След голямата тишина настъпи голям шум. Хората се разотиваха по домовете си, като се възмущаваха и коментираха поведението на най-студената жена на света, жената-изверг, убийцата, касапката, дяволското изчадие и т.н. Никой и нито за миг не се опита да я оправдае. Онези, които бяха около съдебната палата, се струпаха на служебния вход, за да я видят как я извеждат и, ако можеше, да я разкъсат, така като тя бе постъпила с мъжа си. Милиционерите, обаче, не позволиха.
— Дей, дей! Такова чудо не бех очаквал: да го утрепе, да го расфасова като животно, за да му вземе парите и да избега на Запад!
— Цачи, таа е некаква ненормалница, бе! — обясни му Линдро. — Превъртела е и го е сатърдисала. И нея ще я… Жалко си е за бая ти Пано!
— Абе, бегай мани таа работа!
Васил пушеше и мълчеше. Не ги слушаше, а бавно се успокояваше. Още не можеше да осъзнае, че всичко му се размина. От сега нататък трябваше да свиква с мисълта, че е любил най-жестоката жена на Олм, че дори и семето си бе вкарал в нейното тяло. Щеше ли да се спаси от тежестта на тази тайна? Е, в края на крайщата и нея щяха да изгорят — огън за огън, но каква утеха бе това!
Въздъхна, раздели се със своите съпътници и се върна на работа. На тях времете щеше да им помогне бързо да забравят този ден, но на него — никога!
Децата още седяха на покрива на спортната зала, когато изведоха Гергина от съда. Служебният вход бе откъм тях и те успяха да зърнат как я вкарват в голяма и сива камионетка. Пред нея и зад нея имаше още коли. След малко този мрачен кортеж бавно потегли и мина покрай спортната зала на път за улица „Софийска“, през прелеза, покрай Минералната и оттъм за столицата. Детските очи дълго следяха автомобилите, докато най-накрая те се изгубиха в унилото пространство.
След час площадът опустя, градинката и районът около съда — също. Мишо поиска да си тръгне, но Митето и Самуел извадиха цигари и любопитството да ги види как пушат го задържа. Сами му предложи и на него, но Митето каза, че Мишо още е малък и не бива. Марион гледаше своя приятел с възторг, а Борисчо чоплеше с пръст асфалтовата заливка на покрива.
— Получи си заслуженото! — каза Митето.
— Да, бе! А кога ще я застрелят? — попита Борисчо.
— Трябва първо и върховният съд да потвърди присъдата и чак тогава — вещо обясни Самуел. — Попо говори добре, нали?
— Не случайно е най-добрият адвокат на Олм. Аха! — подкрепи го Митето.
Мишо си мислеше за признанието на Гергина и за своя сън. Всичко бе видял, но не и изгарянето на парчетата тяло. Ами, обувките! — дойде му изведнъж наум. После попита:
— Защо нищо не спомена за обувките?
— Ти, не я чу, когато ни каза, че тя ги е хвърлила в запустялата къща — обясни му Митето. — После си ги взела и ти ги даде на тебе. Аха!
— Така е, голямо цигу-мигу! Тогава ти свиреше, а Митко ти връщаше колелото.
— Той само свири на тая лавута! — подигра го Борисчо. — Жаба на лавута! Хем квака, хем свири! Ха, ха!
И другите се засмяха, но на Мишо вече му бе безразлично. Нали бе сънувал и Борисчо! Щеше да отиде при кака Мими и там щеше да намери утеха. Никой друг не се прегръщаше така с нея. Той не знаеше, че само Мими не бе слушала процеса. През цялото време, докато той траеше, тя пускаше и обръщаше без прекъсване единствената плоча на „Бийтълс“, която имаше.
Когато се прибра, баба му вече си бе в къщи. Той се преоблече и отиде до черешата на двора. Погледна я, прииска му се да се покатери в нея, но в тоя миг Милeва изкрещя:
— Да не си посмял!
Мишо я погледна, мина му през ума да се изкачи на дървото напук на баба си, но реши да постъпи благоразумно и се прибра в къщата. Отиде в хола, разсъблече виолончелото и започна да свири.
На вечеря се събра цялото семейство — майка му, баща му, той и баба му. Ядоха в пълно мълчание, сякаш бяха на панихида.
Последният сън
Същата вечер Мишо сънува, че е остарял, прегърбен и немощен и че живее в много висок небостъргач. Седи в инвалидна количка и някакво красиво момиче му донася поднос с храна. Поглежда лицето й и разбира, че това пак е Ка, само че сега тя не му прилича на никой познат. Момичето е толкова хубаво, с дълга руса коса и синьо-зелени очи, толкова мило и с нежна усмивка, че на него му се приисква да я погали. Докосва я с пръсти и изведнъж двамата се превръщат в малки деца, хващат се за ръце и побягват към Дунава. Гонят се покрай водата, шляпат с крака в нея, после се къпят — голи като две ангелчета, които не изпитват никакъв срам. Прегръщат се, целуват се, но ето че небето притъмнява, огромен облак скрива слънцето, ала се оказва, че това не е облак, а великанската крастава жаба-царкиня, която подскача по земята и всичко наоколо се тресе. Децата се изплашват, излизат от водата и побягват, но жабата отваря уста и ги поглъща. Настава пълен и вечен мрак.
Михаил Обретенов извика и се събуди. Пред него се очерта силуета на Бистра, която носеше поднос с чаша мляко и чиния с понички.
— Закуската ви, маестро! Не ми казвайте, че пак тях сънувахте.
— Не, не само една…
— Хайде да хапнете сега! Заповядайте.
Започна да го храни. Докато му подаваше залците и чашата, тя не спираше да говори. Когато свършиха със закускава, Бистра седна срещу него и попита:
— Тази история с Гергина е невероятна. Ама и вашето проклятие се го бива! Да сънувате всичко преди това… Изпълниха ли присъдата?
— Хм! — преглътна маестрото. — През ноември същата година бащата на Митето, чичо Фончо, му казал, че я били убили и били изпратили в милицията един пакет с дрехите й.
— А какво стана със семейството и с пичовете?
— О, това съм го записал в дневник?
— Водел сте си дневник! И аз се опитвах, когато пристигнах в Америка, но животът ме завъртя. А пазите ли го?
— Да, ей там в най-долното дясно чекмедже на бюрото ми е. Не съм писал в него от тридесет и пет години.
— Толкова отдавна! И защо?
— Ами, нямаше вече смисъл. Пък и това не е дневник в истинския смисъл.
— Как така?
— Пишех писма до баща ми от различни места по света. И така…
— Той кога почина?
— Ще разбереш, като прочетеш.
— Ама, може ли?
— За тебе всичко може. Ти си единствената жена, която ми остана!
— Хей, маестро, голям жегаджия сте!
— Така, така…
След половин час маестро Михаил Обретенов пак задряма. Бистра почисти и си отиде. А вечерта пак дойде и пак го нахрани, и го преоблече в пижама, и го сложи в леглото да спи, но преди да си тръгне, тя се досети за дневника. Намери го и го отнесе вкъщи. Хапна набързо, тъй като нямаше търпение да разбере какво е станало с Васил, Елена, кака Мими, Марион и пичовете.
Легна и зачете. Отвън незаспиващият Ню Йорк блестеше в нощта.
Втора част
Маестрото
