сякаш го поглъщаше с поглед.
Бейли кимна и седна.
— Моят придружител е от Аврора.
Тя се усмихна, но не отмести очи от Бейли, като че той, въпреки всичко, си оставаше любопитният обект, а и Бейли, разбира се, смяташе, че е така.
Тя вдигна ръце над главата си, като прекара пръсти през косата и я разпръсна, сякаш да ускори изсушаването. Ръцете й бяха нежни и грациозни. Много е привлекателна, помисли си Бейли.
После си каза неловко: „На Джеси това не би й харесало.“
Данийл се обади:
— Възможно ли е, госпожо Делмар, да покриете прозореца, който се вижда, или да поляризирате светлината. Моят колега се дразни от дневната светлина. На Земята, както може би сте чували…
Младата жена (тя изглеждаше на двайсет и пет, но на Бейли му хрумна горчивата мисъл, че видимата възраст на космолитите може да е напълно измамна) притисна ръце към бузите си и възкликна:
— Ами да. Знам за това. Много глупаво от моя страна. Моля да ме извините, само за минутка. Ще повикам някой от роботите…
Като не преставаше да говори, тя излезе от кабинката за изсушаване, с ръка, протегната към контактния бутон.
— Винаги съм смятала, че в тази стая трябва да имам повече от един бутон. Каква полза от къща, в която бутоните не са ти под ръка, където и да си — например на не повече от пет стъпки. Просто… Но какво има, случило ли се е нещо?
Тя гледаше смаяно Бейли, който, след като подскочи от стола и го прекатури, се изчерви до корена на косите си и бързо се извърна.
Данийл каза спокойно:
— Добре би било, госпожо Делмар, ако след като се свържете с робота, се върнете в кабинката или поне си сложите някоя дреха.
Гладиа погледна голото си тяло с изненада и отвърна:
— Но да, разбира се.
Обсъжда се едно престъпление
— Та това е само видеоконтакт, нали разбирате — с разкаяние рече Гладиа.
Беше загърната в нещо, което оставяше ръцете и раменете й открити. Кракът й бе оголен до средата на бедрото, но Бейли, който се бе съвзел напълно и се чувствуваше истински глупак, стоически пренебрегна това.
Той каза:
— Беше толкова неочаквано, госпожо Делмар…
— Моля ви. Може да ме наричате Гладиа, освен ако… ако не е в навиците ви.
— Тогава, Гладиа. Не се тревожете. Повярвайте ми, в това нямаше нищо отблъскващо. Беше неочаквано. — Достатъчно глупаво се бе държал, дори да не беше накарал бедното момиче да смята, че я намира за неприятна. Всъщност беше доста… доста…
Е, не можа да намери думата, но знаеше със сигурност, че никога няма да може да разкаже на Джеси за това.
— Знам, че ви обидих — каза Гладиа, — но не исках. Просто не се сетих. Разбира се, знам, че човек трябва да се съобразява с порядките на другите планети, но тези порядки са толкова ненормални понякога; не точно ненормални — побърза да добави тя. — Нямах предвид това. Искам да кажа странни, разбирате ли, и човек лесно може да забрави. Както забравих да се погрижа за прозорците.
— Всичко е наред — промърмори Бейли.
Сега тя се намираше в друга стая и всички прозорци бяха затъмнени, а светлината имаше онзи малко по-различен и по-приятен оттенък на изкуственото осветление.
— Колкото до другото — продължи тя със сериозен тон, — то е само визуално, нали разбирате. В края на краищата вие нямахте нищо против да разговаряте с мен, когато бях под сешоара, а тогава също не бях облечена.
— Все пак — отвърна Бейли, желаейки тя да спре да говори за това — да ви слушам е едно, а да ви виждам е съвсем друго.
— Тъкмо това искам да ви кажа. Вие не ме виждате. — Тя леко поруменя и сведе поглед. — Сигурно не мислите, че мога да направя подобно нещо, искам да кажа, да изляза гола, ако знам, че някой ме вижда. Това беше просто видеоконтакт.
— Не е ли все същото? — каза Бейли.
— Съвсем не. В момента вие наблюдавате моя образ. Не можете да ме докоснете, нали, нито да ме помиришете, или нещо подобно. Това можете да направите, ако ме виждате. В този момент аз съм най- малко на двеста мили от вас. Как може тогава да е същото?
Това възбуди интереса на Бейли.
— Но аз ви виждам с очите си.
— Не, не ме виждате. Виждате изображението ми. Това е видеоконтакт.
— Нима има разлика?
— Огромна разлика.
— Разбирам.
В известен смисъл разбираше. Не можеше да каже точно каква бе разликата, но в това имаше някаква логика.
Тя каза, накланяйки леко глава:
— Наистина ли разбирате?
— Да.
— Означава ли това, че няма да имате нищо против, ако си сваля халата? — Тя се усмихваше.
Той си помисли: „Шегува се, трябва да го приема само като шега.“ Но на глас каза:
— Недейте, това ще ми отвлича вниманието. Ще поговорим друг път.
— Да остана ли по халат или да сложа нещо по-официално? Питам ви сериозно.
— Няма значение.
— Мога ли да ви наричам с малкото ви име?
— При подходящ случай.
— Как е малкото ви име?
— Елайджа.
— Добре. — Тя се сгуши в един стол, който изглеждаше от твърд материал, едва ли не от керамика, но той плавно поддаде и я обгърна нежно.
Бейли каза:
— А сега на въпроса.
— На въпроса — рече тя.
На Бейли му беше изключително трудно. Не знаеше дори как да започне. На Земята би попитал за името, длъжността, града и сектора на местоживеене, имаше безброй други въпроси, които се задават в такива случаи. В началото навярно щеше да знае и отговорите, но това би улеснило преминаването към по- сериозната част. Би му помогнало да се представи на другия, да обмисли тактиката, с която да постигне нещо повече от догадки.
Но сега? Можеше ли да бъде сигурен в каквото и да е? Самият глагол „виждам“ означаваше различни неща за него и за жената. Колко ли още други думи щяха да бъдат различни? Колко ли пъти щяха да изпадат в недоразумения?
Бейли попита:
— Колко време бяхте женени, Гладиа?
— Десет години, Елайджа.
— На колко години сте?
— Трийсет и три.
