— Вече е късно.
Той спечели. Покривът се отдръпваше плавно и в откритата кола нахлу острата, бяла светлина на соларийското слънце.
Ужасен в първия миг, Бейли поиска да затвори очи, но надви този порив. Пред погледа му се разля вълна от сини и зелени багри — в невероятно изобилие. Усещаше върху лицето си немирната насрещна струя, но не можеше да различи отделни подробности. Нещо профуча край тях: робот или животно, или някакъв предмет, издигнат от въздушен вихър. Не можеше да каже точно. Колата мина край него прекалено бързо.
Синьо, зелено, въздух, шум, движение — и над всичко яростно, безпощадно, ужасяващо се лееше бялата светлина, която идваше от едно кълбо в небето.
За кратък миг той отметна глава и погледна право в слънцето на Солария. Гледаше го, незащитен от дифузиращото стъкло на противослънчевите козирки, монтирани към най-горните етажи на градовете. Гледаше голото слънце.
И в същия момент усети как ръцете на Данийл притискат надолу раменете му. В този нереален, хаотичен миг в главата му се тълпяха множество мисли. Трябваше да гледа! Трябваше да види всичко, каквото можеше. А Данийл трябваше да бъде там, при него, за да му попречи да гледа.
Но, разбира се, един робот не би посмял да упражни насилие върху човек. Тази мисъл надделя. Данийл не можеше да му попречи със сила и въпреки това той усещаше как ръцете на робота го натискат надолу.
Бейли се опита да отблъсне тези нетленни ръце и загуби съзнание.
Назована е жертвата
Бейли беше отново защитен от затвореното пространство. Пред очите му изплува лицето на Данийл, осеяно с тъмни петна, които станаха червени, когато премигна.
Бейли каза:
— Какво се случи?
— Съжалявам — рече Данийл, — че пострадахте въпреки моето присъствие. Преките лъчи на слънцето увреждат човешките очи, но аз се надявам, че пораженията от краткото ви облъчване няма да бъдат трайни. Когато погледнахте нагоре, бях принуден да ви дръпна и тогава загубихте съзнание.
Бейли направи гримаса. Въпросът дали бе изпаднал в безсъзнание поради прекалена възбуда (или уплаха?), или от удара оставаше открит. Опипа челюстта и главата си, но не усети болка. Въздържа се да зададе въпроса направо. Пък и много не му се искаше да знае.
Той каза:
— Не беше чак толкова лошо.
— От реакциите ви, колега Елайджа, мога да съдя, че ви е било неприятно.
— Ни най-малко — рече твърдоглаво Бейли. Петната пред очите му се разсейваха и не бяха вече толкова ярки. — Съжалявам само, че видях толкова малко. Движехме се прекалено бързо. Покрай робот ли минахме?
— Минахме край много роботи. Пътуваме през имението Кинболд, в което се отглеждат овощни дървета.
— Трябва да опитам отново — каза Бейли.
— Не бива да го правите в мое присъствие — отвърна Данийл. — Междувременно сторих това, за което ме помолихте.
— За кое те помолих?
— Сигурно си спомняте, колега Елайджа, че преди да заповядате на шофьора да свали покрива на колата, вие ми наредихте да го попитам колко мили остават до края на пътуването. Остават още десет мили и ще пристигнем след около шест минути.
На Бейли му се прииска да го попита дали не се сърди, че го е надхитрил, дори само за да види как безупречното му лице се разкривява, но потисна порива си. Разбира се, Данийл просто щеше да отговори „не“ без злост или раздразнение. Щеше да си остане сдържан и сериозен, както винаги, спокоен и невъзмутим.
Бейли каза тихо:
— Все едно, Данийл, ще трябва да свикна с това.
Роботът погледна човека до себе си.
— За какво говорите, колега Елайджа?
— Йосафате! За… за откритото пространство. Цялата тази планета е направена от него.
— Няма да е необходимо да излизате на открито — рече Данийл. — После, сякаш с това въпросът се изчерпваше, добави: — Колата забавя ход, колега Елайджа. Струва ми се, че пристигнахме. Ще трябва да почакаме, докато поставят друг въздушен тунел, за да ни отведе към жилището, което ще ни служи за оперативна база.
— Няма нужда от въздушен тунел, Данийл. Щом ще трябва да работя на повърхността, налага се да свиквам.
— Няма да има причина да работите навън, колега Елайджа.
Роботът понечи да каже още нещо, но с властно махване на ръката Бейли го накара да млъкне.
Сега не му беше до съчувствията на Данийл, до утехите му и уверенията, че всичко ще бъде наред, че за него ще се грижат.
Това, което всъщност желаеше, бе увереността, че ще може сам да се грижи за себе си и ще изпълни задачата си. Въздействието на откритото пространство се оказа непоносимо. Възможно беше, когато настъпи моментът отново да се изправи пред него, да не му достигне смелост, дори ако трябва да пожертвува достойнството си, а навярно и сигурността на Земята. И всичко заради някакво си празно пространство.
Тази мисъл, макар и мимолетна, накара лицето му да помръкне. Тепърва му предстоеше да срещне открития въздух, слънцето и пространството!
Елайджа Бейли се чувствуваше като жител на някой от по-малките градове, например Хелзинки, който е на посещение в Ню Йорк и със страхопочитание брои етажите. Беше си представял „жилището“ като някакво апартаментче, но то се оказа нещо съвсем различно. Стаите като че нямаха край. Панорамните прозорци бяха плътно покрити и не пропускаха нито лъч от смущаващата дневна светлина. Светлините оживяваха безшумно от невидими източници, щом пристъпеше в някоя стая, и угасваха все така безшумно, щом я напуснеше.
— Толкова много стаи — промълви Бейли удивен. — Толкова много. Прилича на мъничък град, Данийл.
— Наистина изглежда така, колега Елайджа — потвърди равнодушно Данийл.
На земния човек му се виждаше странно. Защо бе необходимо да наблъскат толкова космолити в непосредствено съжителство с него?
Той попита:
— Колко души ще живеят тук с мен?
Данийл каза:
— Аз, разбира се, има и няколко роботи.
Бейли си помисли: „Би трябвало да каже и няколко други роботи.“
Отново му стана ясно, че Данийл има намерение да се прави на човек докрай, та дори единствената му публика да е Бейли, комуто истината бе добре известна.
Но после тази мисъл бързо отстъпи място на друга, по-настойчива. Той извика:
— Роботи! А хората колко ще бъдат?
— Нито един, колега Елайджа.
Тъкмо бяха влезли в стая, натъпкана от пода до тавана с филмокниги. В трите ъгъла на стаята бяха поставени три големи, шейсетсантиметрови вертикални екрана. В четвъртия имаше стереоскопичен екран.
Бейли се огледа с раздразнение и каза:
— Нима са изхвърлили всички оттук, за да ме оставят да препускам сам из този мавзолей?
