площада, а чрез радио-точката в целия град. Те бяха непредвидени и съвсем спонтанни. Пишещата машина спря да тряка, сякаш и тя негодуваше. Пичовете на покрива на спортната зала също въздъхнаха. Мишо имаше чувството, че Гергина разказва съня му, а татко му гледаше в циментовия под на бръснарницата и сискаше зъби. Линдро зацъка, а Цачи пусна едно: „Мама й д’еба!“ Жените в касата едва не изпищяха от разказа на Гина. Елена бе подпряла глава на лявата си ръка и гледаше обезумяла през прозореца. С тази ли жена се беше любил мъжът й? Как бе могъл? Умът й не го побираше. Сигурно не е знаел, утеши се тя.
Навред по площада се чуваха възмутителни възгласи от рода на: „Да не е жива, каква е!“; „Това не е човек!“; „Смърт, нейната майка!“ Алексо, Полeт и Милeва също се изумяваха и не можеха да повярват, че това, което чуваха, е истина.
— Къде извършихте разчленяването на трупа?
— В хола. Довлякох го там, че е по-широко. Преди това настлах пода с вестници, за да попиват кръвта. Първо отсекох главата.
— С какво?
— Със сатъра. Работех с него и с нож. Аз съм готвачка и знам как се прави.
— Какво имате предвид?
— Че съм секла много трупно месо на животни.
— Но друг човек не сте убивала?
— Не, Пано ми е първият и последен…
— Със сигурност! — едва не изруга съдята. — И къде сложихте частите?
— В куфари. Имаме два големи куфара. В тях ги сложих и веднага ги занесох в стола на партийния комитет. Там работя. Запалих пещта и ги изгорих.
— Как?
— Парче по парче. Бях го насякла на малки късове за по-лесно. Всеки къс по отделно увивах във вестник, за да гори по-лесно. Вътрешностите сложих в чували от брашно. В кухнята на комитета остават много. Главата също увих във вестници.
Отново възгласи, псувни и писъци изпълниха пространството.
Митето рече: „Ега си!“, а Марион си спомни, че бащата на Мишо беше прегръщал тази касапка. Погледна сина му и се замисли дали да не му го каже още сега, тук, на покрива, за да изрази по някакъв начин дълбокото си възмущение. Отказа се, тъй като щеше да се разбере, че ги е шпионирала, а не й се искаше Самуел и Борисчо да научат. Щеше да му го каже един ден, ако Мишо не внимаваше как се държи с нея. Този ден щеше да дойде след двадесет и трни години, в Лондон, когато тя щеше да му разкаже всичко, но вече с болка, а не със злорадство.
— Наведнъж ли изгорихте всичко?
— Да. До шест сутринта, когато идват останалите жени, бях готова.
— На друго място оставихте ли части от трупа?
— Не! Всичко изгорих в пещта.
— Потвърждавате ли това?
— Да!
— А можете ли да кажете на почитаемия съд какво ви накара да извършите това престъпно деяние?
— Не знам. Беше ми омръзнало да живея с Панайот, пък и исках да взема парите му и да избягам на Запад.
Залата отново се оживи. Чу се глас: „Смърт за убийцата!“ и всички подхванаха възгласа. Децата на покрива можеха да чуят как и площадът откликва на призива, едва ли не на целия Олм викаше вече: „Смърт!“. Кой знае защо, но и Борисчо започна да повтаря като папагал. Митето му направи забележка да млъкне, а Сами едва не го зашлеви от напрежение. Чакаше да чуе какво ще каже баща му.
„Ебах нейната мама!“ — изруга Линдро, а Васил усети, че му прилошава. Той бе държал тази жена в обятията си! Не тя не беше същата! Нещо се беше случило с нея. Защо сега казваше това, а в писмото си пишеше друго? „Л-л-леле!“ — запелтечи и Цвечи, свали си очилата и разтри очи, за да не заплаче в мъката си по бай Пано.
Елена едва се сдържаше да не заплаче, а майка й в градинката бе станала зелена от злоба, по-зелена и от тревата наоколо.
— Тишина в залата! — извика съдята. — Някой съдействаше ли ви, помагаше ли ви в извършването на престъплението? Имахте ли съучастник?
Васил изтръпна на стола. Миговете след въпроса бяха най-дългите в живота му. Имаше чувството, че сърцето му ще разкъса гърдите му.
— Не! Всичко свърших сама от начало до края!
Отдъхна си и побърза да запали цигара. Останалите мъже го видяха, че целият трепери, но те не предполагаха каква е причината.
— Подсъдимата Гергина Василева Божинова, признавате ли се виновна за това което сте извършила? — попита съдята.
Настъпи гробно мълчание. Пишещата машина също млъкна. Всички чакаха да чуят какво ще изрече убийцата. Само да посмееше да се оправдава! Тогава хората щяха да влязат в съда и да я линчуват на място.
— Да! Виновна съм, но не съжалявам.
Този път възгласите преминаха в крясъци и призиви за възмездие. Площадът вреще от възмущение. Навред се носеше само една дума: „Смърт!“
Обвинението потвърди искането си за най-тежкото наказание.
Дойде ред на защитата. Опитният Несим Ниньо започна внимателно, с тих глас и посърнало лице. Той изтъкна как цялата общественост е потресена от това тежко, дори ужасно престъпление, незапомнено в съдебната история на Олм. Определи деянието като нечовешко и потърси оправдание в бедния селски живот на подсъдимата и най-вече в сериозното психическо разстройство, довело я до тази простъпка. Той подчерта пред почитаемия съд, че, съзнавайки невъзможността да иска оправдателна присъда, предпочита да моли за доживотна такава, която, по негово осмотрение, съвсем не е по-лека като наказание за подобно престъпление.
Чу се тих ропот в залата, който бързо бе озаптен от съдията.
В края на своята пледоария Несим Ниньо заключи:
— Уважаеми другари съдебни заседатели, граждани, аз бях добър приятел на убития Панайот Симов, може би най-добрият от всички, които го познаваха. Подсъдимата може да го потвърди. Никога не съм предполагал, обаче, че ще дойде ден да защитавам неговата съпруга, която отне живота му по такъв нечовешки начин. Разбирате, че съм пристрастен, но, както е казал Цицерон в защитата си на Лигарий:
След речта му съдът се оттегли на заседание.
Присъдата
Едва ли в своята история малък град като Олм е бил толкова замлъкнал. За няколко минути всичко бе онемяло: и хора, и животни, и дървета, и треви, че и Дунава дори. Той бе спрял своя ход, за да чуе присъдата, а после да продължи към голямата вода по-мътен, по-навъсен и печален.
Децата на покрива бяха надигнали глави и гледаха към възрастното множество на площада, към сградата на съда, опасана също от стотици хора и към небето, което сега сякаш бе избледняло като платно. Всички стояха на крака и чакаха произнасянето на присъдата.
— В името на народа…. — проговори съдята.
И над смълчаното битие той започна да изрежда разни закони, членове и алинеи, докато най-накрая стигна до дългоочакваната дума:
— …Осъжда се на смърт чрез разстрел! Присъдата може да бъде обжалвана…
Бурните възгласи „Смърт!“ заглушиха думите му. Народът ликуваше, бе въздадена справедлива присъда.
