Груър се усмихна и вдигна рамене.
— Знаете ли, при нас няма престъпления. Населението ни е нищожно и е пръснато върху огромна площ. Няма условия за престъпления; следователно няма нужда и от полиция.
— Разбирам. И въпреки всичко тук е станало престъпление.
— Да, но това е първият случай на насилие в двестагодишната ни история.
— Жалко тогава, че трябва да започнете с убийство.
— Жалко наистина. Още по-жалко е, че жертвата бе човек, когото едва ли можехме да си позволим да загубим. Изключително неподходяща жертва. А и убийството е било извършено най-брутално.
— Предполагам — рече Бейли, — че убиецът е напълно неизвестен. — Струваше ли си иначе да докарат детектив чак от Земята?
Груър изглеждаше явно смутен. Той хвърляше коси погледи към Данийл, който седеше неподвижно — един абсорбиращ информация, безшумен механизъм. Бейли знаеше, че Данийл ще може по-късно по всяко време да възпроизведе който и да е разговор независимо от дължината му. Той бе регистрираща машина, която ходеше и говореше като човек.
Знаеше ли Груър това? Той хвърляше крадливи погледи към Данийл, в които се долавяше и боязън.
— Не бих казал — рече той, — че убиецът е съвсем неизвестен. Всъщност има само една личност, която е могла да извърши убийството.
— Сигурен ли сте, че не искате да кажете само една личност, която би могла да извърши убийството? — Бейли се отнасяше с недоверие към пресилените изявления и не му се нравеше този кабинетен философ, който в хода на разсъжденията предпочиташе да прави категорични заключения вместо предположения.
Но Груър поклати плешивата си глава.
— Не. Има само един възможен убиец. Всички други се изключват. Напълно.
— Напълно ли?
— Уверявам ви.
— В такъв случай нямате никакви проблеми.
— Напротив. Имаме един проблем. И тази единствена личност не би могла да го направи.
Бейли каза спокойно:
— Тогава никой не го е направил.
— Все пак убийството е налице. Рикейн Делмар е мъртъв.
Това вече е нещо, помисли си Бейли. Йосафате, най-после открих нещо. Името на жертвата.
Той извади бележник и си го записа с важен вид, донякъде подтикван от лукавото желание да покаже, че най-после се е добрал до нещо като факт, пък и да не стане прекалено очевидно, че до него се намира една регистрираща машина която не се нуждае от бележник.
Той попита:
— А професията му, сър?
— Фетолог.
Бейли си го написа, както го чуваше, и го остави така. Каза:
— Кой може да ми опише обстоятелствата около убийството? Искам сведения от първа ръка, ако е възможно.
Усмивката на Груър бе ледена; той отново обърна поглед към Данийл, после го отмести.
— Съпругата му, инспекторе.
— Съпругата му…?
— Да. Името й е Гладиа. — Груър го произнесе на три срички, поставяйки ударение върху втората.
— Деца? — Бейли съсредоточено гледаше бележника си. Когато не последва отговор, вдигна очи.
— Имат ли деца?
Но Груър бе стиснал уста, сякаш бе вкусил нещо кисело. Имаше вид на болен. Най-сетне каза:
— Едва ли бих могъл да знам.
— Какво? — подскочи Бейли.
Груър добави забързано:
— Както и да е, мисля, че е по-добре да започнете утре. Зная, че сте имали тежко пътуване, господин Бейли, сигурно сте уморен и гладен.
Бейли се канеше да възрази, но внезапно откри, че мисълта за ядене е необикновено привлекателна в този момент. Той попита:
— Ще ни правите ли компания? — Не мислеше, че Груър като космолит би се съгласил. (И все пак беше го принудил да каже „господин Бейли“ вместо „инспектор Бейли“, и това бе нещо.)
Както се предполагаше, Груър отвърна:
— Чакат ме служебни задължения. Налага се да ви оставя. Съжалявам.
Бейли стана. Учтивостта изискваше да придружи Груър до вратата. Но, първо, никак не гореше от желание да се приближава до вратата и откритото пространство. От друга страна, не знаеше къде точно се намира тя.
Остана прав, без да знае какво да прави.
Груър се усмихна и кимна. Той каза:
— Ще се видим пак. Вашите роботи знаят кода, в случай че искате да разговаряте с мен.
И изчезна.
Бейли възкликна силно.
Груър и стола, на който седеше, просто ги нямаше там. Стената зад Груър, подът под краката му се смениха с шеметна бързина.
Данийл каза спокойно:
— Той изобщо не е присъствувал тук. Това бе тримерно изображение. Мислех, че знаете. Имате подобни неща на Земята.
— Не съвсем същите — измърмори Бейли.
На Земята тримерният образ се намираше в кубично силово поле, което искреше на околния фон. Самият образ излъчваше слабо сияние. Там човек не можеше да обърка изображението с истинския обект. Тук…
Нищо чудно, че Груър не носеше ръкавици. Нямаше нужда и от филтри в носа. Данийл попита:
— Желаете ли да се храните вече, колега Елайджа?
Обядът се оказа неочаквано изпитание. Появиха се роботи. Един сложи масата. Друг донесе храната.
— Колко такива ги има в къщата, Данийл? — заинтересува се Бейли.
— Около петдесет, колега Елайджа.
— Тук ли ще стоят, докато се храним? — Един от тях беше застанал в ъгъла, обърнал към Бейли лъскавото си лице с проблясващи очи.
— Обикновено роботът стои наблизо, в случай че се нуждаят от услугите му. Ако не желаете това, трябва просто да му наредите да напусне.
Бейли сви рамене.
— Нека остане!
При нормални обстоятелства храната навярно би му се сторила прекрасна. Сега ядеше машинално. Разсеяно забеляза, че Данийл също яде с някакво равнодушно старание. Разбира се, по-късно той щеше да изпразни флуоровъглеродната си торбичка, където сега се събираше „изядената“ храна. Междувременно Данийл продължаваше маскарада.
— Нощ ли е навън? — попита Бейли.
— Да — отвърна Данийл.
Бейли гледаше мрачно към леглото. Беше прекалено голямо. Цялата спалня бе прекалено голяма. Нямаше одеяла, в които да се сгуши, само чаршафи. Те бяха лошо прикритие.
Всичко го затрудняваше! Беше минал вече през едно неприятно преживяване, вземайки душ в кабинка, която всъщност бе свързана със спалнята. Това беше върхът на лукса в известен смисъл, но, от друга страна, такова разпределение изглеждаше нехигиенично.
