вярно от гледна точка на фактите — твоето собствено поведение, поведението на Дорс, на Слънцар, на Тайсалвърови, на штоанските генерали… — да, възможно е и да е станало така, както ти казваш, но това не налага истинност на твоето тълкуване за същността на събитията. Всичко случило се определено би могло да има и съвсем естествено обяснение. Ти си ми се доверил, защото си приел онова, което ти казах; Дорс е осъзнала колко важна е твоята безопасност, понеже, бидейки историчка, е почувствала ключовата роля на психоисторията; Слънцар и Тайсалвър може би са ми били задължени заради услуги, за които ти нищо не знаеш; штоанските генерали са се възпротивили да бъдат управлявани от жена и толкоз… Защо ни е да прибягваме към свръхестественото?
— Виж какво, Чувек — Селдън вдигна длан, сякаш искаше да възпре с нея всички досегашни и бъдещи логически завъртулки — вярваш ли наистина, че империята се сгромолясва, и действително ли смяташ, че е важно това да не бъде допуснато, преди да се направи някакъв опит тя да бъде спасена или, най-малкото, да бъде омекотено рухването й?
— Да, вярвам — отговори запитаният и Селдън някак си разбра, че това му твърдение е правдиво.
— И наистина искаш да разработя психоисторията, защото чувстваш, че ти самият не си в състояние да го направиш?
— Нямам тези способности.
— И имаш усещането, че мога да се справя с тази задача — дори и понякога аз самият да се съмнявам в това?
— Да.
— От казаното би следвало, че ако по някакъв начин можеш да ми помогнеш, трябва да го направиш?
— Така е.
— Собствените ти чувства и евентуални егоистични съображения по никакъв начин не играят роля?
На невеселото лице на Чувек премина бегла, мимолетна усмивка и за миг Селдън почувства, че зад спокойното му държание се крие огромна и безплодна пустиня от умора.
— Направил съм кариера точно защото не обръщах внимание на личните чувства и егоистичните съображения.
— Тогава те моля за помощ, приятелю. Мога да разработя психоисторията и само на базата на Трантор, но положително ще се натъкна на трудности. Е, сигурно все някак ще ги преодолея, но ще ми бъде далеч по-лесно, ако зная някои ключови факти. Например дали Земята или Аврора е била първият свят на човечеството, или е имало някакъв друг… първоначален свят? Как са били свързани те — Земята и Аврора? Дали някоя от тях или и двете са колонизирали Галактиката? Ако е била само едната, защо не и другата? Ако пък са били и двете, как са уредили въпроса помежду си? Има ли светове, които са се появили в резултат на тази колонизация? Как тъй са се отказали от роботите? Защо не някоя друга планета, а тъкмо Трантор е станал имперски свят? Какво се е случило междувременно със Земята и Аврора? В главата ми щъкат още поне хиляда въпроса, които мога да задам в тоя миг, а ако се замисля, сигурно ще станат сто хиляди. Би ли допуснал да съм неосведомен, Чувек, и да се проваля в мисията си, вместо да ме информираш и да ми помогнеш да успея?
— Ако бях въпросният робот — рече събеседникът му — щях ли да имам в мозъка си място за всичките тези двадесет хиляди години история и за милионите различни светове?
— Не ми е известен капацитетът на роботските мозъци. Не зная и какъв е капацитетът на твоя. Но ако не ти достига памет, трябва да си записал някъде информацията, която не можеш да задържиш, така че в случай на нужда да се обърнеш към нея. Ако ти наистина я имаш и тя ми трябва, как можеш да не ми я предоставиш? С други думи, ако не можеш да не ми я дадеш, ще отречеш ли, че си робот — онзи робот — ренегатът?
Селдън се облегна назад и дълбоко си пое дъх.
— Така че отново те питам: робот ли си? Щом наистина искаш психоисторията, трябва да си признаеш. Ако все още отричаш или пък ме убедиш, че не си, моите шансове стават много, много по-малки. Всичко зависи от теб. Ти ли си Де-ний?
И Чувек отвърна, невъзмутим както винаги:
— Твоите аргументи са неоспорими. Аз съм Р. Данил Оливо. „Р“-то означава робот.
92
Р. Данил Оливо продължаваше да разказва спокойно, но на Селдън му се стори, че в гласа му има едва доловима промяна, сякаш сега, когато вече не играеше своята постоянна роля, говореше с по-голяма лекота.
— За двадесет хиляди години — рече той — никой не е предположил, че съм робот, освен когато съм поисквал това да бъде разбрано. Донякъде стана така, понеже хората се отказаха от роботите преди толкова време, че малцина от тях си спомнят, че някога те са съществували. Донякъде — защото аз наистина притежавам способността да откривам и влияя на хорските емоции. Откриването не представлява проблем, обаче за мен е трудно да им влияя по причини, свързани с роботската ми природа — въпреки че когато пожелая, мога да го направя. Имам тая способност, но трябва да се преборвам с желанието си да я използвам. А когато все пак се намесвам, много рядко правя нещо повече от това да подсиля — колкото е възможно по-леко — онова, което вече съществува. Ако не е необходимо да постигна целите си, просто избягвам да го правя. Не ми бе нужно да бърникам в ума на Слънцар например, за да го накарам да ви приеме — ако забелязваш, назовавам това „бърникане“, тъй като то съвсем не е нещо приятно за вършене. Не се налагаше, защото той наистина ми дължеше благодарност за разни извършени услуги и в същността си е почтен човек въпреки странностите, които си открил у него. Втория път, когато според микогенските разбирания бяхте извършили светотатство, наистина се намесих, но бе нужно съвсем малко. Не му се искаше да ви предаде на имперските власти, които той определено не харесва. Просто малко подсилих тази неприязън, та да ви остави на моите грижи, след като прие аргументите, които аз му предложих, и които иначе би могъл да сметне за измамливо привлекателни. Не съм се набърквал забележимо и в твоя случай. Ти също не се доверяваше на империите. В наше време така е с повечето хора, а това е важен фактор за разпадането и израждането на самата империя. Нещо повече, ти се гордееше с концепцията за психоисторията, гордееше се, че те е осенила подобна гениална идея. Не би имал нищо против да докажеш, че тя е и практическа дисциплина. Това щеше да подхрани допълнително гордостта ти.
Селдън сбърчи вежди и каза:
— Извинете ме, господин Робот, но не съм съзнавал, че съм такова горделиво чудовище!
— Изобщо не си горделиво чудовище — меко възрази Данил. — Ти идеално съзнаваш, че не е похвално, нито пък полезно движеща сила да бъде гордостта ти, така че се опитваш да потиснеш този импулс. Само че със същия успех можеш да не харесваш собствения си пулс. Няма как да се противопоставиш нито на едното, нито на другото. Макар заради собственото си спокойствие да криеш дори от себе си своята гордост, не можеш да я скриеш от мен. Тя си е там, колкото и грижливо да я потулваш. Достатъчно ми бе само мъничко да я подсиля, за да се съгласиш веднага да вземеш мерки и се скриеш от Демерцел — нещо, което само преди миг би отхвърлил. И вече жадуваше да работиш над психоисторията с такава сила, към каквато пак само преди миг би се отнесъл с насмешка… Не видях никаква необходимост да докосвам каквото и да било друго у теб и така ти прозря моята същност. Ако бях предвидил тази възможност, може би щях да съумея да я предотвратя, но предвидливостта и способностите ми не са безкрайни, както навярно си мислиш. А и сега не съжалявам, че съм се провалил, защото твоите аргументи си ги бива и защото наистина е важно да знаеш кой съм, както и аз да използвам онова, което представлявам, за да ти помогна. Емоциите, драги ми Селдън, са мощен двигател на човешките действия, далеч по-мощен, отколкото самите хора предполагат, и ти трудно можеш да си представиш колко много може да бъде постигнато само с едно лекичко докосване… както и с какво огромно нежелание го правя, когато е необходимо.
Селдън дишаше тежко. Опитваше се да се възприеме като човек, движен от гордостта си, и видяното определено не му се нравеше.
— Защо с нежелание, Данил?
— Защото е толкова лесно да прекалиш. Аз трябваше да попреча на Рашел да превърне империята във феодална анархия. Бих могъл да го сторя, като бързо пречупя множество умове и в резултат почти сигурно
