в България. Мама е на седмото небе. Това й е като компенсация, че за пръв път няма да съм с нея на Нова година. Тя едва ли ще празнува като хората, тъй като е в Олм, за да гледа лудата ми баба. Съчувствам й, защото си нямаш на представа в какво се е превърнала някогашната ти тъща. Знам, млъквам веднага!
Ще ти пиша какви са впечатленията ми от концерта, но още от сега мога да ти кажа — предчувствам, че ще са прекрасни!
Скъпи отче, защо така? Винаги около рождения ми ден се случва нещо извънредно. Не бих казал, че е лошо, но не е в реда на нещата. Първо, на концерта се запознах с някаква изключително изискана и, явно, богата дама, приятелка на професор Вайнрайх, която пък, като разбра, че съм българин, ме представи на един човек, потомък на Пишурката. Сигурно си чувал за този наш сънародник от епохата на Възраждането, осмян от Ботев и починал във Виена? Както и да е, разменихме си няколко думи; той не знаеше български, пък моят немски е, меко казано, слаб. Споменахме Дунава, който свързва прелестна Виена и невзрачния Олм, и толкоз.
Второ, пак сънувах! Но да карам поред или по-добре да почна отзад напред. Да, така ще направя, тъй като мисля, че дамата провокира съня ми.
Сега, внимавай! Пътувам по Дунава с кораб, който е същият като онзи, дето се прибрахме с него от Русе през лятото на 1966 година. Помня добре, тъй като тогава имаше световно първенство по футбол и всички хора бяха се натъпкали в големия салон на втора класа, за да гледат мачовете. Беше подтискащо, задушно и вонеше на човешка нечистотия и пот! В съня ми, обаче, корабът бе чист и направо блестеше от белота. Нямаше хора, а аз стоях на горната палуба и гледах към брега. Водата бе гладка като стъкло и трудно можеше да се разбере, че плуваме срещу течението. Изведнъж на два-три метра от борда, изплува огромната крастава жаба с изпъкналите очи и се понесе редом с кораба. Преди това, обаче, тя бавно обърна глава и благо ми се усмихна. От толкова сънуване на тая жаба, нито веднъж не съм видял да е намръщена. Дори когато промуши Борисчо с фунийката, дори и тогава тя нямаше злобно лице. Загледан в порещата водата царкиня, аз не усетих кога до мене се бе приближила Ка. Чак когато ме потупа по рамото, чак тогава аз се обърнах и едва не извиках от уплаха. Сега успях да различа ясно чертите на лицето на Ка — същите като на дамата от „Щаатсопера“. Тя помаха на жабата до нас, усмихна й се и след малко видяхме огромното й зелено тяло да се потапя във водата. Дунава отново стана гладък като стъкло. Събудих се.
Какво можех да си помисля? В този сън нямаше нищо извънредно, освен че Ка се бе преобразила на, все пак, позната жена. Ако Светлана ми се беше явила, без да я бях виждал преди, то тази дама вече я бях срещнал в антракта на концерта. Застрашава ли ме нещо, мене или нея? По всичко сънувано — изглежда не; дори краставата жаба ми се усмихваше спокойно. Какво тогава ме чака, отче мой?
Онова, което най-много ме порази у тази жена още при първата ни среща, бе нейната възбуждаща сдържаност, която се бе засилила в усещането ми от съня. Писах ти, че скоро не съм бил с жена и може би това е основната причина. Все пак, излъчването на графинята бе осезаемо предизвикателно и просто те караше да я пожелаеш. Да, Екатерина фон Леебен, бе графиня, съпруга на влиятелен виенски богаташ. Оказа се, че тя е от руски произход, което много ми помогна по-нататък. Беше към четиридесетте, но за женската възраст няма критерий, нали?
