че стоят нещата. Нека не се отклонявам.
Настаниха ни в „Амбасадор“ — срещу сградата на партийната им централа и срещу народната опера. В хотела — да не ти описвам! А храната, която ни предложиха бе направо сухоежбина. У нас и в най-бедния селски хоремаг ще ти дадат повече. Събрахме всичко в един чувал и го раздадохме на просяците, които веднага ни наобиколиха, щом спряхме на първата крайпътна отбивка към Леушани.
След концерта прегърнах Марта и я целунах от възторг. Свири Шопен така, както само тя можеше. Между другото, този композитор е доста труден за повечето жени изпълнителки — не знам защо? За ужас на музикантите, в ресторанта нямаше какво да се поръча за пиене освен някаква безвкусна бира. Добре че, наред с храната, повечето от тях си носеха я ракийка, я вино. Въобще, баща ми, симфоничният оркестър, и особено българският, води такъв колоритен живот, че ако някой писател седне да го опише, ще избие рибата. Пък който се сети да направи телевизионен сериал за живота на един такъв състав, ще спечели много пари.
Ние с диригента, Марта и Людмил седнахме на една маса. Не разбирай, че като солисти се правим на голямата работа, но в оркестъра йерархията се спазва негласно. Адашът обаче бе доста уморен и бързо се
