— Няма много за разказване. Разбрах, че е зает, знаех го, защото винаги се занимаваше с някаква изследователска работа, затова се върнах към моите занимания. Тогава, може би петнайсетина минути по- късно, чух вик.
Настъпи пауза и Бейли я подкани:
— Какъв вик?
— Вика на Рикейн. На моя съпруг. Само един вик. Никакви думи. Вик на ужас. Не! По-скоро на изненада, шок. Нещо такова. Никога не бях го чувала да вика.
Тя притисна ръце към ушите си, сякаш да прогони дори спомена за този вик, а халатът й бавно се свлече до кръста. Гладиа не обърна внимание на това, а Бейли съсредоточено загледа бележника си.
Той каза:
— И какво направихте?
— Втурнах се нататък. Тичах. Не знаех къде е…
— Казахте, струва ми се, че отишъл в лабораторията, във вашата част от жилището.
— Наистина, Елайджа, но не знаех къде се намира тя. Не бях съвсем сигурна. Никога не ходех там. Тя беше негова. Знаех само в коя посока е. Някъде в западната част, но бях толкова объркана, че дори не се сетих да повикам някой робот. Щеше да ме заведе веднага, но, разбира се, те не идват, без да ги повикаш. Когато стигнах там — успях да го открия някак си, — той беше мъртъв.
Гладиа неочаквано млъкна, наведе глава и заплака, а Бейли се почувствува ужасно неловко. Тя не направи опит да скрие лицето си. Просто затвори очи и по бузите й бавно потекоха сълзи. Не се чуваше никакъв звук. Раменете й едва потръпваха.
После вдигна клепачи и го погледна с плувнали в сълзи очи.
— Никога не бях виждала мъртъв човек. Беше облян в кръв, а главата му беше… просто… всичко… успях да повикам един робот, той доведе други и сигурно те са се погрижили за мен и за Рикейн. Не помня нищо. Не знам…
Бейли попита:
— Как са се погрижили за Рикейн?
— Отнесли са тялото и са почистили мястото. — В гласа на жената, господарка на къщата, загрижена за реда в нея, долови нотки на негодувание. — Беше истински хаос.
— И какво направиха с тялото?
Тя поклати глава.
— Не знам. Изгорили са го сигурно. Като всяко мъртво тяло.
— Не съобщихте ли в полицията?
Тя го погледна с недоумение и Бейли си помисли: „Никаква полиция!“ Той каза:
— Предполагам, че сте казали на някого. Другите са се научили за това.
— Роботите повикаха лекар — отвърна тя. — А аз трябваше да се обадя в неговата лаборатория. Роботите там трябваше да знаят, че няма да се върне.
— Предполагам, че лекарят е бил повикан за вас.
Тя кимна. Едва сега сякаш забеляза, че халатът се бе свлякъл до бедрата й. Тя го вдигна отново, като мълвеше отчаяно:
— Съжалявам, съжалявам.
Бейли се чувствуваше неловко, като я гледаше как седи там безпомощна, трепереща, с лице, разкривено от крайния ужас, който я бе връхлетял заедно със спомена.
Никога не бе виждала мъртъв човек. Никога не бе виждала кръв и разбит череп. И ако брачната връзка на Солария не означаваше непременно дълбока привързаност, то тя все пак бе видяла мъртво човешко същество.
Бейли не знаеше какво да каже или да направи. Изпита желание да се извини, но все пак той бе полицай и просто изпълняваше дълга си.
Но в този свят не съществуваше полиция. Щеше ли да разбере тя, че това е негов дълг?
Бавно и с възможно най-внимателния тон той попита:
— Гладиа, не чухте ли нещо? Нещо друго освен вика на съпруга ви?
Тя вдигна поглед, лицето й бе все така хубаво въпреки очевидното страдание — може би тъкмо поради него. Каза:
— Нищо.
— Нечии стъпки? Някакъв глас?
Тя поклати глава.
— Не чух нищо.
— Когато намерихте съпруга си, той беше съвсем сам, така ли? Само двамата ли бяхте?
— Да.
— И никакви следи от присъствието на друг човек?
— Не забелязах нищо. Пък и не виждам как някой е могъл да влезе там.
— Какво значи това?
За момент тя изглеждаше смаяна. После добави обезсърчено:
— Вие сте от Земята. Все забравям. Знаете ли, просто никой не би могъл да бъде там. Съпругът ми не се срещаше с никого освен с мен; не беше виждал никого от детските си години. Той положително не беше от тези, които се срещат с други хора. Не и Рикейн. Беше много стриктен; строго съблюдаваше порядките.
— Може да не е станало по негово желание. Представете си, че някой просто е влязъл без покана, без вашият съпруг да знае изобщо за това. Той не би могъл да избегне натрапника, колкото и строго да е съблюдавал порядките.
Тя каза:
— Възможно е, но той веднага би повикал роботите, за да отведат човека. Точно това би направил! Пък и никой не би се опитал да влезе при съпруга ми, без да е бил поканен. Немислимо е. И бъдете сигурен, че Рикейн никога не би поканил когото и да е. Смешно е да се помисли.
Бейли каза меко:
— Съпругът ви е бил убит с удар по главата. Нали така?
— Предполагам. Беше… целият…
— Сега не ви питам за подробностите. В стаята нямаше ли следи от някое механично приспособление, което би позволило на някого да разбие черепа му с дистанционно управление?
— Разбира се, не. Поне аз не забелязах нищо такова.
— Ако там е имало нещо подобно, сигурно сте щели да го видите. Оттук следва, че нечия ръка е държала предмет, с който може да се разбие човешки череп, и тази ръка е замахнала. Някой е трябвало да бъде на не повече от четири крачки от съпруга ви, за да го направи. Значи някой все пак се е виждал с него.
— Изключено — чистосърдечно възкликна тя. — Един соларианин просто не би могъл да се види с когото и да е.
— Този, който се е решил на убийство, не би се смутил от това, нали?
(На него самия това твърдение му се стори неубедително. На Земята му беше известен случай, когато съвършено безскрупулен убиец бе заловен само защото не бе могъл да наруши обичая да се пази пълна тишина в обществената баня.)
Гладиа поклати глава.
— Това с виждането не го разбирате. На Земята хората се виждат с когото си искат по всяко време, затова не можете да разберете…
У нея сякаш се пробуди любопитство. Погледът й се пооживи.
— Да се виждате за вас е напълно в реда на нещата, нали?
— Винаги съм го приемал като нещо естествено — отвърна Бейли.
— И това не ви смущава?
— Защо да ме смущава?
— Знаете ли, във филмите не се казва нищо, а пък на мен винаги ми се е искало да знам… Мога ли да ви попитам нещо?
— Питайте — каза Бейли вяло.
