дом на човечеството, а и слабата и изолирана позиция на микогенците сред цяла галактика от квадрилиони хора, чужди на странния дух на тяхното общество, логично би могла да означава, че първоначалният дом е била Земята, а Аврора е представлявала отклонила се от нормалното развитие издънка. Не мога да преценя, но ти обяснявам начина си на мислене, за да разбереш крайните ми заключения.
Чувек кимна.
— Виждам какво правиш. Моля те, продължавай.
— Световете са враждували — така излизаше от приказките на майка Рита. Когато сравнявам микогенците, които изглежда олицетворяват Аврора, и даляните, вероятно олицетворяващи Земята, струва ми се, че Аврора — независимо дали е била първа или втора, все пак е била по-напредналата, планетата, която би могла да произведе по-съвършени роботи, та дори и неразличими на външен вид от хората. Следователно такъв един робот ще да е бил проектиран и сътворен на Аврора. Само че той бил ренегат и дезертирал от планетата. За земните хора пък е бил герой, значи би трябвало да се е присъединил към Земята. Защо го е направил, какви мотиви е имал, не мога дори да предполагам.
— Вероятно искаш да кажеш — подметна Чувек — защо то е направило това и какви са били неговите мотиви?
— Възможно е, само че като седиш така насреща ми — отвърна Селдън — ми се вижда неестествено да използвам местоимението за среден род. Майка Рита беше убедена, че героичният робот, нейният героичен робот все още съществува и ще се върне, когато отново стане необходим. Стори ми се, че няма нищо невъзможно в идеята за един безсмъртен робот или поне за такъв, който е безсмъртен, доколкото някой не пропуска да му подменя редовно износените части.
— Дори и мозъка?
— Дори и мозъка. Всъщност аз не зная нищо за роботите, но ми се струва, че един нов мозък би могъл да се презапише от стария… Майка Рита намекна също за странни ментални способности. Помислих си: така и би трябвало да е. Може би съм донейде романтик, но не чак такъв, че да си мисля, как — просто като мине от една страна на друга — един робот може да промени хода на историята. Той, разбира се, не би могъл да осигури победата на Земята, нито пък да направи поражението на Аврора неизбежно… освен ако у него не е имало нещо изключително странно, нещо особено…
— Не ти ли хрумна, Хари — попита Чувек — че си имаш работа с легенди? Легенди, които с вековете и хилядолетията са били изопачени до степен да хвърлят булото на свръхестественото върху съвсем обикновени събития? Можеш ли да се заставиш да повярваш в един робот, който не само че изглежда досущ като теб, но освен това живее вечно и има ментални сили? Да не започваш да вярваш в свръхчовека?
— Много добре зная какво представляват легендите и съвсем не съм този, дето може лековерно да ги преглътне и да повярва на детински приказки! И все пак, когато те бъдат подкрепени от някои странни събития, които съм наблюдавал и дори сам съм изпитал на гърба си…
— Например?
— Чувек, срещнах те и от самото начало ти повярвах. Ти ми помогна срещу ония двама хулигани, когато нямаше защо да го правиш, и ме предразположи в своя полза — докато не осъзнах, че те са били наемници и са правили онуй, което ти си им наредил да правят… Но да оставим това!
— Добре — съгласи се Чувек и в гласа му най-накрая се прокрадна и весела нотка.
— Аз ти се доверих. Лесно ме убеди да не се връщам у дома си на Хеликон и да стана бродник из Трантор. Вярвах на всичко, което ми кажеше, без да задавам въпроси. Оставих се изцяло в ръцете ти. Като си припомням това сега, не мога да се позная! Не съм човек, който лесно се води, но незабелязано бях превърнат в такъв. Нещо повече, дори не ми и хрумваше, че се държа съвсем неприсъщо за характера си.
— Ти се познаваш най-добре, Хари.
— И не бях единственият! Как тъй Дорс Венабили, една красива жена със собствена кариера, ще зареже всичко, за да се присъедини към мен при бягството ми? Как тъй ще рискува живота си, за да спасява моя, и то приемайки задачата за подобна защита като своего рода свещена мисия и превръщайки я в хода на събитията едва ли не в идея-фикс? Дали просто защото ти си я помолил да го стори?
— Аз наистина я помолих, Хари.
