накарал соларианите да мислят, че си човек. Не е ли опасно това? Ако разберат, те може много да се ядосат. Защо го е направил?
Хуманоидният робот заговори:
— Ето какво ми обясниха, колега Елайджа. Връзката ви с човек от външните светове би издигнала престижа ви в очите на соларианите. Връзката ви с робот би го намалила. Тъй като познавам привичките ви и бих могъл да работя лесно с вас, счетоха за разумно да оставят соларианите да ме мислят за човек, без всъщност да ги заблуждават с категорични изявления в този дух.
Бейли не му вярваше. Подобна деликатна загриженост за чувствата на някакъв си землянин не бе присъща на един космолит, та бил той толкова образован като Фастълф.
Той помисли за друга възможност и каза:
— Нали сред външните светове соларианите са прочути с производството си на роботи?
— Радвам се — отвърна Данийл, — че сте запознат с икономиката на Солария.
— Ни най-малко — възкликна Бейли. — Мога да се досетя как се пише „Солария“ и с това познанията ми за нея се изчерпват.
— В такъв случай не разбирам, колега Елайджа, какво ви накара да зададете този въпрос, но той е напълно уместен. Улучихте целта. Според информацията, съхранена в мозъка ми, от петдесетте външни свята Солария безусловно е най-прочута с разнообразието и съвършенството на роботите си. Тя изнася специализирани модели във всички останали външни светове.
Бейли кимна с мрачно задоволство. Естествено Данийл не можеше да проследи онзи интуитивен мисловен скок, който имаше за отправна точка човешката слабост. Нито пък Бейли чувствуваше необходимост да му изложи разсъжденията си. Щом Солария беше водеща в световната роботика, то доктор Хан Фастълф и сътрудниците му са могли да имат чисто лични и много човешки подбуди да демонстрират своя превъзходен робот. Това не би имало нищо общо със сигурността или с чувствата на един землянин.
Те щяха да доказват собственото си превъзходство, позволявайки на експертите-солариани да се заблудят и да приемат един робот — аврорианска направа — за себеподобен.
Бейли се почувствува много по-добре. Странно, целият му разсъдък, всичките умствени способности, които можа да мобилизира, не успяха да го спасят от паниката; обаче няколкото трохи, подхвърлени на собственото му тщеславие, сториха това веднага.
Мисълта за тщеславието на космолитите също помогна.
Каза си: „Йосафате, всички сме хора, дори космолитите.“
На глас рече почти нехайно:
— Докога ще трябва да чакаме тази кола? Аз съм готов.
Въздушният тунел даде признаци, че е непригоден за целта. Човекът и хуманоидът излязоха от кораба изправени и тръгнаха по еластичната мрежа, която се огъваше и олюляваше под тежестта им. (В космоса, представяше си смътно Бейли, хората, които в безтегловно състояние се прехвърлят от един кораб на друг, лесно биха могли да вземат разстоянието наведнъж с помощта на начален отскок.)
В другия край тунелът се стесняваше грубо, а мрежата се бе нагърчила, сякаш някаква гигантска ръка я стискаше. Данийл, който носеше електрическия фенер, запълзя на четири крака, същото направи и Бейли. По този начин изминаха последните двайсетина фута и влязоха най-после в нещо, което очевидно бе земеходна машина.
Данийл внимателно затвори плъзгащата се врата, през която бяха влезли. Чу се силно щракване, навярно при отделянето на въздушния тунел.
Бейли се огледа с любопитство. Нямаше нищо екзотично. Видя две разположени една зад друга седалки, всяка от които можеше да побере трима. От двете страни на седалките имаше врати. Лъскавите участъци, които при обикновени обстоятелства биха могли да бъдат прозорци, бяха черни и непроницаеми, без съмнение в резултат на съответна поляризация. Бейли беше запознат с тези неща.
Вътрешността на колата се осветяваше от две кръгли жълти лампи на тавана; накратко, единственото странно нещо беше предавателната уредба в преградната стена срещу предната седалка и, разбира се, фактът, че никъде не се виждаха контролни уреди.
Бейли каза:
— Предполагам, че шофьорът е от другата страна на преградата.
Данийл отвърна:
— Съвършено вярно, колега Елайджа. А ние можем да му даваме нарежданията си ето така. — Той се наведе леко напред и натисна един бутон. Затрептя червена светлинка. Каза спокойно:
— Вече можеш да тръгваш. Ние сме готови. — Последва приглушено бучене, което заглъхна почти веднага, едва доловим, мимолетен тласък назад, после нищо. Бейли възкликна изненадано:
— Движим ли се?
— Да. Автомобилът не се движи на колела, а се плъзга по диамагнитно силово поле. Ако не са ускорението и забавянето, няма да усетите нищо.
— А на завоите?
— Машината се наклонява автоматично и ги компенсира. Равновесието й се запазва и при изкачване, и при спускане.
— Управлението сигурно е доста сложно — подхвърли сухо Бейли.
— Напълно автоматично е. Шофьорът е робот.
— Хм-м. — Това бе горе-долу всичко, което искаше да знае за колата. Каза: — Колко ще продължи пътуването?
— Около час. Въздушният транспорт е по-бърз, но исках да ви осигуря изолация, а в соларийските самолети няма пълна изолация като в този бързоходен автомобил.
Бейли се подразни от тази „загриженост“ на другия. Чувствуваше се като бебе, оставено на грижите на бавачката си. Странно, но почти толкова го дразнеха и думите на Данийл. Според него с този ненужно официален стил той лесно можеше да се издаде, че е робот.
За момент Бейли се взря с любопитство в Р. Данийл Оливо. Роботът, загледан право пред себе си, стоеше неподвижен и невъзмутим под изучаващия поглед на човека.
Тъканта на кожата му бе съвършена, всеки косъм по главата и тялото беше изработен и поставен там с любов и педантичност. Движението на мускулите под кожата изглеждаше съвсем истинско. Никакви усилия, колкото и разточителни да са били те, не бяха спестени. И все пак Бейли знаеше от личен опит, че крайниците и гръдният кош могат да се разтварят по невидими шевове, когато е необходим ремонт. Знаеше, че под тази истинска кожа има метал и силикон. Знаеше, че в черепната кухина е поставен позитронен мозък, съвършен, но все пак позитронен. Знаеше, че „мислите“ на Данийл са само временни позитронни токове, преминаващи по пътища, строго програмирани и предварително определени от производителя.
Но кои бяха признаците, които щяха да разкрият това на опитното око на специалиста? Едва забележимата неестественост в начина на изразяване? Хладната безстрастност, която се излъчваше от цялото му същество? Самото съвършенство на неговата човекоподобна външност?
Но нямаше време за губене. Бейли каза:
— Да се върнем към разговора, Данийл. Преди да дойдеш тук, сигурно си получил някои сведения за Солария.
— Да, колега Елайджа.
— Това е добре, защото аз нямам никакви. Колко е голяма тази планета?
— Диаметърът й е 9500 мили. От трите планети тук тя е най-отдалечената и единствено е населена. Климатът и атмосферата й са като тези на Земята; процентът на плодородната почва е по-висок; запасите от полезни изкопаеми са по-малко, но, разбира се, са по-слабо експлоатирани. Този свят има независима икономика и благодарение на износа на роботи е в състояние да поддържа висок жизнен стандарт.
Бейли попита:
— Колко е населението?
— Двайсет хиляди души, колега Елайджа.
Бейли прие този факт за момент, после каза кротко:
— Имаш предвид двайсет милиона, нали? — Оскъдните му познания за външните светове бяха
