достатъчни, за да го накарат да мисли, че макар тези светове да са слабонаселени от земна гледна точка, населението на всеки един от тях, въпреки всичко, се изчислява в милиони.
— Двайсет хиляди души, колега Елайджа — повтори роботът.
— Искаш да кажеш, че планетата е отскоро заселена?
— Съвсем не. Тя е независима от близо два века, а е била заселена един век или повече преди това. Броят на населението се поддържа изкуствено, тъй като такова население се счита за оптимално от самите солариани.
— Каква площ от планетата населяват те?
— Всички плодородни райони.
— А в квадратни мили?
— Трийсет милиона квадратни мили, заедно с граничните области.
— За двайсет хиляди души?
— Освен това има и около двеста милиона работещи позитронни робота, колега Елайджа.
— Йосафате! Та това… това прави по десет хиляди робота на човек.
— За външните светове това без съмнение е най-високото съотношение, колега Елайджа, На второ място е Аврора само с петдесет на човек.
— За какво са им толкова много роботи? Какво я правят всичката тази храна?
— Храната е фактор от второстепенно значение. По-важни са мините, а още по-важно от тях е производството на енергия.
Бейли си помисли за всичките тези роботи и усети леко замайване. Двеста милиона робота! Толкова много сред толкова малко човеци. Тук сигурно гъмжеше от роботи. За външния наблюдател Солария би била свят на роботи и той би пропуснал да забележи тънкия пласт човешка закваска.
Изпита внезапна нужда да погледне навън. Припомни си разговора с Миним и социологическите предвиждания за надвисналата над Земята заплаха. Това сякаш бе много отдавна, струваше му се нереално, но го помнеше. Откакто бе напуснал Земята, собствените му премеждия и грижи бяха замъглили спомена за гласа на Миним, който с хладна педантичност излагаше чудовищни факти, но не можаха да го заглушат напълно.
Бейли бе съжителствувал с дълга твърде много време, за да позволи дори на такова съкрушително обстоятелство като откритото пространство да му попречи да го изпълнява. Земните социолози вече разполагаха с данни, получени от разказа на някой космолит или, ако трябва да бъдем точни, на техен робот. Необходими бяха непосредствени наблюдения и той трябваше да ги направи, колкото и неприятно да бе това.
Огледа горната част на колата.
— Покривът подвижен ли е, Данийл?
— Извинете ме, колега Елайджа, не ви разбирам.
— Може ли да се отмести? Да се отвори към… към небето? — По навик едва не каза „купола“.
— Може.
— Тогава нареди да го отворят, Данийл. Искам да погледна.
Роботът отвърна сериозно:
— Съжалявам, но не мога да позволя това.
— Слушай, Р. Данийл — той наблегна на Р-то. — Ще ти го кажа по друг начин. Заповядвам ти да свалиш покрива.
Това създание бе робот, хуманоиден или не. То трябваше да се подчинява на заповедите.
Но Данийл не помръдна. Той каза:
— Длъжен съм да ви обясня, че моя най-голяма грижа е да ви предпазя от беда. Съдейки от инструкциите и от личния си опит, на мен ми е ясно, че ще пострадате, ако се озовете в голямо празно пространство. Следователно не мога да допусна да се изложите на такава опасност.
Бейли почувствува, че лицето му се налива с кръв и в същото време осъзна пълната безполезност на гнева си. Това същество беше робот, а Бейли добре знаеше Първия закон на Роботиката.
Той гласеше: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да му бъде причинена вреда.“
Всичко останало в позитронния мозък на робота — на който и да е робот, в който и да е свят на Галактиката — трябваше да се подчинява на това главно изискване. Разбира се, роботът трябваше да се подчинява на заповеди, но при едно много важно условие. Изпълняването на заповеди — това беше едва Вторият закон на Роботиката.
Той гласеше: „Роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако заповедите не са в противоречие с Първия закон.“
Бейли направи усилие да говори спокойно и убедително:
— Мисля, че за кратко време мога да го понеса, Данийл.
— Не съм убеден в това, колега Елайджа.
— Остави ме сам да преценя, Данийл.
— Ако това е заповед, колега Елайджа, аз не мога да й се подчиня.
Бейли се отпусна върху меката тапицирана седалка, С робота, разбира се, не можеше да се справи със сила. Цялата мощ на Данийл превишаваше стократно тази на човека. Той беше напълно способен да възпре Бейли, без ни най-малко да му навреди.
Бейли беше въоръжен. Можеше да насочи бластера към Данийл, но като изключим моментното чувство на надмощие, това действие щеше само да осуети плановете му. Безполезно беше да заплашваш с унищожение един робот. Самосъхранението — това беше едва Третият закон.
Той гласеше: „Роботът е длъжен да защищава своята сигурност, доколкото това не е в противоречие с Първия и Втория закон.“
Данийл не би имал нищо против да бъде унищожен, ако алтернативата е да наруши Първия закон. А Бейли не желаеше да унищожава Данийл, Категорично не.
Все пак искаше му се да погледне навън. Тази мисъл не му даваше мира. Не можеше да позволи това опекунство над него да продължава.
За момент си помисли да насочи бластера към собственото си слепоочие. Отвори покрива на колата или ще се самоубия. На едно действие на Първия закон да противопостави друго — по-силно, по- неотложно.
Бейли знаеше, че не може да го направи. Беше твърде недостойно. Картината, изникнала в съзнанието му, го отвращаваше.
Той каза вяло:
— Би ли попитал шофьора колко мили ни остават до края?
— Разбира се, колега Елайджа.
Данийл се наведе напред и натисна бутона. Докато го правеше, Бейли също се наведе и извика:
— Водач! Свали покрива на колата!
Този път човешката ръка се протегна бързо към бутона и го натисна отново. Тя остана твърдо в това положение.
Леко задъхан, Бейли гледаше Данийл.
За секунда Данийл остана неподвижен, сякаш позитронните му връзки за момент бяха нарушени, докато се приспособят към новата обстановка. Но това премина бързо и в следващия миг ръката на робота се задвижи.
Бейли очакваше това. Данийл щеше да отстрани човешката ръка от бутона (внимателно, без да я нарани), да включи отново предавателя и да отмени заповедта.
Бейли каза:
— Не можеш да отместиш ръката ми, без да ме нараниш. Предупреждавам те. Сигурно ще трябва да ми счупиш пръстите.
Не беше истина. Бейли го знаеше. Но Данийл спря ръката си. На една опасност бе противопоставена друга. Позитронният мозък трябваше да прецени вероятностите и да ги превърне в противоположни потенциали. Което просто означаваше още малко колебание.
Бейли каза:
