Бейли почувствува смътно задоволство. Тя спокойно можеше да бъде на сто трийсет и три.
— Щастлив ли беше бракът ви?
Гладиа изглеждаше смутена.
— Какво точно имате предвид?
— Ами… — За момент Бейли се обърка. Какво ли определение можеше да се даде за щастлив брак? Поточно как ли един соларианин си представяше щастливия брак? Той продължи: — Виждахте ли се често?
— Какво? Надявам се, не. Не сме животни, нали?
Бейли се намръщи.
— Все пак сте живели в едно жилище? Мислех, че…
— Разбира се. Бяхме женени. Но аз си живеех в моята част от къщата, а той — в неговата. Той си имаше своята кариера и това му отнемаше голяма част от времето, а аз си имам моята работа. Осъществявахме видеовръзка, когато беше необходимо.
— Той ви виждаше, нали?
— За тези неща не се говори, но той наистина ме виждаше.
— Имате ли деца?
Гладиа скочи на крака, видимо възмутена.
— Това е прекалено. Всякакви, граници на приличието…
— Един момент. Почакайте! — Бейли удари с юмрук по облегалката на стола. — Не ми създавайте затруднения. Това е разследване на убийство. Давате ли си сметка? Убийство. И вашият съпруг е жертвата. Искате ли убиецът да бъде открит и наказан или не?
— Тогава питайте за убийството, а не за… за…
— Трябва да питам за всичко. Най-напред искам да знам дали скърбите за смъртта на съпруга си. — После добави с преднамерена жестокост: — Не изглеждате натъжена.
Тя го изгледа надменно.
— Винаги съжалявам, когато някой умре, особено ако той е млад и полезен.
— А фактът, че той е бил ваш съпруг, не ви ли кара да съжалявате малко повече?
— Той беше определен за мен и ние се виждахме така, както бе предвидено по програма, и… и — следващите думи тя изрече на един дъх — и щом искате да знаете, нямаме деца, защото все още не бяха запланувани. Не виждам какво общо имат тези неща с нечия скръб по нечия смърт.
Възможно е това да няма нищо общо със случая, помисли си Бейли. Зависеше от начина им на живот, а него той не познаваше. Смени темата:
— Казаха ми, че имате лични впечатления от обстоятелствата около убийството.
За момент тя сякаш се изопна като струна.
— Аз… намерих трупа. Правилно ли се изразих?
— Значи не сте видели самото убийство?
— О, не — едва чуто промълви тя.
— Хайде, разкажете ми какво се случи. Без да бързате и със свои думи. — Той се облегна и се приготви да слуша.
Тя започна:
— Беше третата втора от петия…
— А по Стандартното време? — бързо попита Бейли.
— Не знам точно. Наистина не знам. Предполагам, че можете да направите справка.
Гласът й зазвуча неуверено, а очите й се разшириха, Забеляза, че са повече сиви, отколкото сини. Тя каза:
— Той дойде при мен. По програма този ден трябваше да се видим и знаех, че ще дойде.
— Винаги ли идваше в определените дни?
— О, да. Беше много съвестен човек, добър соларианин. Никога не пропускаше деня за среща и идваше винаги по едно и също време. Разбира се, не оставаше дълго. Не беше запланувано да имаме д…
Тя не можа да произнесе думата, но Бейли кимна.
— Както и да е — продължи тя, — идваше винаги по едно и също време, за по-голямо удобство. Разговаряхме по малко; срещите са истинско изпитание, но той разговаряше с мен по най-обикновен начин. Това му беше присъщо. После отиваше да се занимава с проекта, над който работеше; не знам какъв бе точно. В моята част от къщата има специална лаборатория, където можеше да се оттегля в дните за среща. Естествено той си имаше много по-голяма лаборатория в своята част.
Бейли се питаше с какво ли се е занимавал той в тези лаборатории. С фетология навярно; каквото и да означаваше това.
Попита:
— Виждаше ли ви се променен? Неспокоен?
— Не. Не. Никога нищо не го тревожеше. — Тя едва не се засмя, но в последния момент успя да се сдържи. — Винаги се владееше отлично, като вашия приятел там. — Тя бързо протегна малката си ръка и посочи Данийл, който не помръдна.
— Разбирам. Е, продължавайте.
Гладиа не продължи. Вместо това тя прошепна:
— Няма ли да възразите, ако си поръчам нещо за пиене?
— Моля.
Ръката на Гладиа незабавно се плъзна покрай облегалката на стола. След по-малко от минута безшумно влезе някакъв робот и в ръката й се появи чаша топла напитка. (Бейли виждаше парата.) Тя бавно отпи, после остави чашата.
Каза:
— Така е по-добре. Мога ли да ви задам един личен въпрос?
Бейли отвърна:
— Питайте.
— Чела съм много за Земята. Знаете ли, винаги ми е било интересно. Такъв ненормален свят. — Тя млъкна и бързо добави: — Не исках да кажа това.
Бейли леко се намръщи.
— Всеки свят изглежда ненормален за хората, които не живеят там.
— Искам да кажа, че е различен. Разбирате ли? Както и да е, искам да ви задам един неприличен въпрос. Поне, надявам се, че за човек от Земята няма да изглежда неприличен. Разбира се, не бих го задала на соларианин. За нищо на света.
— Какъв въпрос, Гладиа?
— За вас и приятеля ви… господин Оливо, така ли беше?
— Да.
— Това не е видеовръзка, нали?
— Какво имате предвид?
— Искам да кажа, за вас двамата. Вие се виждате. Там сте заедно.
Бейли отвърна:
— Физически сме заедно. Да.
— И бихте могли да го докоснете, ако поискате.
— Точно така.
Тя погледна от единия към другия и възкликна:
— О?!
Това можеше да означава всичко. Възмущение? Погнуса?
Забавляваше го мисълта да стане, да отиде при Данийл и да сложи разперената си длан върху лицето му. Би било любопитно да наблюдава реакциите й.
Той каза:
— Бяхте започнали да разказвате какво се случи, когато съпругът ви дойде да ви види. — Нямаше съмнение, тъкмо това искаше да избегне тя, когато зададе този въпрос, колкото и да бе интересен той за нея. Тя отново отпи от чашата. После рече:
