— Един момент, колега Елайджа.
— Сега пък какво има?
— Предполагам, че роботът би могъл да осъществи необходимия контакт много по-лесно. Това е неговата област.
Бейли отвърна мрачно:
— Сигурен съм, че ще го направи по-добре от мен. Аз може да объркам всичко. — Той гледаше невъзмутимо равнодушния Данийл. — Все едно, предпочитам лично да установя контакта. Аз ли командувам тук или не?
— Вие, колега Елайджа — каза Данийл. — И вашите заповеди ще се изпълняват, доколкото това не противоречи на Първия закон. Все пак, ако позволите, бих искал да ви съобщя някои неща за тукашните роботи, които трябва да знаете. На Солария роботите са далеч по-специализирани, отколкото на другите светове. Въпреки че физически са способни на много неща, в умствено отношение те са предназначени за един определен вид дейност. Изпълняването на функции извън специализацията им изисква голямо напрежение поради непосредственото прилагане на един от трите закона. Също неизвършването на дейностите, за които са предназначени, води до прилагането на трите закона.
— И в такъв случай една моя заповед поставя в действие Втория закон, нали?
— Така е. Но напрежението, което той ще предизвика, е „неприятно“ за робота. Обикновено такива неща не се случват, тъй като соларианинът почти никога не се намесва във всекидневните занимания на роботите. Най-напред, защото не би му хрумнало да свърши вместо него някоя работа; освен това той не би имал нужда да го стори.
— Да не искаш да кажеш, Данийл, че ще причиня болка на робота, ако аз свърша неговата работа?
— Както знаете, колега Елайджа, думата „болка“ в човешкия й смисъл е неприложима за реакциите на робота.
Бейли вдигна рамене.
— Тогава?
— Въпреки всичко — продължи Данийл, — доколкото мога да преценя, тези усещания имат същото въздействие върху него, както болката върху човека.
— Все пак — подхвърли Бейли — аз не съм соларианин. Аз съм землянин. Не обичам роботът да прави това, което аз искам да направя.
— Имайте предвид също — поде Данийл, — че ако причините беда на робот, това може да се приеме от нашите домакини като акт на нелюбезност, защото в общество от този тип вероятно съществуват някои повече или по-малко установени схващания за начина, по който следва да се отнасяте с един робот. Може да обидим домакините, а това едва ли ще направи задачата ни по-лека.
— Е, добре — рече Бейли, — нека роботът да си върши работата.
Той отстъпи. Инцидентът не беше съвсем безполезен. Той бе поучителен пример за това колко безкомпромисно можеше да бъде едно роботизирано общество. Веднъж създадени, роботите не можеха да бъдат лесно отстранени и този, който искаше да се отърве от тях, макар и временно, откриваше, че е невъзможно.
През полузатворените си очи Бейли видя как роботът се приближи към стената. Нека земните социолози да поразмислят над това, което току-що се случи, и да си направят изводи. Той беше започнал да си създава собствено мнение.
Половината стена се плъзна встрани и командното табло, което се откри, би направило чест и на земна електростанция.
Бейли копнееше за лулата си. Бяха го предупредили, че на непознаващата тютюна Солария пушенето би било ужасно незачитане на приличието, затова дори не му бяха позволили да си вземе лулата. Той въздъхна. Имаше моменти, когато усещането на мундщука между зъбите и на сгорещеното й огнище в ръката би било безкрайно успокоително.
Роботът действуваше бързо, като побутваше леко тук-там по някое съпротивление и активизираше силовото поле с бързи движения на пръстите.
Данийл обясни:
— Необходимо е най-напред да се сигнализира на този, с когото човек желае да установи видеоконтакт. Сигнала, разбира се, ще приеме робот. Ако индивидът, на когото сигнализираме, е на разположение и желае да приеме видеообраза, контактът се осъществява докрай.
— Необходими ли са всички тези контролни уреди? — попита Бейли. — Та роботът почти не се докосва до повечето от тях.
— Информацията ми по този въпрос е непълна, колега Елайджа. Понякога все пак е необходимо да се осъществяват едновременни и подвижни видеоконтакти. Последните особено изискват сложно и непрекъснато регулиране.
Роботът каза:
— Връзката е установена. Когато сте готови, ще започнем.
— Готови сме — изръмжа Бейли и сякаш това бе сигнал, та отсрещната половина на стаята се обля в светлина.
— Пропуснах — обади се веднага Данийл — да наредя на робота да ги предупреди да покрият всички отвори, които гледат навън. Съжалявам за това, но трябва да се разпоредим…
— Няма значение — намръщи се Бейли. — Ще се справя. Не се намесвай.
Това, което се появи, беше баня, или поне така предположи Бейли, съдейки по обстановката. Единият край, както му се стори, беше козметичен салон и той си представи как някой робот (или роботи?) с безпогрешна сръчност работи върху прическата на жената и останалите подробности от тоалета й, превръщайки я в гледката, която тя представяше на света.
Някакви уреди и принадлежности, по които просто плъзна поглед. Не можеше да отгатне предназначението им поради липсата на опит. Стените бяха украсени със сложни фигури, които караха окото да повярва, че изобразяват реални предмети, преди да се прелеят в абстрактни форми. Това завладяваше вниманието и имаше успокояващ, почти хипнотичен ефект. Отделението с душа бе доста голямо и преградено с нещо, което не изглеждаше материално, а бе по-скоро светлинен трик, образуващ непрозрачна, блещукаща стена. Не се виждаше никакъв човек.
Погледът на Бейли попадна върху пода. Къде свършваше неговата стая и започваше другата? Лесно можеше да се разбере. Имаше ивица, където характерът на светлината се променяше — сигурно там.
Той пристъпи към ивицата и след моментно колебание протегна ръка отвъд нея.
Не усети нищо повече от онова, което би усетил, ако си беше пъхнал ръката в някое от не така съвършените земни тримерни изображения. Там поне щеше да вижда ръката си; едва-едва може би, и с наслоен върху нея образ, но все пак щеше да я вижда. Сега тя изчезна напълно. Ръката му свършваше рязко до китката.
Какво щеше да стане, ако самият той преминеше ивицата? Навярно нямаше да може да вижда. Щеше да се озове в пълен мрак. Мисълта за такава ефикасна изолация беше почти приятна.
Един глас го прекъсна. Той вдигна очи и отстъпи назад с почти тромава припряност.
Говореше Гладиа Делмар. Поне така реши Бейли. Горният участък от трепкащия светлинен параван пред душа бе изчезнал и сега ясно се виждаше нечия глава.
Тя се усмихваше на Бейли.
— Здравейте, съжалявам, че ви накарах да чакате. Скоро ще бъда суха.
Лицето й, триъгълно, с широки скули (които изпъкваха, когато се усмихваше), се стесняваше в нежна извивка покрай пълничките й устни и завършваше с малка брадичка. Главата й не беше много над пода. Бейли прецени, че тя е около сто петдесет и седем сантиметра висока. (Не беше типично. Поне така смяташе Бейли. Предполагаше се, че космолитянките са по-скоро високи и величествени.) Нито пък косите й имаха характерния червеникав цвят. Те бяха светлокестеняви със златист оттенък, не много дълги. В момента бяха бухнали от струя топъл въздух, както предполагаше Бейли. Гледката беше приятна. Смутен, той каза:
— Ако желаете да прекъснем връзката и да изчакаме, докато се приготвите…
— О, не. Почти съм готова, а междувременно можем да разговаряме. Ханис Груър ми съобщи, че ще поискате видеовръзка с мен. Както разбрах, идвате от Земята. — Очите й дълго се задържаха върху него,
