това заведение. Разбира се, че тук не влиза кой да е. Професорът ме подготви — просто ми накупи скъпи дрехи и обувки. Как ще му се отплатя — не знам! „Като започнеш да изнасяш самостоятелни концерти, аз ще бъда достатъчно възнаграден.“ Така ми каза той наред с другите напътствия и най-важното от тях — да не говоря много-много. Бе убеден, обаче, че ще се представя подобаващо.
След като разбра, че съм пълен невежа в ястията, пък и немският ми не беше дотам добър, за да разбера всичко, написано в менюто, Екатерина ми предложи да се оставя на нейния избор. Говорехме си само на руски.
Отче мой, знаеш ли как се чувствах в началото? Стоях като дърво и през цялото време поглеждах скришом към подмишниците си, за да видя дали не е избила потта ми през костюма. Слава на Господ — не беше! Но графинята сама ми помогна. Дали заради езика, който, все пак, ми бе станал като втори роден, дали заради нейната нарастваща непринуденост, дали заради шампанското, което внимателно, според напътствията на професора, пиех, но аз се успокоих и вече можех да осъзнавам какво ме питат и да отговарям адекватно. За всяко нещо има първи път, но тази вечер аз разбрах, че винаги ще ми е истински приятно да съм на такива места и с такива жени.
Знаеш ли, татко, кое прави изпълнението на едно музикално произведение добро. Разбира се, първо трябва вярно и точно да си го научил и да не бъркаш, но съвършенството се постига, когато изпълниш предписанията на композитора под петолинията. С други думи, ако влезнеш в неговата кожа и се опиташ максимално да усетиш как той се е чувствал, когато е писал своето произведение, и вникнеш в бележките му така, сякаш са твои, тогава имаш шанс. На Бокерини любимите бележки са:
Позволих си да ти пиша тия мои разсъждения, тъй като след вечерята с Екатерина все по-често се улавям, че мисля по този начин, без, разбира се, да спирам да я желая — напротив. Невероятни усилия ми коства да се въздържам. Признавам си — понякога не успявам. Сигурно и ти си се чувствал така.
Започнахме разговора ни с матушка Рус, с това как болшевиките съсипали едно велико царство, със скоропостижно отиващите си генерални секретари (наследникът на Брежнев — Андропов — се бе споминал през февруари, а пък неговият приемник, Черненко, едва ли щеше да изкара и година), но бързо сменихме темата. Самата Екатерина не е раждана в Русия, а в Париж, но след като се наситила на носталгията на баща си, тя тръгнала да си търси късмета и го намерила във Виена. Не й казах, че с нейната външност е могла да го намери навсякъде по света. Представям си я каква е била на моята възраст. Не че сега не е хубава. Божичко, татко, та аз досега не съм виждал по-красива жена от нея! Не, не съм влюбен, просто се опитвам да бъда обективен.
„А ти, Миша, какво смяташ да правиш, като се върнеш в България?“, попита ме тя. „Ще свиря. Сигурно ще ме разпределят в някой оркестър.“ „И няма да правиш кариера на солист?“ Отговорих й, че много бих искал, но че нещата не зависят само от мене. Тя ме контрира и ми отвърна, че от никой друг не зависят и ме попита дали съм участвал в някакви конкурси. „Да, още като ученик, а после и като студент.“ Неудобно ми бе да й кажа, че съм ги спечелил. „Имам предвид по-престижни, международни конкурси.“ Кимнах отрицателно. Как да й обясня, че не беше лесно за българин. Фактът, че ме приеха да следвам в Москва бе сам по себе си връх. Да не говоря за специализацията във Виена. „А трябва!“, заключи Екатерина. „Но ще помислим по въпроса.“ После ме попита ще успея ли да се подготвя за края на май с нещо по-така — имаше предвид трудно и представително произведение, като за познавачи. Остават по-малко от два месеца, помислих си, но съзнавах, че не биваше да отказвам — така ме посъветва и професорът. „Ще опитм!“, казах аз с досатъчно категоричен, но не и самонадеян тон. „Какво ще кажеш да участваш с Бах?“ Бах! Постарах се да запазя самообладание. Бях чувал, че той има шест сонати за чело без акомпанимент, но не беше ли още рано за мене да се захващам с Бах? Не й споделих съмненията си, а само казах, че ще се консултирам с професор Вайнрайх. Нищо повече не я попитах, нито дори какъв и къде ще бъде този конкурс.
