толкова много, че и четирите години следване няма да ми стигнат, за да ги разгледам всичките. Няма да ти ги описвам, тъй като ще ми трябват дни. Каквото окото види и сто думи не могат да го опишат, нали така си ми казвал!
За Загорск, обаче, не мога да не ти разкажа, тъй като именно това се оказа мястото от съня ми. Загорск е град на 50–60 км северно от Москва, където се намира Сергиево-Троицката лавра. Тук е седалището на всерусийския патриарх. Излишно е да ти казвам какво е отношението на властта към религията и към църквите въобще. Същото като у нас — „опиум за народа“. Като цитирах Маркс, та се досетих: Светлана ненавижда марксизмо-ленинизма и тайно презира болшевишката власт. Не го афишира, разбира се, но не й пука. Личи й, че е със здрав корен. Тя не обича и Фройд (помниш, че ти писах за него, още когато Джоката ми обясняваше как подсъзнателно съм искал да те убия) и това я прави някак симпатична в моите очи. Дядо й, лекарят, бил обичал да казва: „Маркс е икономически материалист, а Фройд сексуален материалист. Какво може да очакваш от евреи — все материалисти!“ Не че Светлето е антисемит, разбери ме правилно; там, горе всички сте еднакви, нали така? Моят преподавател Вадим Давидов обича да се шегува, че евреите трябва да бъдат мразени не повече от абсолютно необходимото. На мене ми е все едно. Знаеш в каква махала съм израснал и не мога да мразя другия. Евреите са ми симпатични, тъй като ги намирам много сродни с нас — талантливи, умни, находчиви и мързеливи. Споделих го със Светлана, а тя ми отговори: „Мислиш така, тъй като не си им сърбал попарата!“ Не й казах, че Самуел ми е измислил прякора Жаба.
Именно Светла настоя да ме заведе в Загорск, въпреки студа. Искаше да ми покаже сърцето на руското православие. Сергиево-Троицката лавра е част от така нареченото „Золотое колцьо“ — верига от десетина православни манастира. Защо ли хората сравняват всичко хубаво със златото, пък обвиняват само евреите, че са сребролюбци? Не го казах на Светлана, разбира се. „Имеется хас!“
Да, мили мой отче, манастирът от съня ми бе точно тази лавра: и събора с типичните пет сини кубета- луковици с жълти звездички по тях, и изящната барокова камбанария срещу старата каменна църква, в която има икони на Андрей Рубльов. Въобще, изживях истинско
Влязохме в малката църква срещу камбанарията. Не можеш да си представиш, скъпи татко, колко хора имаше вътре! Едва си пробихме път, за да запалим по свещица. Като се огледах, осъзнах две неща, почти не видях мъже — освен чужденци и туристи, а само жени. Те бяха предимно забрадени в басмени кърпи старици, които плачеха и се кръстеха в невиждана отдаденост на Господ Бог. Другото, което ме порази, беше топлината в тая църква. Никъде не видях да гори печка — щеше да е опасно при толкова посетители. И тази топлина не беше само телесното излъчване на множеството, а някаква ведра и сияйна топлота, без следа от каквато и да е неприятна човешка миризма, която неизбежно усещаш във всеки голям руски магазин.
Прекарахме изумителни минути в тази църквица. Мълчахме и ние двамата със Светлана пред многоликия иконостас, съпричастени със стариците и светлината на божествените очи, които ни гледаха от него. Така и не разбрах кои от иконите бяха на Андрей Рубльов. (Между другото, татко, предполага се, че той се е учил на иконопис във Велико Търново и има икони в тамошната църква „Св. Четиридесет мъченици“, в които недвусмислено личи неговият стил. Това сигурно нищо не значи, но е факт, който, по ирония на съдбата, научих тук.)
На връщане във влака разказах за съня си на Светлана, а тя ме прегърна за пръв път и ми каза: „Това е знак от съдбата!“ За какво, обаче, беше този знак, не можех да кажа до гарата в Митищи. Защото, няма да повярваш, бащице мой, но на перона видях познато мъжко лице. Не, не беше на Линдро, както сигурно си помислил. Човекът, който се качи във влака, беше Самуел Несим Ниньо. Утре ще ти пиша какво се случи по-нататък. Предай на бай Симчо, че синът му изглежда добре.
