на населението бе един от няколкото сигурни факта, които знаеше, а и нямаше много други неща, за които би могъл да попита.
Данийл отвърна:
— Планетата не е празна. Тя е разделена на имения, всяко от които се управлява от соларианин.
— Искаш да кажеш, че всеки живее в имението си. Двайсет хиляди имения и във всяко по един соларианин.
— Именията са по-малко, колега Елайджа. Съпругите живеят в същото имение.
— И никакви градове? — Бейли усети хлад.
— Никакви, колега Елайджа. Те живеят напълно изолирано и никога не се срещат, освен при изключителни обстоятелства.
— Отшелници?
— И да, и не.
— Какво имаш предвид?
— Вчера видяхте тримерното изображение на инспектор Груър. Соларианите свободно си правят посещения по този начин, само по този начин.
Бейли се втренчи в Данийл и каза:
— Това отнася ли се и за нас? И ние ли ще трябва да правим същото?
— Така е прието тук.
— Тогава как ще разследвам случая? Ако поискам да се срещна с някого…
— В това жилище, колега Елайджа, може да получите тримерно изображение на всеки жител на планетата. Няма да има никакви затруднения. Всъщност това ще ви спести неприятностите, свързани с напускането на къщата. Ето защо, когато пристигнахме, ви казах, че няма да се наложи да свиквате с откритото пространство. Това е добре. Всеки друг начин на работа би бил извънредно неприятен за вас.
— Сам ще преценя кое е неприятно за мен — отвърна Бейли. — Най-напред трябва да се свържа с тази Гладиа, жената на убития. Ако тая история с тримерния образ не ми върши работа, ще отида при нея лично. Това ще реша аз.
— Ще видим кое е най-добро и най-приемливо, колега Елайджа — отвърна Данийл уклончиво. — Ще се разпоредя за закуската. — И понечи да излезе.
Почти озадачен, Бейли впери поглед в широкия гръб на робота. Данийл Оливо се държеше като господар. Ако бе получил инструкции да попречи на Бейли да научи повече, отколкото е абсолютно необходимо, то на Бейли все пак му оставаше един коз.
В края на краищата онзи беше само Р. Данийл Оливо. Достатъчно бе да съобщи на Груър или на който и да е соларианин, че Данийл е робот, а не човек.
Но, от друга страна, неговата хуманоидност можеше да се окаже и много полезна. Козът не биваше да се играе веднага. Понякога той е по-полезен, когато го държиш в ръцете си.
Ще почакаме и ще видим, помисли си Бейли и последва Данийл.
Бейли попита:
— Как се установява контакт?
— За това ще се погрижат, колега Елайджа. — отвърна Данийл и пръстът му потърси един от бутоните за повикване на роботите.
В същия миг се появи робот.
Откъде ли се вземат, учуди се Бейли. Ако човек се разхождаше безцелно из необитаемия лабиринт на къщата, не можеше да види нито един робот. Дали не се разбягваха, като идваха хора? Дали не си предаваха един на друг съобщения да опразнят коридорите?
И въпреки това, щом ги повикаха, появяваха се начаса.
Бейли заразглежда новопристигналия. Той бе гладък, но не лъскав. Повърхността му бе матово-сивкава и единственото цветно петно бе подобният на шахматна дъска участък на дясното му рамо. Квадрати в бяло и жълто (в действителност сребърни и златисти поради металния отблясък) образуваха наглед произволни фигури.
Данийл каза:
— Отведи ни в стаята за разговори.
Роботът се поклони и се обърна, но не каза нищо.
— Почакай, момче — извика Бейли. — Как ти е името?
Роботът се обърна с лице към Бейли. С ясен тембър и без никакво колебание той отвърна:
— Нямам име, господарю. Серийният ми номер — един метален пръст се вдигна и се задържа върху шарката на рамото — е АСХ-2745.
Данийл и Бейли го последваха в огромна стая и Бейли разпозна залата, в която Груър и столът му се бяха появили предния ден.
Друг робот ги очакваше с безкрайната, търпелива невъзмутимост на машина. Първият се поклони и излезе.
Докато правеше това, Бейли сравни фигурите върху рамената на роботите. Сребърно-златните шарки бяха различни. Шахматната мозайка бе образувана от шест на шест квадратчета. Тогава броят на възможните подреждания щеше да бъде 2^36, или седемдесет билиона. Повече от достатъчно. Бейли каза:
— Както изглежда, за всяко нещо си има робот. Един ни води в залата. Друг обслужва видеоапаратурата.
Данийл отвърна:
— На Солария съществува тясна специализация на роботите, колега Елайджа.
— При толкова много роботи това е напълно обяснимо. — Бейли погледна втория робот. С изключение на шарките върху рамото и навярно схемата от невидими позитронни връзки в порестия му платинено- иридиев мозък, той беше копие на първия.
— Сериен номер? — попита Бейли.
— АСС-1129, господарю.
— Ще те наричам просто „момче“. Сега искам да говоря с някоя си Гладиа Делмар, съпруга на покойния Рикейн Делмар Данийл, има ли някакъв адрес или начин да се установи точното й местонахождение?
Данийл отвърна тихо:
— Не мисля, че е необходима друга информация. Бих могъл да попитам робота…
— Остави на мен — рече Бейли. — Е, момче, знаеш ли как да се свържеш с дамата?
— Да, господарю. В мен са заложени кодовете за установяване на контакт с всички господари. — Това бе изречено без гордост. То беше просто факт; каза го така, сякаш казваше: „Аз съм направен от метал, господарю.“
Данийл се намеси:
— Не бива да се учудвате, колега Елайджа. В паметта им са заложени по-малко от десет хиляди кода, а това не е много.
Бейли кимна.
— Няма ли случайно и друга Гладиа Делмар? Може да стане недоразумение.
— Господарю? — след този въпрос роботът остана в мълчаливо недоумение.
— Струва ми се — обади се Данийл, — че роботът не разбра въпроса ви. Сигурен съм, че на Солария имената не се дублират. Те се регистрират при раждане и едно име може да се приеме само ако няма друг със същото име.
— И така — подхвърли Бейли, — всяка минута научаваме по нещо. Виж какво, момчето ми, ти ще ми обясниш как да свърша онова, което трябва да свърша; ще ми дадеш кода или както там го наричате и после ще си вървиш.
Последва значителна пауза, преди роботът да отговори. Той каза:
— Сам ли искате да установите контакт, сър?
— Точно така.
Данийл внимателно докосна ръкава на Бейли.