Там, в операта, от неопитност и смущение аз не можах да оценя, всъщност, колко красива бе тя. (Богатите не си избират грозни жени, освен по принуда.) Зад изумително правилините черти на смуглото й лице, зад пъстрите й проницателни очи, зад гъстата й чуплива и дълга кестенява коса се криеше невероятно много женственост, съчетана с някаква сладка упадъчност от времето на
Ти вероятно ще си кажеш, че всяка жена е родена, за да бъде обладавана и ще бъдеш прав, но кой съм аз, че да имам подобни претенции към Екатерина фон Леебен? Мисля си, че колкото и динамичен да става животът, колкото и претоварен от население и вредни емисии да бъде светът, неговото обаяние ще се запази именно в изтънченото ни отношение към изящното у жените. Иначе любовта е като призрак — а кой е виждал жив призрак наяве! Съзнавам, че звуча като латентен хомосексуалист (във Виена не може без Фройд), но поне не претендирам да съм мерило. Защото, тако, аз се влюбих в тази жена, не толкова в лицето и тялото й, които са съвършени, а в излъчването, което струеше от всяка мимика и жест на Екатерина фон Леебен. Помня подобно усещане в детството си, когато се плашех само от вида на убийцата Гергина. Винаги когато тя ме пощипваше и уж гальовно искаше да си отреже от гърдичките ми, за да си направи кюфтенца, тогава аз не се плашех от самата нея — тя бе дори хубава, като се замисля, а от излъчването, което струеше от пръстите и говора й. Помниш ли само как произнасяше звука „р“? И сега ме побиват тръпки!
Ала това, татко, са си мои усещания, които, за жалост, никога не можах да споделя приживе с тебе. Прощавай, ако съм ти дотегнал, но за жена като Екатерина не може да се мълчи. А концертът? Той просто надмина очакванията ми.
Бързам да ти пиша какво се случи в дома на граф фон Леебен. Ще ти спестя обстановката, богатията и прочие — все пак бяхме в дом на аристократ, ще се задоволиш само с един детайл, който ме порази, още на влизане. Екатерина взимаше от голяма порцеланова чиния първокласна шунка и я даваше на два петнисти дога, които се изчакваха и внимателно взимаха парчетата от нежната й ръка. Татко, представяш ли си — шунка! В Олм като дете ни караха колбас само в сряда, в София, като столица по се намираше, да не говорим за опашките в Москва, а тук тази жена хранеше кучетата си с деликатес, който за двадесет и шестте си години съм ял десетина-петнадесет пъти!
Преглътнах възпитано при вида на провисналите кучешки лиги и зачакахме с професор Вайнрайх да ни обърнат внимание. Каква беше изненадата на Екатерина, че ни вижда, Боже! Отпрати кучетата и се ръкува с нас, естествено като се извиняваше, че ги е пипала. Убеден бях, че изобщо не й пукаше за нас, по-скоро ни даваше да разберем, че ни е спестила удоволствието да й целунем ръка.
Забравих, татко, да ти изтъкна, че бяхме поканени не за друго, а за да ме прослуша графинята как свиря и да прецени дали да ми даде протекциите си за бъдещата ми кариера. Самата тя имала слабост към виолончелото — като момиче свирела на него. Отче мой, едва ли съзнаваш колко съдбовен бе за мен този януарски ден! Донякъде и аз не мога да преценя, че това е така, още повече че графинята не беше крайна във възхищението си от моето свирене. Усетих, че ме хареса, а и аз не сбърках. Имах чувството, че попаднах в един от сънищата си, когато свирех на краставата царкиня и Ка, за да спася с музика кака Мими. Тогава, за жалост, сбърках и моята детска любов се превърна в жабка. Е, кака Мими все още е жива и здрава, а аз продължавам да се развивам.
Свирих откъси от „Концерт за чело и струни“ от К.Ф.Е. Бах. Така ме посъветва моят професор. Когато свърших, графинята изръкопляска, дойде до мене и ми каза на руски: „Явно в Москва все още обучават добре.“ После пихме чай и тя ме заразпитва за родителите ми. Като разбра, че си покойник, изрази искрено съжаление и се натъжи. На един руснак отношението към живота и смъртта е далеч по-метафизично от това на другите европейци, какво остава за една рускиня! Накрая Екатерина фон Леебен полюбопитства как прекарвам свободното си време. Отговорих й че и тогава свиря, а тя се измя дяволито и ми отвърна: „Истинският артист трябва понякога да си позволява това-онова!“
Не мога да ти опиша, татко, колко много желая тази Екатерина! Искам докрая на живота си Ка да ми се явява само с нейния образ. Като съзнавам несъстоятелността на страстта ми, аз разбирам, че единствено виолонелото ми остава. За мен то вече не е средство, а съдба.
Разделихме се с графинята. Този път й целунахме ръка. На излизане от имението професор Вайнрайх ме потупа по рамото, от което разбрах, че аудиенцията е минала отлично.
Познай къде бях вчера? Да, татко, на вечеря с графиня Екатерина! Покани ме (само мене!) в ресторанта на операта, който наистина е шик и е едно от най-скъпите заведения във Виена. Въобще в този град усещането за изтънченото величие на австро-унгарската империя се е запазило точно на такива места като