Точно така, старият адвокат Несим Ниньо е починал преди шест месеца. Това разбрах от сина му, който побързах да пресрещна в коридора на вагона. Поканих го в нашето купе. Изненадата и радостта от срещата бе взаимна. Представих го на моята приятелка, която, като чу името на съотечественика ми, предпочете просто да ни остави да си говорим приповдигнато и на български за всичко родно, скъпо и познато.
След казармата Сами станал печатар. Не му се учело повече, затова се хванал на работа. Преместил се във Враца и там се издигнал до началник търговски отдел на местната печатница. Сега бил командировка в полиграфическия завод на Митищи да купува линотиперни машини. Аз от своя страна му разказах за себе си. Сами знаел за Борисчо и много му станало мъчно, като разбрал, а за Митето, дори не му се говореше. „Сърцето ми се къса, като го видя как ходи нагоре-надолу по улиците на Олм и си говори сам!“ Митето вече не го и разпознавал и го отминавал като малка гара.
Казах му, че съм видял Стефчо в София преди няколко години, но той ми каза, че скоро срещнал брат му Кирчо. „Лятото беше, засекохме се на Дунава. Беше дошъл на плажа да си спомни детството. Пийнахме порядъчно!“ Според Сами Кирчо щял да учи тук, в Москва, най-вероятно химия, но не бил сигурен. „Може и да се срещнете някой ден.“ Кой знае?
За какво ли не си говорехме, а най-накрая не пропуснахме да споменем и убийството на бай Пано, процесът срещу Гергина, както и ужасът, който целият Олм изживя тогава. „Още ми настръхват космите, като си спомня как слушахме от покрива на спортната!“, каза Самуел. Тогава ми спомена, че баща му се е споминал и не знам как се завъртя разговорът, но, малко преди да наближим Москва, Сами рече: „Пък да знаеш Жори-Линдро колко нелепо си отиде! Помниш ли го?“ Как така да не го помня! Такъв човек като него забравя ли се? И чух следната история: в края на август тая година Линдро заварявал на двора колелото на внук си. Било адска жега и едрият мъж целият плувал в пот. Станало късо съединение от мократа ръкохватка на елекрожена и Жори издъхнал на място. Преди това успял само да извика на внука си да се пази, за да не го докосне и да направи верига, която неминуемо е щяла да убие момчето. „Евала на тоя Линдро! Как е успял да се сети в последния момент за това!“, възхити се Самуел. А аз седях срещу него като гръмнат. „Съдба!“, завърши приятелят ми от детските години.
Разделихме се с прегръдки и целувки. Поканих го да ми гостува, но Самуел каза, че утре рано си заминава за България. Като съм се приберял, да съм му се обадел и т.н.
Кажи ми татко, какво да правя оттук нататък? Сигурно ще трябва да не спя или да взимам преспивателни, които да не ми позволяват да сънувам. Докога ще нося това проклятие? Утешавам се с мисълта, че музиката е най-доброто лекарство!
Ще напиша само едно име: Бокерини! Седмици наред разучавам прословутият му концерт в
Отче мой, знаеш ли какво си мисля, потънал целия в музиката на Луиджи Леополдо Бокерини? (Между другото той също е водолей като Моцарт и е само с тринадесет години по-стар от него. Друго съвпадение е, че и двамата са били гениални деца, а бащите и на двамата са били строги, педантични и взискателни и са носели едно име — Леополд. На Растропович баща му също се е казвал Леополд. Какви лъвове, а? Нямаше как да не ти спомена тези съвпадения. Нали и твоето име е царско? Твърде очевидни съвпадения, колкото и да са несъстоятелни за музиката.)
Та, онова, до което стигнах като мое си наблюдение е, че приживе хората не бива да завиждат на личности като Бокерини, а да им се възхищават, защото талантът само на един такъв гений, като него и Моцарт, тежи повече от натрупаното злато на всички богатши по света, взети заедно. Светлана ме подкрепя напълно. Мисля си даже, че май е влюбена в мене. Аз, за жалост, не съм. Особено сега, когато изцяло съм отдаден на Бокерини.
Забелязах и една закономерност — след всеки сън с Ка и краставата жаба и особено след неговото