Татко мой, ето как се завъртя колелото на съдбата! Сега разучавам като луд соната № 3 от бащата на яйцето — Бах. Професорът избра тази като сравнително по-лесна, а после ми даде запис на Ростропович, за да съм видел как се свири. Много е лесно да гледаш, да слушаш и да четеш онова, което са сътворили другите, казах си, защото усещах какво ме чака. Бъди с мене, отче мой!
Конкурсът е в другия понеделник в Будапеща. Остава само седмица! Ще пътуваме с професора в събота. И той ще дойде, то се знае. За Екатерина не разбрах и не искам да мисля. Дано не се появи, макар тя да е главната виновница. Не желая да присъства на евентуалния ми провал. Естествено, татко, аз не мисля да се изложа — напротив, но чувството преди важен концерт е неуписуемо. Преди няколко дни получих по пощата кутия шоколадови бонбони „Моцарт“ — от най-скъпите. Изпращаше ми я графинята. Имаше и малка картичка, надписана с красив почерк на руски: „Който го е страх от сцената, цял живот стои зад кулисите!“
Какво, подиграваше ли ми се тази жена или ме предизвикваше? Щях да дам най-доброто от себе си, без да се страхувам. Все пак не излизам за пръв път на сцена. Приложих собствената си теория и когато най- после изсвирих цялата соната пред професора, и го попитах какво мисли, той ми отговори: „Шансовете ти са добри. Вложи още малко от безбрежността на Бах!“ Разбрах какво искаше да ми каже. До петък ще продължавам да репетирам, без да мисля за наградата, а като се опитвам да взема поне малко от лудостта на Бах. Няма да спя, за да съм с превъзбудено съзнание и да остана погъллнат изцяло от произведението. После ще се отпусна два дни преди самия концерт и каквото сабя покаже. Вярваш ми, че ще успея, нали!
Защо, отче мой, господ ме наказва така? Пак сънувах Ка и то точно преди концерта. И отново Олм, и отново ти и Гина! Докога, по дяволите, ще ме преследва този град и тази жена? Дори не ми се разказва вече какво сънувах. Какво съм сторил, че не ме оставя миналото ми на мира? Започвам да си мисля, че плащам някакви чужди грехове или просто трябва да бъда наказан по особен начин за таланта, който имам. Нищо не идва даром на тоя свят!
Кажи ми, татко, имало ли е нещо между вас с Гергина Божинова? Какво правеше пак в нейните обятия? Да, така те видях в съня си. Отново бяхте в онова мрачно мазе и ти пак я обладаваше до стената. Писъците и стоновете й бяха толкова зловещи, че избягах от страх още насън, но вместо да се събудя, попаднах в обятията й, а тя ми се изкоколи, сякаш щеше да ме яде, и изрече: „Радвам се, радвам се…“ Това нейно „р“ още вибрира в мозъка ми. После изведнъж Гергина се превърна в графиня Екатерина и продължи на руски с любезен и изкусителен глас без да фреска: „…Радвам се да те видя!“ И двете жени бяха в изваяното тяло на Ка, чиято кожа си оставаше неизменно зелена, само че Екатерина изглеждаше някак по-бледа и уморена. Пак беше хубава, ала по-безплътна и сякаш прозрачна. В следващия миг вече се прегръщахме страстно и голи в някакво огромно легло. И тъкмо започнахме да се любим, когато видях великанската жаба да ни гледа с изпъкналите си очи от ъгъла на стаята. Събудих се.
Не, баща ми, не е честно! Ако ти си чукал Гина — вече съм убеден, тъй като два пъти те сънувам — и никой не е разбрал, защо сега аз трабвя да знам тая твоя тайна, която ти си отнесъл в гроба? И после, изниква трудният въпрос: какъв е бил твоят дял в убийството на куция златар бай Пано — пряк или косвен? Нима заедно с Гергина сте извършили всичко, което тя призна пред съда, но те е укрила, заради любовта й към тебе? Или по-скоро, ти нищо не си знаел, но си бил част от намеренията на убийцата, след като вземе парите на мъжа си. Гина каза на делото, че е искала да избяга на Запад. Нищо не се разбра, обаче, намерила ли е предполагаемото злато на бай Пано?
Ала, по дяволите, защо аз сега, вместо да се концентрирам за конкурса, ще трябва да се терзая за грехове и престъпления, станали преди повече от петнадесет години! Бих ви теглил една майна на всички, но как да го сторя като си ми баща, а аз никога нямах възможността истински да ти засвидетелствам синовната си обич и признателност? Не, татко мой, с тия неща шега не бива. Животът ви може да е бил