— И все пак тя не оставя у мен впечатление за човек,който е готов да направи такава радикална промяна в живота си само защото някой го е помолил. Нито пък мога да повярвам, че е станало, понеже лудо се е влюбила в мен от пръв поглед и нищо не е можело да я отдалечи. Иска ми се някак си наистина да беше излязло тъй, ала тя изглежда напълно владее емоционалната си същност, и то повече — говоря ти съвсем открито — отколкото се владея аз по отношение на нея.
— Тя е чудесна жена — заяви Чувек. — Не те упреквам.
— И как така този Слънцар — продължи Селдън — едно арогантно чудовище и водач на хора, които упорстват в собствените си лъжи, ще пожелае да приеме туземци като Дорс и мен и да накара хората си да се отнасят с тях толкова добре, колкото въобще е възможно? Как така след като нарушихме всички забрани и извършихме сума светотатства, ти успя да го уговориш да ни пусне? Как успя да уговориш Тайсалвърови с техните дребнави предразсъдъци да ни приемат? Как тъй можеш да си бъдеш у дома по целия свят, да си приятел с всекиго, да влияеш на всички хора независимо от техните странности? Ако е там въпросът, как съумяваш да манипулираш и Клеон? И ако него хората го смятат за сравнително кротък и разбран, как си успявал да се оправяш с баща му, след като е общоизвестно, че е бил груб и своеволен тиранин? Как съумяваш да постигаш всичко туй? И най-вече — как тъй след като Маникс Четвърти от Што е прахосал десетилетия, за да създаде армия, която не е имала равностоен съперник, която е била обучена до съвършенство и изкусна във всяко отношение — как така тази армия се разпадна, щом дъщеря му се опита да я използва? По какъв начин успя да ги убедиш — всички до един — да станат ренегати?
— Не би ли могло това да означава просто, че съм тактичен човек — едва-едва се подсмихна събеседникът му — който е свикнал да си има работа с хора от различен тертип; че съм в състояние да правя услуги на важни личности — не само в момента, но и за в бъдеще? Струва ми се, че нищо от току-що изброеното не изисква свръхестествени качества.
— Нищо от изброеното? Дори неутрализацията на штоанската армия?
— Те не искаха да служат на една жена.
— Не, те от години трябва да са знаели, че щом Маникс предаде властта си или умре, кмет ще им стане Рашел, но не са показали никакви признаци на несъгласие, докато ти не сметна за необходимо да го сторят. Веднъж Дорс те описа като много убедителен човек. Наистина си убедителен. По-убедителен, отколкото може да бъде един човек. Само че едва ли си по-убедителен, отколкото би могъл да бъде един безсмъртен робот със странни ментални способности. Е, Чувек?
— Хари, какво искаш от мен? Да не очакваш да призная, че съм робот? Че само приличам на човек? Че съм безсмъртен? Че представлявам някакво ментално чудо?
Селдън се приведе към другия, който седеше на срещуположния край на масата.
— Да, Чувек, очаквам. Очаквам да ми кажеш истината и силно подозирам, че онова, което току-що нахвърля под формата на въпроси, е самата тя. Ти, Чувек, си роботът, когото майка Рита споменаваше като Да-ний, приятел на Ба-лий. Трябва да си признаеш. Нямаш избор.
91
Двамата сякаш се намираха в свой собствен свят, отделен от останалия. Седяха спокойно насред Што, в обсега на разоръжената от имперските войски штоанска армия. В центъра на събитията, които всички на Трантор, а може би и в цялата Галактика, наблюдаваха, съществуваше едно малко мехурче на съвършена изолация, в което Селдън и Чувек си играеха на нападение и отбрана — математикът полагаше всички усилия да изкове една нова реалност, събеседникът му не си мръдваше пръста, за да я приеме.
Селдън не се боеше, че ще ги прекъснат. Бе сигурен, че мехурчето, в което седяха, представлява граница, която не можеше да бъде преодоляна, че способностите на журналиста — не, на робота — ще държат на разстояние всички, докато играта не приключи.
— Хари, ти си изобретателен човек — каза след дълга пауза Чувек — но не разбирам защо трябва да си призная, че съм робот и да нямам и друг избор, освен да го сторя. Всичко, което ти твърдиш, може и да е
